ИЗВОРИТЕ

Животът такъв какъвто е => Вечни въпроси => Topic started by: MBIRA on февруари 25, 2008, 10:10:40 am

Title: ИЗМЕРЕНИЯ. Джаз в петък вечер
Post by: MBIRA on февруари 25, 2008, 10:10:40 am
Джаз в петък вечер

Петък вечер е. Време за джаз. Влизам в клуба в обявения час, а салонът
е почти празен. Здрависвам се с главния виновник (http://arenamedia.net/video.php?vid=52) за събитието и сядам.
Предусещам, че до края на вечерта ще остана без компания и ме обзема
леко задоволство...

Нищо не разбирам от джаз. Не помня имена на композитори, не разбирам
кога някой свири добре или кога акустиката е лоша. И въпреки това ходя
само на джаз концерти. Предимно сама. Така си спестявам играта на
„споделяне”...

Самотното слушане на джаз е нещо съвсем различно. Установила съм,
че накъсването на тоновете, събирането на едно място на звуци, които
на моменти почти не хармонират помежду си, рязката смяна на ритъма
имат свойството да прекъсват обичайния поток от мисли и да ги вкарат
в един вид криза...

Толкова добре се вписва тази музика в градската среда... Навява ми мисли
за голям град, тъмни улички и осветени булеварди, квартален бар, обвит в
цигарен дим, питиета, джаз, приглушен кикот. Всичко си е така, тук и сега...
Но ако музиката, която чувам, ме кара да проектирам точно този образ, то
какво ли е накарало композитора да я напише, музикантите да я изсвирят...
Та нали първо се е родила във въображението им, възбудено от чувство,
ситуация, друга проекция...

Ако джазът е разтуха от градския начин на живот, ако „зарежда” с енергия,
ако трансформира стреса в жизненост, то за какво се ползва тази жизненост?
Една проекция предизвиква друга, тя поражда трета и т.н. и т.н. и всички те се
отразяват във вътрешността на една сфера, която се нарича „свят”, и в центъра
на която стои всяко „аз”...

Къде е изходът? Как изобщо се случва споделянето?
Има ли такова? Или сходни са само образите?

Опитвам се да разнищя една друга, различна ситуация. Чета текст. С много
въпроси в него. Чета, виждам състоянието на автора и не реагирам. Действието
„четене” си остава четене. Не се връща към мен, не преминава нито в „критика”,
нито в „подкрепа”, нито в нещо друго. Може би прилича най-много на „приемане”,
на едно голямо „ДА, ти си това”. В нито един от въпросите не привиждам „мой”
въпрос, не изпитвам нужда да търся отговорите...

Изглежда, възможността за виждане ПРЕЗ огледалото зависи
единствено от СЪСТОЯНИЕТО, в което се намирам. Въпросът е :
с какъв КЛЮЧ да влизам и КАК да задържам това безОбразно,
безОгледно състояние?

Трудноста идва оттам, че огледалният свят има свойството да се
самоподдържа. Обръщам се например към образа „Х” по някаква
тема и понеже в повечето случаи „Х” реагира на своите проекции
по темата, у мен се затвърждава впечатлението, че образът ми за
„Х” наистина съществува и че той от своя страна има отношение
към образа, който съм приела за „мен”...

По подобен начин умът се самовъзбужда и самопровокира от
собствените си картинки на екрана. Но какво се случва, когато
реалността напомни за себе си?...
Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. Шепа хора и един котарак
Post by: MBIRA on февруари 26, 2008, 10:43:50 am
Шепа хора и един котарак

Той е пухкав, мек и топъл, грациозно разхожда
дългите си косми и ме изкушава да... Тук всички
мои представи за „котка” биват тотално сринати.

Тънката алена черта на ръката ми и парещата болка
правят невъзможно затвърждаването на измамния образ.

Виждам в котешкото непокорство отражение на
собствената ми неопитомима същност и се спирам.
Самоуважението ме възспира да продължа играта...

Приятелите ми казват, че е „котарак с характер”,
а аз го наричам Джони Инди – от „индивидуалист”...

Какво собствено отделя индивидуалиста от всеки друг?

Фактът, че ВЕЧЕ е подложил на съзнателна обработка онова,
което за останалите е непосредствен материал за преживяване.

Тайнството е в самата СПОСОБНОСТ на човека да осъзнава.

Веднъж осъзнато, общото се превръща в частна, специфична
територия, която не подлежи на споделяне. Образно казано,
ако всички живеем в шоколаден свят (несъзнавана среда), то
на всеки му е дадено да опита от всички видове шоколад, но
никой с никого не може да сподели вкуса, който остава в него...

Постепенно, осъзнаващият човек придобива природа,
която става все по-независима от всеобщите проекции,
от гледна точка на това, че те престават да бъдат фона,
средата, в която той съществува...

Всеки път, когато се отразя в такъв човек, се оказвам принудена
да актуализирам представите си, да ги приведа в съответствие с
една по-висша за мен реалност. Всъщност, получава се един вид
само-принуждаване, тъй като самата представа за „съзнателен”
човек си е пак моя. По този начин вътрешният ми учител работи
на външен план...
Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. Пътешествия във вътрешния свят
Post by: MBIRA on февруари 28, 2008, 11:48:59 am
Пътешествия във вътрешния свят

Събота е. Образът, който наричам „моя майка”
изглежда болен. Решавам да остана вкъщи.
Ще е тихо – казвам си – ще правя чай, ще
слагам дърва на печката и ще медитирам...

Но тишината не трае дълго. Така наречената „майка”
внезапно се надига от леглото, сеща се за прането,
за проблемите на колежките и дори става да пусне
пералнята.  Опитът ми да продължа с медитацията
се оказва неуспешен. Започвам да се нервирам на
образа. После се сещам, че неговият източник е
собственият ми объркан ум и се успокоявам...

Неделя. Залата за медитации. Следвам инструкциите и си
представям реалност, в която пребивавам вече трета мала.

Поляната е красива... покрай мен са хилядите чувстващи
същества. Отправям поглед надясно, където седи баща ми.
„КОЙ СИ ТИ, ВСЪЩНОСТ?” – взирам се настойчиво в него.
„КОЙ СИ ТИ И КАКВА Е РОЛЯТА ТИ В МОЯ СВЯТ?”...

Пред взора ми се появява картината. Бях я видяла наскоро
в една галерия – прозрачни сфери – всяка с голям и малък
ангел вътре в нея. И аз бях малкия, а баща ми – големия
ангел – КОЙТО ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ДО МЕН, ДОКАТО
СОБСТВЕНИЯ МИ АНГЕЛ СЕ СПОМНИ...

(http://img442.imageshack.us/img442/730/ralicarusevakatoduhotsvst0.jpg)

После се сещам за тялото си и започвам да го изследвам.
Мислено обхождам мозъка и всички органи - складове.
Внимателно обхващам с ръце всеки от тях, погалвам го,
усмихвам му се, целувам го, установявам цвят, мирис, вкус,
наблюдавам чувствата и мислите, които са свързани с него,
обливам го с любов и светлина...

След това разглеждам завихрянията по гръбначния
ми стълб – разположение, функции, цвят, форма,
посока на въртене, области, в които са активни...

Виждам се като звезда, като една от многобройните звезди
на небосклона... центрове на осъзнаване... сияещи съзнания
в ЕДНО ПРОСТРАНСТВО. То е, което ни свързва...
Title: Смисъл на преживяванията или преживяване на смисъла
Post by: MBIRA on март 17, 2008, 02:05:15 pm
Смисъл на преживяванията или преживяване на смисъла

В процеса на осъзнаване Коя Съм Аз и какво задава границите ми,
нямаше как да не забележа, че години наред следвам едни и същи
модели и се интересувам от едни и същи неща.

(http://img525.imageshack.us/img525/7398/robotep6.jpg)

Изглежда, че при цялото многообразие от възможности за
преживяване, са ми предзададени само няколко фрагмента,
няколко сфери от човешката опитност. И насочването на
вниманието ми към някоя от тях е по-скоро резултат на
предопределеност, отколкото на свободен избор.

Тази предопределеност се повлиява донякъде от възпитанието,
но само донякъде. Може би оттук идва важността на родителската
роля през първите седем години, когато се натрупват многобройни
непосредствени впечатления в ума. Това е период на дооформяне
на комуникационните канали у детето, които ще определят достъпа
му до съдържания и целия му психичен живот по-нататък.

И така – предначертаното е зададено комплексно, в завършен вид –
желанието като движеща сила, целта, принципът и средствата за
постигането й, крайният резултат – механизмът е зададен отначало
докрай. И всичко, което човек е или би могъл да бъде, е скрито в
този механизъм. Остава единствено изпълнението на съвършените
по своя замисъл изначални форми, тяхното преживяване.

В този смисъл, съвършенството присъства изначално. Стои като
възможност - винаги и във всеки човек. А стремежът към него е
в същината си стремеж към завършеност, към цялостност.

Идеята за съвършенство обаче, е нещо съвсем друго. Тя е негово
отражение, негова маска, която го скрива и освен това – показва
липсата му. Това важи и за всеки друг образ на реалността.

Възниква въпросът:  Има ли и къде в цялата
тази предзададеност е мястото на свободата?

Едно от определенията за свобода е, че тя е възможността да
се самозаблуждаваш за предопределеното ти и да допускаш
грешки в опита си да избягаш от него.

Парадоксът е в това, че свободата върви заедно с ограничението.
Тя е немислима без него така, както картината е невъзможна без
рамка. Дори като идея, тя би могла да съществува единствено в
ограничения ум.

Всеки познаващ себе си човек знае, че СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ,
да изразяваш себе си по своя уникален начин, да вървиш по собствения
си път и само по него, е едновременно с това и ЗАДЪЛЖЕНИЕ ДА БЪДЕШ
СЕБЕ СИ.

Щедрият е длъжен да постъпва според щедростта си, мъдрият – според
мъдростта си, талантливият – според таланта си... ДА БЪДЕШ означава
да живееш според това, което е в теб, да прегърнеш съдбата си, да си
винаги на мястото си.

Сам по себе си, в своята завършеност и в своето БЪДЕНЕ,
всеки е съвършен. Доколкото формите могат да бъдат подобни,
това съвършенство би могло да бъде подобно на нечие друго,
подобно, но не и еднакво.

В крайна сметка, несъзнателното преживяване на определен модел води
до вкопчване в него, до идентификация с дадена роля. И когато моделът
стигне своя естествен завършек и ролята, свързана с него се изчерпи,
тогава целият смисъл на съществуването бива поставян под въпрос.

А е възможно дори и най-драматичната роля да бъде преживяна
именно като роля. Това е скритото предназначение на изкуствата,
на театъра, на приятелите – които те подслоняват в дома си и можеш
да преживееш състоянието „да присъстваш в него като в свой дом”
или пък ти поверяват за известно време детето си, за да преживееш
състоянието „родител”... – на тези, с които можеш да си позволиш всичко...
Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. Пъзелът - начин на употре:а
Post by: MBIRA on септември 23, 2008, 09:03:55 am
Пъзелът - начин на употреба

Само допреди три години животът ми протичаше
по коренно различен начин. От вкъщи отивах на
работа, от работа - вкъщи, никакви дръзновения,
никакви мечти. Имах си и семейство, дете, добро
здраве, котарак, какво друго му трябва на човек..

А освен това, в интернет се бях запознала с един
чудак, който разказваше за един свят на къртици
с вълшебен киносалон и предопределени места за
всички ни. И всеки търси мястото си, но нали не
вижда... абе, голяма блъсканица...

Та, той ми каза, че ще намеря мястото си с Любов.
Да, но... какво знаех аз за тази Любов? Нито я бях
срещала, нито я бях вкусвала... Но му повярвах и
дори на себе си повярвах, че това е възможно и...
Толкова метаморфози оттогава...
. . .

Сега Аз Съм Тази, Която Разказва Истории.

(http://img258.imageshack.us/img258/4291/puzzlefl7.png)

Ние, човеците, сме като парчета от пъзел.
Една част от нас знае за Единната основа, а
друга познава само своята отделна реалност.

Едната гори от нетърпение да заеме мястото си,
да изпита отново възторга от великата гледка, а
другата се чуди какво да прави своята уникалност.

Едната знае за единството на всички неща, за това,
че ако всеки осъзнае Себе Си и приеме Съдбата Си,
когато парчето се просветли цялото, то ще се слее с
основата и завършвайки себе си, ще завърши другите.

Разбира се, това е само едно схематично представяне
на изумителния начин, по който първо срещаме тази
своя първична същност, а после, ако й се доверим и
й сътрудничим, изминаваме Пътя си към единството.

Понякога срещата с нашата съкровена природа става
изведнъж, но много често това се случва постепенно.
В началото имаме само бегъл спомен за това какво е
Мъдрост, какво е Любов, какво Бог и какво Светлина.

Дори, както се случва с всички наши представи,
този спомен е много далеч от действителността,
но ако достатъчно дълго се вслушваме в себе си,
ще имаме шанса непосредствено да преживеем
тези абстракции и да ги направим своя реалност.

Защото Едната Основа присъства във всеки човек
и ако той се чувства малък и незначителен или пък
се стреми да постигне пълнота в света на сенките и
отраженията, то ще е само, защото не се е вслушвал.

П.П.
Заглавието съм заимствала от статията на
Йони Лазаров  „Пъзелът. Начин на употреба”  (http://www.weiqiland.net/i/51-puzzel.html)
Title: За писането, четенето и китайската градина
Post by: MBIRA on септември 28, 2008, 09:26:54 am
За писането, четенето и китайската градина

Да пиша Себе Си е като да създавам китайска градина.

Използвам думи-растения - както всички останали,
разполагам ги в същото пространство - белия лист,
а резултатът е винаги различен, не само от този
на другите, но и от моите предишни творения.

Влагам цялото си въображение и цялото си майсторство,
за да изразя своя вътрешен, съкровен живот, вслушвайки
се в разпукването на пъпките - нови идеи, в разлистването
на клонките - развиващи се мисловни проекти, представяйки
си как би изглеждала градината-текст в различните погледи...

През различните нюанси и форми прозира моето вътрешно
обновление, моите нови въпроси, граничещи със своите
отговори, моята тишина и моите безпокойства...

Да чета Себе Си е като да се разхождам в своята китайска градина.

Всеки ден тя се променя и разкрива пред погледа ми нещо различно,
нещо, което вчера е било друго, нещо, създадено от мое предишно,
безвъзвратно отишло си Аз. И колкото повече време минава,
толкова по-очевидна става разликата между мисленото
тогава и разкриващото се в моите нови мигове.

Самообновяваща се картина, преливаща неусетно в съседни дворове,
неразличима от целия останал свят. Върху празните пространства
на оградите виждам посланията, написани от приятели и
станали неизменна част от моите съзерцания...
--------------
Докато говоримото слово изисква известна гъвкавост
и умелост да се настроиш точно тук и сега, на момента
да „хванеш вълната”, то писаното слово дава известна
отсрочка, включително и за собствените ти думи...

Веднъж изцедиш ли есенцията на мига, прехвърлиш ли
прозренията върху листа, си свободен да бъдеш друг и да
се връщаш, за да черпиш от съзнателността, която се е изляла.

За пишещия, текстът става нещо като печат, като
доказателство, че е минал през дадено състояние.

Докато съществува импулс да промени текста, той все още е
писател, все още е в ролята на изразяващия, изявяващия се,
изливащия се, след това обаче, той може да застане встрани
и вън от предишното състояние, да излезе от преживяването.

Затова се случва и да не се разпознае като автора на текста.

Обикновено писанията на всеки автор са вариации на една
и съща тема, които касаят основните въпроси на живота му.

Обикновено, в случаите, когато реши да бъде откровен,
човек описва своите противоречия и съмнения. Макар и
да изглежда, че твърдо е заел някаква позиция, него го
вълнуват именно нещата, които отработва в момента.

Освен, ако не пише химни за живота, разбира се...

Да бъдеш искрен в писането си е благодатно затова, защото
дори и в момент на най-голяма заблуда, в абсолютен смисъл
всяка дума е мантра и отразява  по съвършен начин твоето
състояние. Това дава възможност да се видиш (ако можеш).

Веднъж изразено, писаното слово започва да живее свой живот
във времето и пространството. То върви по определени пътища
и канали на разпространение, и въздейства с вибрацията си на
съзнанията, които се срещат с него и му кореспондират.

Когато читателят се окаже чувствителен към нечии думи и
вижда особено значение в тях, то той погрешно заключава,
че е видял автора им и освен това, че той е същия като него.

В действителност той се среща със собственото си отражение в едно
минало състояние на автора, чийто творчески миг отдавна е отминал.

Още повече, че на вратата на неговото Възприятие стои друго
Намерение, което изпълва думите със съвсем различен смисъл.

В друг контекст и в друг ред на мисли, думите се изпълват със
съвсем различно съдържание и носят съвсем различен заряд.

А и това, че някой (древен, мъдрец, учен) някога
е промислил, осъзнал, написал, не спестява
личното усилие за навлизане в дълбочина.
Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. Джаз в петък вечер
Post by: beeyond on септември 28, 2008, 08:37:59 pm
Mbira, направо имаш дар слово - така добре си го описала и такъв покой има в думите ти. Хем става въпрос за текстове и приказки, хем такава тишина се носи от текста ти. Не знам дали казваш същото, но поне аз така се чувствам, ако взема да прочета свой стар текст - като в гробница, направо се чувствам като некрофил. Все едно чета надгробни надписи, защото онази аз, която го е писала, си е заминала безвъзвратно, оставяйки сламката, за която се е държала към живота в онзи момент, огледалцето си с последния си образ в онзи миг. Тази мантра, с цялата й сладост, е в акта на писането, на създаването на градината. И така взаимно се пораждат текстове, от мъртвото родени живи актове, за се прелеят отново в мъртвото. Най-сладката илюзия.
Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. Чувствителният Аз
Post by: MBIRA on октомври 07, 2008, 08:52:35 am
Чувствителният Аз

[10:26:01] ТОЙ каза: интересно - какво е човека
[10:26:08] ТОЙ каза: за теб примерно - какво е
[10:26:17] ТЯ каза: това което ме докосва

* * *
Както камертонът затрептява само при тон, който
отговаря на неговата собствена честота, така и аз,
при огромното многообразие от форми и енергии,
възприемам само онези, които ме карат да трептя.

Откликвам при вида на магаре, което кротко пасе трева,
потрепвам когато завирам лице в топлата козина на котка,
когато гледам дърветата - натежали от сняг, обсипани с цвят,
отрупани с плод - измежду червените покриви на къщите...

Мигове, които са кратки като проблясъка на мълния,
но които веднъж осветили тъмнината на земното ми
въплъщение, ме привличат с огненото си послание.

И ето, че насред ужаса да съществувам в човешка
форма,  отделена от всичко останало,  се прокрадва
огромното ми удивление от същото това съществуване.

Тогава земната ми природа притихва и разбирам,
че до онзи безкраен и безвременен огнен свят
имам постоянен достъп - чрез моя лъчезарен,
любознателен и чувствителен Аз...

Разбирам също, че онази моя детска чувствителност, онази
способност за отваряне на сетивата и виждане на новото и
прекрасното, не е безвъзвратно отминала и освен това, тя
е моят ключ към опознаване на този широк, чуден свят...

Защото Човекът се случва там, на Границата, където
клетките ми се отварят за клетките на този, който ме
прегръща или за звездите в топлата и тиха лунна нощ.

Защото Човекът не е нещо константно, той е една
удивителна животрептяща форма, пулсираща в едно
с ритъма на Вселената и подлежаща на вечно обновление...
Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. Джаз в петък вечер
Post by: beeyond on октомври 07, 2008, 09:12:26 am
Страхотна си, Мбира! Наистина успяваш да накараш словото да затрепти с твоята енергия и жизнена радост..Обикновени думи, превърнали се в поезия през очите и душата на възторга от това да те има ..тук и сега. Когато жовек е истински жив, той говори в поезия..защото вижда всяко нещо за пръв път отново и отново.....ама че правописна грешка направих под или надсъзнателно- жовек - - препълнен и преливащ на другите живот човек
Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. ПЧЕЛА ей там!
Post by: MBIRA on октомври 07, 2008, 10:01:24 am
ПЧЕЛА ей там!

Когато beeyond за пръв път писа в тази тема, си казах:
Триста звезди! Дано да не продължи да го прави! Това
място ще заприлича на хилядите други форуми, където
бъка от възклицания и потвърждения на нечий образ...

А собственият ми образ за нея беше толкова противоречив...
Недоумявах как е възможно толкова често да пише собствените
ми мисли и в същото време с такава лекота да се рее над тях, че
чак да ги отрече - мен да отрече! Взела съм се насериозно явно...

После пак я четох и ми се струваше, че някак бяга от дълбокото
или не...  че присъства изцяло в него, но не съзнава, че е там и
продължава да го търси, че някак не иска да признае пчелската
си същност и да се заеме с цветето... абе... забавлява се просто!

После пак я четох. И видях, че понякога изразява онова, пчелското,
дето го има и у мен, а понякога, в опит да си спести труда, се прави
на ония, широко разпространените, дето само ръсят емоции...

* * *
Просто напоследък страшно се дразня на хората - когато ме
гледат с празните си очи и ми говорят празните си приказки
ми се приисква да ги цапардосам здравата, та да се опомнят
или да хукна и да бягам далече, да не ги виждам и чувам...

А ги обичам, в същото време страшно много ги обичам същите
тия хора. И знам кой е единственият възможен начин да сторя
нещо за тях. Виждам, че повтарям думичката „знам”,което пък
не ми помага особено и ми е време да проявя „пчелското” си...

(http://img26.imageshack.us/img26/2389/p1060079x.jpg)

Благодаря ви, ПЧЕЛИ!

Title: Re: ИЗМЕРЕНИЯ. На себеподобните ми
Post by: MBIRA on октомври 08, 2008, 09:21:05 am
                                                                                    Посвещавам на Анна

На себеподобните ми

Измежду хората, с които имам взаимоотношения,
ярко се открояват тези, които оказват особено
влияние върху развитието на живота ми.

Някога ги наричах „специални”, но откакто се появи
намерението ми да изследвам какво точно им е
специалното, започнах да мисля за тях
по-скоро като за „подобни”.

Различавам два вида подобие:
по вътрешно устройство или структура
и по ниво на достигната вътрешна истина.

Елементарно погледнато, първите са „от моята порода”,
а вторите са „различните”, „които вървят по друг път”.

Най-често подобието е структурно обусловено.
Също като при фракталите, разлика се явява
единствено мащаба, изминатия път.

Наблюдавам наличието на специфични нагласи и
специфични психични форми, които се оказват
определящи за осъществяването на контакт
и взаимната обмяна на съзнателност.

С други думи, паралелно с мен протичат хора-процеси,
с които сме на различни етапи в пътя си и заявявайки си
къде сме и как сме стигнали дотам, ние се учим един друг.

Понякога изпитвам нетърпимост, раздразнение и дори гняв към
тези, които са твърде назад. Понякога се ядосвам на себе си,
че нямам нужната мъдрост, за да им покажа пътя. Понякога
нямам милост и им изсипвам твърде много светлина...

По отношение на тези, които са много напред, нещата стоят малко
по-различно. Понякога се държа като гейша - копирам ключови думи,
интонации, полета за изява - само и само да си спечеля благосклонност.
Тогава те ме приемат в своята глутница и охотно делят с мен своята плячка.

А към тези, които са ми близки, проявявам една естествена отвореност,
една откритост, която от своя страна прераства в синергетична свързаност,
в едно спонтанно, синхронизирано сътрудничество между естествени системи.
Тук маскирането отпада като необходимост и на дневен ред идва споделянето.

Такова споделяне е възможно и когато има съответствие на нива,
когато и „аз” и „другият” изживяваме пълнокръвно своите истини.

Резултатът е едно взаимно обогатяване и разширяване на погледа,
започвайки от позицията „познавам себе си, приемам се и отстоявам
това, което съм”, минавайки през „временно забравям себе си, за да
позная теб”... стигайки накрая до изцяло просветлена картина...
Title: АПОКАЛИПСИС
Post by: MBIRA on август 19, 2009, 12:52:33 pm
Между два свята

Цялата се треса! Едва съм облякла в думи моя нов свят, а
стария вече е обхванат от пламъци... Неизвестността ме плаши...

В главата ми се върти една единствена дума:
АПОКАЛИПСИС!...

Трескаво търся думата в речника...
разбулване, разкритие, откровение.

Изведнъж виждам смисъл в многобройните си съмнения,
в своята нерешителност да действам в определена посока.

Това, разбира се, са оправдания за това, че съм се взела
твърде насериозно и така съм извикала страха...

Тъжно ми е. Осъзнавам колко много срещи съм пропуснала,
сещам се за Миларепа и неговата Песен на спокойствието...

Когато имаше плодородна нива, нямаше стопанин, сега, когато
стопанинът дойде, тя е обрасла с бурени. Когато имаше учител,
нямаше ученик, нашата среща беше илюзия... е моят вариант.

Плаче ми се. Защо чак сега виждам, че цялата игра е била илюзия?
Яд ме е, че не се впуснах в нея и не вкусих нейните плодове, не я
изживях докрай... Ах, тази алчност!

Ясно ми е, че няма да започна на чисто – камъните по дъската
вече са хвърлени, думите са казани, действията - извършени...

Ще имам нужда от подкрепата на своето минало, от прошка,
безусловно приемане и благославяне, а после – наблюдение,
трезва оценка, решение и ... Пълен напред!

Втори поглед

Драмата току се появи и... изчезна.

Опитвам се да идентифицирам своите „врагове”,
да се ориентирам в обстановката на новия свят...

Това не е, онова не е... А! Его, ти ли, бе?...

Тук отново ми идва асоциация с Го –
тази древна китайска игра на заграждане...

Едно силно Его няма да е само „за цвят”, то би завзело всичко.
И от друга страна, как би могло да е „враг”, когато е „средство”...

Пътят сега е един единствен - да се върви към обединяване,
към близки срещи на ум и сърце, огън и вода – така го виждам.
Title: РАВНОСМЕТКА
Post by: MBIRA on август 26, 2009, 12:25:36 pm
След всеки етап на вътрешно развитие следва взаимодействие.
За да се осъществи обаче, трябваше да изоставя сигурността и
да извърша действие.

Възникна противоречие между изискванията на
създалото се положение и реалните ми възможности.

Изпитвах затруднение и имах нужда от подкрепа,
но не я получих.

Мисълта ми беше покрита с облаците на представите.
Те играеха ролята на нейни помощници.

В това, което изглеждаше като тъпчене на едно място,
запазих твърдостта си.

Събитията никога не настъпват внезапно, те биват подготвяни
от цяла система причини. Предусещайки, че предприемането
на нещо ще ми донесе нещастие, реших да изчакам.

Спрях колесницата. Движението напред ми се
струваше невъзможно и това ме отчайваше.

Потърсих щастие там, където беше възможно -
във външното, в дребните неща.

Опитах да осъзная цялостно своите вътрешни импулси
и мотиви за действие. Прецизирах целите...

Виждам, че затруднението ми отива към края си.
Докато чакам, намирам спасение в игрите на мой терен.

-----------------
Докато пишех последното изречение, в съзнанието ми
изникнаха въпросните игри и изпитах необходимост
да поблагодаря на пространството.

В същото време видях, че това безкрайно пространство
е всъщност моят собствен ум, в който се раждат образи
на планини и реки, на тихи вечери, вътрешен мир
и блаженство от самото съществуване.

Същото това пространство, което само преди малко
роди сериозност и необходимост от равносметка.

И играта на давене, и играта на спасение
са възможни единствено, защото
се вземам твърде насериозно.

-----------------
Ако не спра да пиша, никога няма да публикувам този текст.
Погледът ми се променя толкова бързо, че всяко предишно
изречение виждам като неистина…

Точка.