Author Topic: Обичта на родителите  (Read 5599 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline mktb

  • Напредващ
  • ***
  • Posts: 51
Обичта на родителите
« on: септември 25, 2007, 01:37:55 am »
Първо, здравейте на всички тук :) С радост чета форума от месеци, но от скоро се регистрирах.

В какво според вас трябва да се изразява любовта и обичта на родителя към детето си.? Аз не съм родител (само на 19 съм още:), но знам в какво се изразява обичта на моите родители към мен. Винаги съм живял в изобилство, нищо не ми е било отказвано, бил съм задоволяван с какво ли не. Родителите ми са искали да живея живот, комфортен и удобен за мен. И за нищо на света не ги обвинявам за това, че са задоволявали почти всяка моя прищявка. Ако преди 4 години не ми бяха дали пари да си купя фотоапарат, вероятно никога нямаше да разкрия един от най-големите ми таланти. Постепенно обаче осъзнах, че в процеса искане -> даване, не съм наясно какво става посредата на този процес - как ми го дават, какъв труд се изисква, за да задоволиш прищявките си. Не мога да кажа, че сме богати хора, но никога не ни е липсвало нещо. Чудя се, дали ли е тази прекалена обич, това силно привързване към децата си, да води до страх да не се случи нещо лошо с тях. Ето например преди няколко години можех да уча в Англия, да завърша средното си образование там. Но преди известно време баща ми ми каза, че не са ме пратили там, тъй като се е притеснявал да не се случи нещо с мен, толкова далеч от всички, да не попадна в някаква депресия и т.н. и т.н. Също така преди време един негов познат му е казал, че мога да работя в един вестник като репоражен фотограф, но моите родители са сметнали, че ако нещата с вестника не потръгнат и се стигне до уволнение, това щяло ми се отрази зле, нямало да мога да го приема и т.н. И се питам : какво би станало ако бях отишъл в Англия, какво би станало ако бях получил тази работа и се бяха отворили много врати за мен. Лично аз не я разбирам тази обич или любов. Какво значи детето ти е да е добре, да му е комфортно. Може би посъзнателно си казват " Ако нещо се случи на него, ще го загубя, ще ми е мъчно" и нещата като че ли опират до това, на родителя  да му е добре. Според мен ако един родител искрено обича децата си, ще ги остави да се борят с живота и да им помага, когато те сметнат за нужно, да ги остави да се развиват.Провалите са също развитие. Та нали когато прохождаме се учим да вървим като падаме и ставаме. Въпреки всичко не мога да обвиня родителите си в решенията, които са взимали спрямо мен. Критиката нищо не променя според мен. Мога само да извлека най-доброто от това, което са ме научили.

Един ден, живот и здраве, когато имам деца, ще ги оставям да водят битките с живота сами, да се развиват, да ценят труда. Важно е според мен и родителят да обича детето си, такова каквото е, а не каквото би искал то да бъде. Ето баща ми например винаги ми е казвал : " Ето виж еди кой си, това и това е направил, бил е сирак, но е успял в живота и т.н." Никога не ми е казвал "Бъди като него" , но това не е нужно да се каже, чувства се. Защо? От какво се поражда от това? От бащинска гордост ли? От това да види детето си успяло в някаква сфера на живота? Не би ли обичал един родител детето си, ако не е преуспял бизнесмен? Ако то желае да работи нещо, което върши с любов. Мисля, че от много разговори с баща ми в мен се е насадило чувството за вина, че аз не съм това, което той иска. Това ли е обичта на родителя към детето?

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Обич и Родители
« Reply #1 on: септември 25, 2007, 10:58:12 am »
Ами... ще си ползвам правото да "отговоря" само от мое име...
------
ДА - това е обичта на родителя. Повечето хора това го наричат Любов и го приемат за даденост, дори свещена. И като се заговори за децата и родителите, толкова боза се излива, само и само да си "внушат" колко са "добри" родителите и колко са загрижени за децата си.
Аз съм родител - на две момичета - 17 и 12 години.
Да си родител не е нито професия, нито призвание... да си родител е просто РОЛЯ. Да - поредната социална роля, наложена от социалния начин на живот в определен момент от живота на всеки в който той осъществява вложените от социалната му "програма" приоритетни "ангажименти".
Да си РОДИТЕЛ е просто роля, която се изиграва - всеки според това, което е.
Въпроса е, че каквито сме, такива сме и РОДИТЕЛИ - и няма как иначе да бъде друго.

Има няколко елементарни фактора за връзката между родители и деца...
И за да няма илюзии по въпроса направо заявявам собственото си виждане - каквито са хората - такива са и като "РОДИТЕЛИ" - просто егоисти. Просто отиграващи собствените си измислени форми на ЖИВОТА, в които те си проектират "тяхните" си образи. И "ДЕЦАТА" им са именно за компенсация на собствените им недостатъци.
За никой не е тайна в психолозите, че родителите всъщност проектират себе си в децата си. И това е толкова очевидно, че дори няма смисъл от каквото и да е обясняване.
НО... искам да се обърна към децата - най-вече - НЕ МОЖЕ ДА СЕ "ИСКА" ОТ РОДИТЕЛЯ, ТОВА, КОЕТО ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА ДАДЕ. Родителите са това, което са - това е форма на ДАДЕНОСТ. Те приемат самите себе си като ДАДЕНОСТ. Така е било и когато самите те са били деца. И когато един човек няма собствената си истина, а на него му се налага да "предава истината" на своите наследници, какво да им даде, освен това, на което са го научили, на което той самия е бил свидетел, на неговия собствен свят с хилядите нерешени проблемни "теми" там. Няма какво друго. И това не е форма на оценка - това е просто самото положение - НЯМА КАКВИ ДА БЪДАТ РОДИТЕЛИТЕ, освен това, което са. Това могат, това изразяват.
И ми се струва, че все някога трябва да дойде миг, в който на едно "ДЕТЕ" да му просветне това, че НЕГОВИТЕ родители са всъщност най-обикновени хора... И да се прекъсне вечната игра на "искане" и "даване" , на "трябване и можене". Щото иначе всичко това се пренася - от поколение на поколение. И всичко това си има и астралната проекция и хората я наричат с понятието СЕМЕЙНА или РОДОВА КАРМА. Но това е вече за друга тема.

     СПОРЕД МЕН, няма смисъл да се питаш разбираш ли я или не я разбираш "тази любов". Това е толкова любов, колкото ти си космонавт. Но такава могат да изразят - това правят. И да бъдеш критичен, това не е посоката. Самия ти как би изразил собствената си "любов"?
По-добре се попитай - ТИ самия, МОЖЕШ ЛИ И КАК ДА ИЗРАЗИШ НЕЩО РАЗЛИЧНО? ГОТОВ ЛИ СИ, КАКВО ОЗНАЧАВА, КОЙ СИ ТИ, КАКВО Е ЖИВОТА и КАКВО Е ДА СИ РОДИТЕЛ?... Защото на теб самия някъде "напред" в ЖИВОТА ТИ, може би те чака съответното предизвикателство. И ЖИВОТА да ти направи "генералната проверка", чрез поредната си магическа постановка.
ДА - именно предизвикателство. Щото много хора, в определени"детски моменти" от живота им си говорят.... "родителите ми... те... такива са... защо не са различни... защо не ми дадоха... ако ако бях... ако беше...". Тва са хубави мечти, ама си остават най-често такива и занапред. Щото ПРИНЦИПА Е НУМОЛИМ - и когато самите те станат РОДИТЕЛИ и им се наложи да влезнат в тази РОЛЯ, пак се връщат в заучените модели от своите родители - щото няма какво друго да използват. Щото "ДРУГИЯ ВАРИАНТ" - на собственото порастване е най-голямото предизвикателство в живота на всеки човек. И именно затова се среща толкова рядко. И ако някога ти се наложи, припомни си какво си казал тук, в изворите, когато на теб самия ти се наложи да изразяваш кой си, чрез това - ДА БЪДЕШ РОДИТЕЛ. Припомняй си го, щото много лесно и бързо се забравя. Толкова много съм чувал в деството си приятелите ми всички да си изразяват недоволството - все по същия начин с "формулата" - АЗ, като стана родител - еди как си ще направя... Хубави обещания, ама така си и остават. Щото са правени само от "едната страна" на барикадата - пардон - от едната роля в играта.

Свойствено е на всяко "дете" да иска, за да изрази своята недостатъчност - и то "влага всичко от себе си" за да се вживее и да търси "компенсацията" си вечно от "някъде". Свойствено е и на средно статистическия образ на ролята РОДИТЕЛ, да се компенсират собствените вътрешни недоимъци, чрез изиграването на тази им роля. Това не е нарочно и не е съзнателно и е излишно да се търси съзнателност при неща, при които просто нея я няма.
   НА НИВОТО НА ТОЗИ ТИП ИЗБОРИ, на това ниво на развитие - НЯМА ДРУГА ВЪЗМОЖНОСТ - няма нищо лошо, ако това се проумее от всеки един от нас. И че всъщност целия този театър НЕ МОЖЕ ДА НЕ СЕ РАЗИГРАВА, защото е нужен и на двете страни, обезпечавайки им потребностите и изборите, които са направили, по начина по който са ги "заявили".

Може и всяко дете да обожествява родителите си в процеса на порастването, обаче истината е, че те са ХОРА, КАТО ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ - със своите слабости, недостатъци, със своите си мечти, копнежи, желания... и дори "остатъци" от тяхното собствено "ДЕТСТВО".  И когато порастваме можем да си разрешим да "прогледнем" в това и да видим ясно "картината" - понякога може и да е "жалка", и какво от това. те са хора, като всички други и точно като тях всеки миг правят това, което изживяват като правилно, спрямо своята си версия на РЕАЛНОСТТА.
Децата най-често просто се нуждаят някой да им покрие собственото изживяване на слаби и безпомощни и си искат вечно някаква форма на покровителство и закрила, на даване - и в очите на повечето деца това става нещо като по "подразбиране", сякаш е най-естественото нещо на света. Едновременно с това РОдителите им пък гонят да покриват "изискванията" и се надпреварват да се правят на добри - всеки по своя си начин, средства... и представите му за всичко което се случва.

Това семейство е за теб просто "инкубатора", в който си получил шанса си да си жив. Всичко е било внимателно "подредено" ти да се появиш на бял свят. И бъди сигурен, че Вселената не може да "сгреши" - тя просто откликва на ония - вечния ти избор.
Няма значение какви ще са ти родителите, ако се научиш сам да си поемеш кормилото на собствения си живот. А въпроса е, че винаги можеш да го направиш - всеки миг можеш да заявиш на ВСЕЛЕНАТА, че си готов и сам да си поемеш отговорност за всеки миг от сегашния... и да поемеш разплитането на кармата - от предишни ЖИВОТИ. Щото ЖИВОТА не е само ГОТОВИ ДАДЕНОСТИ, а чака ти самия да вземеш участието си в него. И в степента, в която си позволиш да бъдеш АКТИВНИЯ, това веднага ще се отрази на това, което си. ВСЕКИ МИГ МОЖЕШ... ама дали ти стиска? Щото от този момент нататък, ако си го направил както трябва, ВЕЧЕ ЩЕ СИ САМ В ЖИВОТА СИ. САМ да си го водиш, ама и да отговаряш - за "грешките" или за "неправилните избори"... Направи го, ако ти стиска. Ще получиш себе си и свободата си, но и отговорността за всеки миг и всеки избор. Щото ще го направиш само ако си "ГОТОВ" - ако си пораснал.
И няма да има кой да смяташ за "причина" или "виновен" задето направил това и това, щото искал, мислил, или си представял какво можело да се случи.

Истинското ти порастване ще бъде тогава, когато ти самия се отърсиш от "ТОВА, КОЕТО Е БИЛО". Въпросите от рода, на "какво щеше да стане... ако...", "дали нямаше да ми се реши бъдещето, ако "баща ми...". Той е направил изборите си и си носи съответната отговорност за тях. Той носи тази отговорност не пред теб - носи я пред Вселената. Както и ти самия - за себе си и за собствените си избори. Може би много да ти се е искало да минеш по "лесното" - имало предложение - супер работа - точно която винаги съм искал, която щеше да ме направи щастлив... и т.н.
И... какво е можело да стане - да получиш нещата по "лесния" начин... за да си бъдеш щастлив/ може би/...
Не можеш да бъдеш щастлив - няма как. Възможността да разбереш щастието не е като си представяш и преследваш условията които да ти доставят преживяването щастие, щото милиадри хора по света само така го "гонят" и никога не го "достигат". Също като "хоризонта"... Изглежда реално, но е просто един емоционален мит, както са и митове визуалните илюзии "ХОРИЗОНТ" или "НЕБЕ" - изглеждат реални, ама всъщност не съществуват. Но понеже ни изглежда че съществуват, стават за "цели" и идеали - за желания или копнежи.
Защо примерно да не си благодарния - на ЖИВОТА - именно защото си имал рядката възможност да ти бъде оставена пътеката, която да ти открие предизвикателството към теб самия. Именно не по лесния начин.
Благодарен за това, че толкова рано си открил "уж-случайно" таланта си - повечето други хора, така си им минава живота без дори да се досетят какво крият в себе си и кои и какви са им "талантите".

    Та... готов ли си да поемеш ЖИВОТА СИ САМ?
Ако не си готов - няма смисъл да "разглеждаш" РОДИТЕЛИТЕ, задавайки си псевдоекзестенциални въпроси. Ти самия ще си същия като тях - и когато му дойде времето сам ще поемеш "щафетата" и ще я пренесеш "нататък" в поколението си - всички твои недоизживяни неща, проблеми, нерешени конфликти ще са "отпечатани" в твоите деца , дори и никога да не си ги виждал, тва е астрална връзка и няма никаква възможност да я "скъса" никой. Уплашените и страхливи хора, особено майки, възпитават и ужасно страхливи деца - връзките между родители и деца са толкова явни, че трябва да си затвори човек очите за да не "види" какво се случва около нас - навсякъде. Може баща ти да е сирак, обаче и в него са запечатани програмите на неговите фантазии, спомени, разбирания... и той си носи "кода" и от неговите родители, независимо дали ги "знае" или не. И това не се отнася само до него - просто го използвам като пример.

Хубави неща си написал - за начина по който би искал и който ти смяташ да правилно...
Разбираш ли - ще станат реални само ако ти стиска да ги приложиш сам, щото натиска на условията, събитията ще бъде огромен. Защото само с пожелания не се случва нищо... единственото, което може да превърне тия думи в реалност и ЖИВОТ, си ти самия...
Така, че... ако много искаш и смяташ че е правилно и честно - направи всичко за да се подготвиш и да ги проявиш.
И ако си направиш обещанието си - да направиш всичко написано от теб - гледай да не го забравиш.

Пиша тези думи като човек, който сам, направи всичко възможно, за да спази собствените си обещания - когато си ги дадох - сам на себе си...
Защото като всички и аз бях "дете" и като останалите също възнегодувах... А сега съм от "другата страна" - и съм "родител". Но не забравих и не измених на обещанието си през всичките тия години.
Затова и си позволявам да изкажа всичко това - щото всичко написано тук е сериозно, и не са празни приказки - за мен.
Поне за мен...

Останалото си ти... И не думите...
« Last Edit: септември 25, 2007, 06:03:25 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline Spirit-Felix

  • Creator of Realities
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 548
  • I metaprogram, therefore I am!
Re: Обичта на родителите
« Reply #2 on: септември 25, 2007, 12:24:57 pm »
В тийнейджърските си години си мислех, че родителите ми са "най-готините родители на света". Пускаха  ме на дискотека още на 15, не ми забраняваха нищо и т.н. Това ми помогна да започна да поемам отговорност за живота и действията си. Те ме учеха да мисля и да избирам сам, а не покорно да изпълнявам заповеди (както, за съжаление съм виждал доста родители да правят с децата си). В един момент тийн годините минаха и аз влязох да изучавам психология. Малко по малко започнах да осъзнавам, че родителите ми са правили грешки. И то грешки, които на пръв поглед са "нормални неща" за повечето родители. Осъзнах, че съм възприел някои модели на страх, например, заради думите, които толкова често са повтаряни в почти всяко семейство: "не говори с непознати, не отваряй на непознати, непознатите са опасни". Да, родителите се страхуват за детето си. Може би защото то в техните очи си остава малкото им детенце, а едно "малко детенце" не може да се защити в един такъв свят (опасен - какъвто те са го възприели). Осъзнах, че някои избори, които те са направили вместо мен когато "съм бил малък", са довели до някои сътресения в детството ми. Сътресения, които сякаш никой не е забелязал, нито е помислил за тях. Мислех си: Брей, колко са били глупави. Само за собствения си комфорт ли са мислели, избирайки нещата, които на тях са удобни? Разбрах ги. Това е била тяхната представа за сигурност. Те са искали аз да бъда "добре". Това са били техните представи. Но разбрах и друго нещо: аз съм бил онзи, който се е съгласявал с тези представи. Т.е. изборът да не направя нещо друго, нещо мое, пак е бил мой и съм го изразил със съгласието и бездействието си. А за Любовта... там, където има страх, тя трудно се проявява. Понякога си мисля, че някои родители страхуват децата си, а не ги обичат. Но тези, които го правят, просто на това са научени.
Оттогава реших и живея живот, в който аз решавам за себе си. Родителите ми пак се опитват понякога да ми "пробутат" представите си, но вече виждат, че вървя по Моят Път, правя собствените си избори и разчитам на себе си.
Сега ти имаш тази възможност: да избереш Своя Път и да правиш свойте избори. Всеки твой избор - пасивен или активен ще определя животът, който живееш.
Пожелавам ти успех и добре дошъл в нашия форум!  :)
Какво ще направиш ДНЕС за да се доближиш до себе си?

Nem Ankh!

Offline velaskes

  • вътрешен мир
  • Администратор
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 3821
  • Gender: Male
Re: Обичта на родителите
« Reply #3 on: септември 26, 2007, 07:45:14 am »
И аз да допълня нещо по въпроса.

Според някои да ги наречем метафизични теории бъдещото дете избира още преди да се роди своите родители. Избира ги точно такива, каквито ще успеят да провокират да се пробуди в него/нея/ онази част/и/, която/които/ биха искали да преживеят през бъдещия си живот. Тъй като родителите са вероятно най-важния фактор, който има най-силно влияние върху порастващото човешко същество, това което те дават или не дават е живото-определящо за бъдещият самостоятелен индивид. Искам да акцентирам на това, че дори и родителите да не ти дават или да не са ти дали толкова знания, умения, любов, както други родители на своите деца, тази липса, която са създали е била нужна от един много висок план на твоето същество, за да пробуди в себе си определени качества. Дори родители, които не са проявявали грижа, дори са малтретирали децата си, или пък са ги изоставили, това е била тяхната роля в театъра наречен живот. В цялото това нещо няма тирани и жертви. Има две страни, които по удивитилен начин спомагат един друг да развият определи страни от душевността на своите същности.

Така че, край с обвиненията към родителите. Те са направили това което са могли, това което са знаели, ако са знаели повече щяха да направят повече. Родителите/повечето/ искат най-доброто за своите деца, и се стараят да помогнат това да е реалност за тях, така както те знаят.
Стига и с изживяването ни като "на мама и тате малкото момченце/момиченце", когато се почувства времето, че трябва да дойде промяна в живота от самото "дете" то трябва да направи тази стъпка, колкото и страшна да изглежда. За да не се чувства впоследствие като жертва на своите родители.

Всички това правим в крайна сметка. Много малко са родителите, които имат възможността да научат децата си на свобода.

Това е, като син на своите родители/макар че те вече не са на този свят R.I.P./ аз съм им благодарен за това което са ми дали и не са ми дали, защото способстваха да стана какъвто съм, едно свободно човешко същество.
« Last Edit: септември 26, 2007, 07:01:51 pm by velaskes »
Съм всеки, отивам навсякъде, имам всичко.

Offline Artemida

  • Напредващ
  • ***
  • Posts: 97
  • Gender: Female
Re: Обичта на родителите
« Reply #4 on: септември 26, 2007, 11:22:47 am »
Споделям, повечето от казаното по темата до тук.
Наистина,според мен не могат да бъдат винени родителите за това какво са ти дали или не.
Като всяко несъзнателно същество, те наистина играят определена "роля" и не са имали избора да постъпят по друг начин.
И тази "роля", както и всичко друго случващо се в живота на несъзнателния човек, не е случайна.
Тя има задачата да разбуди в теб свободата.
В тази връзка ще кажа, че имам една недовършена работа , за която вече съм готова.
А тя е да открия майка си и да ПРОСТЯ.
Защото вече мога да РАЗБЕРА.
« Last Edit: септември 27, 2007, 09:44:40 am by yyyy »

Offline blqh

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 306
  • Gender: Male
Re: Обичта на родителите
« Reply #5 on: септември 26, 2007, 01:04:29 pm »
 Не мисля че има съществена разлика между обичта на родителите към децата си при хората и при животните.Това си е заложено под формата на инстинкти и не се учи...Обичта на родителя се изразява винаги в едни много тесни рамки.Те винаги ще правят всичко за да бъде детето в безопасност и сигурност.Затова не понасят когато има риск за тяхното здраве или живот.И другото е да дадът всичко необходимо за да израстне детето и да се превърне в голям човек и все пак за родителя този момент така и не настъпва независимо колко голямо става детето  :) И тези инстинкти са не само за физическо ниво но и се пренасят на психическо.И това е така защото родителя и по главно майката има такава непреодолима нужда да направи това.И това се вижда навсякъде при всики майки със по силно засилен инстинкт за майчинство.Те боготворят тези преживявания , тази голяма любов.И се затварят в тези мънички рамки и си боксуват зациклили в затвора който сами са си създали.Но като всяко друго преживяване трябва да се премине праз него.

 А пък това чв човек си избира родителите е направо...Как може хората да вярват в такива неща...Първо на първо няма почти никакво значение при какви родители се родиш.Те нямат никаква роля в израстването на детето като зрял човек.Направо е абсурдно как хората си мислят че могат да помогнат за нещо което си е чисто индивидуален процес.Осъзнаването колкото и да ви се струва чудно не става чрез провокации или поне при мене не става така...Единственото до което ме довеждат тези провокации са илюзии и вярвания.Вярно че си имат своята роля,защото тези илюзии и вярвания излизат на яве и се вижда колко са абсурдни, но все пак самоосъзнаването не се нуждае от провокации и преживявания.Това си е едно индивидуално приключение и битието няма никакво значение върху това.Битието има значение единствено за развитието на личността но не и на онзи аспект за който уж говоря сега.Родителите точно спомагат за изграждането на личност вътре в нас.Ако искате да изградите такава личност е толкова лесно...аз даже си имам опит в това.Толкова пъти съм се местил и навсякъде съм пробвал нова личност която да видя как ще се интегрира в обществото.Странното е че е по добре да играеш роля в обществото от колкото да бъдеш себе си...не може като излезеш в тятъра да бъдеш себе си,трябва да играеш ролята си като останлите актиори.Дори Шекспир го е казал :) И много точно си го е казал човека.

Всичко което достига до нас от вън,от света,от битието довежда до нещо много просто и елементарно.Довежда до адаптация на нашата личност спрямо битието.Това ни е нужно за да оцелеем и няма нищо общо със съзнателното съществуване.Както имаме нужда от инстинктите за самосъхранение за да оцелеем,така на нас са ни нужни личности за да оцелеем в тази социална джунгла.Всичките промени които настъпват в личността се базират на промяна на битието.И ето тука се крие разковничето на самосъзнанието.Човек да израстне над тези неща чрез които се е определял допреди.Всичките тези преживявания са му били просто нужни за да оцелее.Вижте колко са елементарни процесите които стават в личността.Когато тези нужди на детето биват задоволени от вън без той да се адаптира към средата се получава едно несъответствие между неговия вътрешен свят и външния(условно казано) И когато задоволяването става на всички нива,физически и психически се получава едно такова разглезено дете което всички сте виждали :) Ето как родителите още от рано започват да пречат на детето да израстне като личност,независимо че това е което в крайна сметка искат те да постигнат.А пък за поощренията и наказанията просто това са пълни простотии...и си личи кои хора ги ползват,хората които имат нужда от тях за да оправдаят очакванията си...това е толкова егоистично и си е в реда на нещата.Тъй като детето веднага вижда несъответствието между това което го учат за света  и това което е света и  затова се налагат тези наказания и поощреения за да го вкарат в "правия" път.Но всъщност всичко това го правят родителите за да защитят своите вярвания и своята личност.И така те ги налагат на своите деца и от там те на своите и т.н. Всичките тези глупости за възпитание на децата са направо абсурдни за мене...ако искате ги направете като вас,само че давате ли си сметка какви сте вие всъщност?Имате ли си напредстава какви работи искате да насадите на детето си?Но какви ги говоря...ако възпитавате детето си значи определено не си давате сметка :)
-Ехоо...Кой е?
-Аз съм гласът в главата ти!
-Ааа добре , аз си помислих че полудявам :D

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Глезените деца и РОДИТЕЛИТЕ
« Reply #6 on: септември 26, 2007, 03:55:50 pm »
Разбира се, мнението на всеки си е правилно за него си, но идеята е все пак, мнението на всеки да се разширява. След като мнението се разширява, значи се разширява и хоризонта на всеки човек.

Според мен и засега мненията изложени до тук са предимно на хора, които все още самите те не са станали "родители".
И макар, че това никога не е било задължително, без "втората" част от гледната точка, не може да се търси адекватност на което и да е мнение , касаещо РОДИТЕЛЯ И ДЕТЕТО. В този смисъл - когато ДЕТЕТО във всеки от нас се изказва за "РОДИТЕЛЯ" винаги има известно "кривене" и не може да се "хване" доколко е то. И обратното - също. За да може да се обхване в дълбочина цялата сложност на тия взаимоотношения, е нужно да се "минат и двете състояния"... И тогава - вече извън тях, да се анализира и  обобщи възможно най-дълбоко - който доколкото може.
Визирам всъщност расъжденията в поста на БЛЯХ - и особено частта за "глезеното" дете. Логически изглеждат вързани, обаче са далеч от онова, което сам научих и разбрах. Това ме мотивира да изложа нещичко от знанието и познанието ми, защото този въпрос специално ми беше привлякъл вниманието още навремето и може би написаното от мен би било полезно на някои читатели - както от "бъдещите" родители, така и за по-добро разбиране на взаимоотношенията, касаещи всеки от нас.

       Явлението "ГЛЕЗЕНО ДЕТЕ" има доста измерения и касае специфична форма между РОДИТЕЛ и ДЕТЕ, при което ДЕТЕТО е свръхискащо. А родителите са СВРЪХДАВАЩИ, в стремежа си да се покажат "добри" и да компенсират самите себе си. Крайната форма на това явление компромисно в психологията е наречено обобщено "ДЕТЕ-ТИРАНИН".
Най-общо принципа на взаимоотношенията при несъзнателните форми на взаимодействие между ДЕТЕ и РОДИТЕЛИ, се базира на процеса на взаимно компенсиране и взаимен баланс. Ето какво имам предвид:
ПРи всяко взаимоотношение имаме най-малко две страни - дори и при най-елементарно разглеждане. В случая ДЕТЕТО в искането си може да стигне безкрая. Родителите в степента на възможностите играят ролята на балансиращ фактор. Когато едно дете има потребността да се определи някак, то търси в това някаква "граница" - на възможности, на въпроси, на внимание, на желания... ГРАНИЦА... и според тази граница то определя СВЕТА СИ, и оттам СЕБЕ СИ. Когато тази граница е в непрекъснато "движение" и не е обвързана с някакви ясни фактори, в детето се развива един недостиг на самоопределение. И това избива в тревожност и несигурност.
Всеки път, когато едно "дете" заявява желанието си и търсенето си във вид на "искам", "дай", това е всъщност "повик" за търсене на "КЪДЕ Е ГРАНИЦАТА". Когато тази граница е много широка, то всъщност става недекватно към нея и едновременно става вечно искащо. Просто се оставя това да го определя. Ако тази граница още отначало се отстоява ясно и точно не толкова чрез твърдост, но с някакви принципи, с някаква предсказуемост, то и на двете страни - РОДИТЕЛ и ДЕТЕ - границата ще е ясна и оттам взаимните им отношения ще са ясни и точни. Това е валидно и за всички видове социални взаимоотношения междупрочем. Но различното тук е именно че едно дете тепърва формира света си - оттам психичната си зона на влияние, на контрол, на недостиг и на компенсацията му. 

    И така - малко по-конкретно.
Ако още отначало на детето му се дава всичко възможно, то на него не му се оставя никаква "граница" за да се самоопредели и да формира своя си свят. Така искането за него е просто "ЗОВ ЗА ПОМОЩ" - една потребност, която остава неразбрана в стремежа си родителите да се "изживеят" на добри. И след като то непрекъснато заявява сигнала си, а му се отговаря неадекватно, се получава "изкривяване", което наричаме общо ГЛЕЗЕНОТО ДЕТЕ.
    Всъщност детето в този случай няма никаква активна роля - то прави онова, което единствено му е възможно следвайки зова на психичните си потребности. То не може да не го прави - това е даденост. Нито може да бъде критично, нито аналитично, нито избиращо.
Въпроса е обаче именно в РОДИТЕЛИТЕ - те носят отговорността за явлението по принцип, защото възможността за активност, премереност, яснота и разбиране е в техните възможности, а не при детето. Една емоционално неадекватна майка примерно, с нестабилната си емоционалност и настроения, със силните си комплекси, на които всъщност детето се явява компенсатор, може да докара до напълно неравновесно положение собственото си дете. Такъв родител как да "сложи и отстоява" някаква форма на "граница", след като той самия има нужда от такава и явно я няма още от дете. Как тогава да изяви нещо, което самия той не притежава.
   Генералния проблем при несъзнателните хора е, че не могат да разберат, че тяхната си реалност, която преживяват и която наричат ИСТИНА, си е само тяхна.
Родителите си изживяват своите си неща, проектират си в детето собствените си "вътрешни игри" и образи, представи, страхове. Детето пък си е в негов си съвсем друг свят, който тепърва изгражда - за съжаление пак на основата на недостатъчността - на своята и на родителите си. И както и в целия социум, основния проблем при комуникацията е именно във ВЗАИМНОТО НЕРАЗБИРАНЕ НА СТРАНИТЕ в нея.
НЕРАЗБИРАНЕТО НА РАЗЛИЧНОСТИТЕ и ОСОБЕНОСТИТЕ между "ЗВЕНАТА", правят общуването между тях  напълно неадекватно.  Нещо повече - НАСТРОЙВАТ СЕ "ПОГРЕШНО" ЕДНИ СПРЯМО ДРУГИ. Това се отнася за всички форми на общуване и за взаимоотношенията МЪЖЕ - ЖЕНИ, РОДИТЕЛИ - ДЕЦА, МЛАДИ И ВЪЗРАСТНИ, УЧИТЕЛИ - ДЕЦА, ШЕФ - ПОДЧИНЕН... и т.н. И като няма "адекватно разбиране" веднага остава формата на "дърпане всеки към него си", особено формите на отношения, определени от "сделки"... Но това е вече за друга тема.
    Всичко това е неизбежно когато и двете страни всъщност са изява на НЕСЪЗНАТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ - просто няма друга възможност. Логично е - защото разбирането за "другата страна" изисква форма на съзнателност - не просто да зазубриш "как и кво е точно", а да се прояви една будност и едно овладяност над собствевните си реакции, защото ако това не се направи, си оставаме просто "първосигнално реагиращи". Ако не можем да излезем от собствения си "личен периметър" как би било възможно внимателно и задълбочено да се вслушаме в сигналите на "отсрещната страна"?
 
Ето още по-конкретно -
   - всеки път, която ИВАНЧО иска поредната си играчка, той включва в искането си всичко от себе си. Научил е вече че определени негови "действия" са повече "успешни" когато иска поредното си нещо от фантазията си. Това за него е напълно естествено. И всички деца "използват голям арсенал, който постепенно обогатяват, за да получават това, което желаят.
Плаченето, "тръшкането" виковете, хълцането - допълнително всичко това се "изживява" колкото се може повече драматично. Именно с цел тия "сигнали" да излъжат РОДИТЕЛЯ, че ИВАНЧО СТРАДА. Драмата - това е целта, щото Иванчо е видял, че колкото повече драматично го направи, толкова повече желания са му изпълнявали. ...->

    продължение - "Сценарий 1":
->... Децата са изключително настойчиви в желаенето си. Правят го своя самоцел, борба... Много деца направо го правят център на света си - битка за налагане, за желаене и на всяка цена от "получаване" на желаното. Тази настойчивост е неговото основно оръжие в тази "битка". Когато получи отпор в нея, то първо се учи да заобикаля "загражденията", само и само да си постигне своето. Ако обаче "отпора" е здрав, систематичен, постоянен и адекватен, постепенно Иванчо свиква къде се намира "границата" и кое става, кое може, кога може... Тази граница се поддържа трудно от РОДИТЕЛЯ, защото се изисква непрекъсната будност, за да можем да я прилагаме при всеки "повик" на ИВАНЧО за "ИСКАМ", КУПИ МИ, ДАЙ МИ... Именно затова и е толкова трудно. Разбира се "тия граници" има и варианти да се "заложат" като твърди правила и да се отстояват, дори и чрез война - нещо което също много родители правят - дори и чрез систематични насилия. Но така са правили с тях, когато са били деца /най-често - като причина/. И съответно Иванчо също би предал на своите деца, ако систематично му е отнемана възможността да "създаде" свой периметър, чрез отнемане и незачитане на неговото пространство.
За детето "границата" е онова, което определя зоната на неговия ЖИТЕЙСКИ ПЕРИМЕТЪР - това е неговото ЛИЧНО пространство. И ако тази граница се постави внимателно, премерено и се намери трудния начин да се сложи ясно и недвусмислено - чрез ясни и точни правила, които обаче внимателно да се "нагласят" спрямо непрекъснато изменящата се обстановка. ПО този начин дори в социален план се "кодира" една адекватност в общуването.
Голямото раздвоение при всяко дете е главно, че то получава два основни разностранни сигнала от своите родители - единия е ограничителен на огромния му "апетит" към "ИСКАМ"... А другия е поощряващ - дава "зелен сигнал" на някои негови насоки и възможности за израстване.

     продължение - "Сценарий 2":
->....Обаче МАЙКА МУ е просто човек, който е ужасно страхлив, невротична, тревожна тя самата е потънала главно в своите си проблеми да си ги изживява. А Иванчо си иска своето и непрекъснато "ръчка" да му угаждат. Майката просто е готова на квото и да е, само и само да не "излъчва" ИВАНЧО драматичните си сигнали - да не плаче, да не се тръшка - в нейните очи - ДА ИМА МИР, тишина и спокойствие... Ама Иванчо хич не го интересува спокойствието и тишината и прави именно шум и нервничи докато майка му за пореден път каже "добре"... или с условия, или без.
И всъщност проблема е, че майката ще "му даде" в зависимост от настроението - ако е "добре", ще го обгрижи /примерно/. Но ако е вкисната може съвсем безпричинно за ИВАНЧО да го напляска или да му се развика. тя всъщност в този момент си е повече "дете" от нейното собствено. И също като нейното собствено си реагира и си "търси" нейните си неща.
И двете страни всъщност изживяват своите си неща и колкото са "по-навътре" в това изживяване, толкова повече и "нямат ВРЪЗКА".

Обобщенията след двата примера е - използвах двете възможни крайности при формиране на границата от страна на родителите - ако са прекалено твърди - отнемат възможността детето да си има свой периметър. Ако са прекалено "меки" - границите са толкова "размити, дори когато са широки, че детето просто не ги усеща и така сякаш пропада в празнота - няма на какво да се опре, за собственото му самоопределяне във възраст в която силно му е нужно... Всичко това се предава на "ДЕТЕТО" и формира базовата му социална МАТРИЦА на мислене поведение - защото това формира вътрешните му преживявание, и оттам - собствената му форма на РЕАЛНОСТТА. И така, дори пораснало, то продължава да "компенсира" липсите му, съответно леко модифицирани, съобразно социалните му условия в които то "битува". за да дойде времето, когато на свой ред също да изяви всичко това - вече и като РОДИТЕЛ - към децата си.
---------------------------------------------------------

     Колкото повече човек слиза в изложение чрез примери, толкова повече орязва принципа, само и само да има нещо конкретно. Но така или иначе примерите също са абстрактни. Техния смисъл е поне да "докосне" възможно повече от опита и "виждането" на различни в своята нагласа и тип читатели...

     Глезените деца е повсеместно и характерно явление. Може да се видят навсякъде. Всъщност когато видите такъв пример, повече обърнете внимание на РОДИТЕЛИТЕ - там е разковничето. Глезеното дете е просто изява на неадекватни към него родители, в които страха, неразбирането и незнанието стават основа самите те и към себе си да са неадекватни.
Въпроса е, че когато един човек е със силна компенсация на личностни проблеми и недостиг, той ще-неще прехвърля това и в ролята си на РОДИТЕЛ. Това е съвсем естествено и неизбежно. И оттам - съответните проблеми и при децата. Но точно такива родители - "недостатъчни е личен план" - се опитват силно да се компенсират, като се опитват да правят всичко, само и само да се "видят добри в собствените си очи", угаждайки на всякакви прищявки на децата си.

Ето така изглежда най, най-общо детско-родителската картина на "ГЛЕЗЕНОТО ДЕТЕ".
И както горе започнах, основното е цялата работа е всеки родител да направи всичко възможно, първо да "порасне" сам - в себе си.
Колкото може, и както може.
--------
А колкото до изказването "Първо на първо няма почти никакво значение при какви родители се родиш.Те нямат никаква роля в израстването на детето като зрял човек" -  опита и познанието ми показаха досега, че това просто не е така. По-точно смисъла е този, но не е толкова еднозначно и определено, защото вариациите са безкрайни.
Никое дете не се ражда ИНДИВИДУАЛИСТ, за да "затвори" света в себе си и така да го направи организиран и подреден. Никое дете не може да бъде възрастен още докато е дете, но пък носи "възрастния в себе си" в латентно състояние. Затова са ВЪЗРАСТИТЕ - за да се преминат - като етапи, защото всеки етап е важен и е основата за следващия.

Всичко има значение, но пък всичко и е предварително "подредено", като допълнително се самоподрежда в реално време спрямо промените на всеки човек.
« Last Edit: септември 27, 2007, 10:00:38 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

medea

  • Guest
Re: Обичта на родителите
« Reply #7 on: септември 28, 2007, 09:40:42 pm »
Толкова много писане, а Наполеон го е казал само с няколко думи: " Обичайте внуците си, защото те ще отмъстят на децата ви!"
Поздравявам всички РОДИТЕЛИ! :)