Author Topic: Помагат ли на децата ни наказанията?  (Read 10243 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Dani

  • Guest
Помагат ли на децата ни наказанията?
« on: октомври 06, 2006, 09:41:30 pm »
 :( Вие наказвали ли сте децата си? Наказвали ли са ви като деца?
Смятате ли наказанията за ефективен възпитателен метод?
Възможно ли е според вас те съвсем да се избегнат?

OM

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #1 on: октомври 06, 2006, 10:58:10 pm »
Да наказвала съм. Лишавала съм ги от някой телевизионни предавания, излизания - много рядко.
Наказвали са ме. Най-вече с дълги и предълги речи колко съм сгрешила или колко лошо съм постъпила...
Определено не смятам, че са ефективен възпитателен метод - много по-ефективен е поощтрението, наградата, похвалата.
Училището на Щетинин е един съвременен пример.
Също в книгата за индиго децата има много практически съвети как да се постигне такова възпитание.(има линк в този раздел)

Dani

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #2 on: октомври 07, 2006, 11:10:21 am »
Вярвам напълно. И аз си признавам честно, че съм ги използвала, макар че винаги съм знаела, че не са ефективни.
Може би нещо "принуждава" нас родителите да ги използваме. Винаги съм се чудела кое ме изкушава или кое ме вади от релси. Защо се сещам за варианта на наказанието - поощрението когато е прекалено късно....

izgrev

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #3 on: октомври 07, 2006, 11:28:57 am »
Колкото и да не искаме да повтаряме действията на родителите, в моменти, когато децата не вървят в "крак" с нашите мерки, реагираме като тях(родителите ни)!
А това става, защото изпадаме в проблемна ситуация и никой не ни е учил как да се справим! А е нужна реакция на момента! После ще е късно(поне така аз съм мислил и все оше не знам прав ли съм бил).
Какво следва? Използваме готовите модели, "подарени" ни от родителите и оставени в наследство!

Dani

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #4 on: октомври 08, 2006, 07:18:24 pm »
 O0 Много точно наблюдение! Благодаря.
Времето - най-бързо и най-лесно е да реагираме с наказание. А защо изобщо бързаме да реагираме? Кой ни гони? Може би ако дадем на себе си време да помислим какво се е случило, то и детето ще има времето да помисли, а не да се страхува от наказанието ни... Дали като искаме от себе си да  реагираме веднага, ние всъщност не искаме на себе си да докажем, че винаги имаме готовност да реагираме - !колко сме умни, силни!... А децата уважават точно обратното - направете си експеримент - кажете - "момент - да помисля" и наблюдавайте реакцията им в очите. Аз в такива случаи съм виждала уважение и радост - аз, възрастната, мисля върху техен въпрос или проблем!  :)
Традициите - и аз съм се хващала да правя това, което никак не обичах да правят с мен родителите ми и като дете се бях заричала да не го правя с децата си.... Защо ли забравяме?
Никой не ни учи - Вярно е!!! Когато децата ми бяха в гимназиалната си възраст бях свидетел с колко глупости бяха пълни учебниците им по "социалните" дисциплини... и те самите казваха - и с какво това ми помага за живота, мамо, какъв е смисъла да зубря всичко това?  :(

SIS_73

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #5 on: ноември 29, 2006, 02:37:00 pm »
Здравейте,
Днес за пръв път влизам в този сайт и форума, но определено много ми хареса.Аз имам интерес към психологията, а виждам че сред вас има педагози-дали по образование, дали по призвание и интелект.
Аз исках да отгледам своя все още 4 годишен син,като му дам любов и доверие, без наказания и награди, в диалог и разбирателство,без неаргументирани откази.Смятам ,че ако на едно дете се откаже нещо което той много желае то ще се фиксира върху това и ще му отдаде ненужно голямо значение.Искам детето ми да желае и дава всичко от себе си за наистина съществени неща.Как да разбера обаче кое е такова.
Наказание ми звучи ужасно,но дали може без това.
 

pakost

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #6 on: ноември 30, 2006, 10:33:20 am »
Дани, мисля си че въпросът може да бъде формулиран и така: Помагат ли на родителите ни наказанията? Защото няма как да стигнем до първопричината за наказанията ако изследваме децата. Детето се явява едната страна от това взаимоотношение, която може би е предизвикала реакцията на родителя си, но властта е във родителя. И затова ще започна от родителите. Аз нямам деца, но пък с удоволствие ще опитам да направя анализ от гледна точка на дете, което много дълго време се е опитвало да се откопчи от здравия родителски контрол, който ми беше наложен. Най-тежко изживях забраната да спортувам, в случай че оценките ми не са 6, а също и забраната да излизам, според схващанията на майка ми кога може и кога не. Никога не ме попита дали имам нужда от някакъв вид разтоварване, да ме прати вместо да решавам задачи, да ида да потичам. Защото както тя самата ми каза тази сутрин – ненавиждала спорта.
Ето тук се пресичат нещата. Родителя си има живот и изграден модел и понеже няма откъде другаде да се учи, учи се от своя опит. Пренася върху детето си своите неща. Родителите масово, особено майките, са убедени че живота на детето им принадлежи. Различно е да носиш отговорност за здравословното психическо и физическо развитие на детето, което зависи от грижите ти. Всъщност родителската обич много често и много бързо се изражда в чувство за собственост, което се изживява по различни начини. Контрол, власт, прекомерна обич, която също ограничава, притеснения, натяквания, наказания. Разглеждам само тъмната страна от взаимоотношенията между детето и родителя, защото така е поставена темата. Ако някой иска да възхвалява родителските грижи – спокойно може да отвори друга такава тема. Но на всички ни е ясно, че едно дете не може да бъде отгледано без да се правят грешки. И тук във форума някои родители съумяха да кажат, че са се учили от децата си и че децата са им направили страхотен дар, като са ги извадили от “правия път”. Та няма страшно да се греши. Страшното е, когато родителя не вижда колко погрешно се отнася  и как това отношение се отразява на детето. В замъгленото съзнание на вбесения родител от поредната беля, лоша оценка, сбиване, сякаш няма място за самото дете. Родителя избухва без да остави пространство на детето си да бъде свободно, самостоятелно, да разсъждава над себе си. Сякаш детето е малоумно и изцяло трябва да бъде обгрижвано. Има деца на по 40-50 години, които поддържат същите взаимоотношения с родителите си. На децата също им е удобно друг да поема отговорността за техните дела. Симбиозата е пълна. Когато на детето му се скарат и го накажат, връзката с родителя се засилва под формата на страх, но може и да се скъса. Тогава децата, бягат от домовете си, пият, дрогират се и изобщо реагират именно заради излятата върху тях агресия. Наказанието си е форма на агресия, която се е зародила от импулс на раздразнение, прелял в отхвърляне и достигнал до демонстриране на власт чрез контрол. Самоконтрола обаче липсва.
Мисля че съзнателния личен пример, откритото отношение, свободното пространство в едни граници, които родителя определя, но не нарушава и непрекъснато адаптира, дават на детето възможност да се развива самостоятелно. А също и на родителя да осмисля собствения си живот. Детето има нужда да се развива хармонично във всяко отношение, което поставя родителя в позиция на наблюдател, за да забелязва настъпващите промени и да реагира своевременно. Самото наказание показва как родителя се сблъсква с различието на детето си и не го приема. Така родителя си мисли че го прави за "доброто на детето”, а всъщност го прави за себе си и често пъти оставя жестоки отпечатъци в психиката му. Всеки психоаналитик започва контакта си с нов клиент, като се задълбава в детските години и във семейните взаимоотношения. Това не е случайно. В детските ни години стоят заключени моделите на поведение на нашите родители и житейските проблеми на зрелия човек произтичат много често именно от нанесени психически травми от родителите му. Не че родителите са виновни. Никой не е виновен, такъв е обществения модел. Просто се учим от опита си , а не от възможността, защото не сме се научили да наблюдаваме, за запазваме дистанция между събитията и реакцията ни. Да останем съзнателни, вместо да допуснем да се замъгли съзнанието ни и да реагираме. Всеки е изживявал скандали, караници. В тях по-силния се налага, по-слабия приема наложеното му. Тази симбиоза запазва и засилва връзката между двете страни. Детето е застрашено, че ще му бъде отнета родителската обич, без която не може да оцелее, родителя е заплашен, че детето един ден ще си тръгне и няма да има с какво да замества собсвения си живот. Защото родителите често буквално проектират собствения си живот върху децата си и живеят чрез живота на децата си.
Семейства, които се разпадат, родители които не се интересуват от децата си и тежки отклонения като кръвосмешение, не са обект на сегашния пост, защото са специфични и може би някой психолог би се справил по-добре от мен с анализа им. Говоря за “нормалните семейства” с двама обичащи децата си родители. Взаимоотношенията, както между всички хората, така и между дете и родител, са изградени върху собственото битие и развитие на всеки от участниците. Затова в зависимост от развитието на детето, родителя подбира отношението си, съобразно собственото си ниво и разбирания. Родителя изхожда от себе си, но когато забрави, че детето е отделен човек с различна индивидуалност и самостоятелен живот, той му пренася своите модели. Затова всеки ТРЯБВА да помни, че сме отделни хора, различни сме и докато се опитваме да претопим различията си чрез реакции на отхвърляне, сърдене, наказание, контрол, ние само се подтискаме взаимно и създаваме основа за сериозни психически отклонения. Вместо това е нужно да оставяме лично пространство първо за себе си и после да уважаваме личното пространство на всеки един.
« Last Edit: ноември 30, 2006, 01:29:12 pm by pakost »

pakost

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #7 on: декември 01, 2006, 09:52:56 am »
Помагат ли на децата наказанията? - 2 част
Когато се спазва дистанцията и се уважава личното пространство, както на детето, така и на родителя, тогава от наказанието може да бъде извлечена полза и за двете страни. Но само тогава, когато както детето, така и родителя, осъзнае реално случило се и допуснатите грешки (условно казано – може да е беля, може да е наркомания, въпроса е да се достигне до съзнанието както на родителя, така и на детето, да се осъзнае случващото се, без намесата на емоции и реакции) е възможно и двете страни да поемат съзнателна отговорност. Какво излиза, че детето в ранната си възраст, когато е напълно несъзнателно и живее чрез потребностите и исканията си, то изобщо не разбира че е наказано, не разбира и защо е наказано. За него няма конфликт, защото връзката между онова, което му липсва и реакцията му да поиска или вземе е директна. Само родителя се дразни от естествените форми на изразяване на несъзнателното дете. Родителя се дразни, защото му се нарушава спокойствието, защото е уморен, има нужда от почивка, а детето не разбира. В този период от израстването на едно дете, наказанието е само средство на родителя, за да бъде оставен на мира, но в същия този период в съзнанието на детето се трупа отрова. После се чудим защо ли децата са агресивни в днешно време. Ами не им се обръща достатъчно внимание. Майките тръгват на работа в 3тия месец след раждането и оставят бебетата на нечии грижи. Бащите работят още повече и обръщат още по-малко внимание на децата си. Детето расте с разклатените нерви на баба си примерно. То има огромна енергия – да тича, да крещи и да скача, да чупи – каквото и да е. Ако не се изразходва тази енергия, то няма идея как да я канализира. Нужен е спорт, някакво движение и добра храна. А както знаем бабите тъпчат внучетата с какво ли не – мазни баници и мекици, купуват му шоколад. И многото енергия на детето става още повече и се затваря в него, ако не се изразходи и се превръща в неспокойство, което избухва под всякакви форми на агресия. Тук е момента да кажа, че спортистите (не визирам професионалните) успяват да култивират в себе си много черти, необходими за израстването на човека и колкото по-рано се заеме човек със спорт, толкова по-леко постига търпение със себе си, приемане на себе си, свобода на тялото и духа, здрава структура, жилави мускули, добро храносмилане, издръжливост, постоянство, организираност. Противно на очакванията, децата които сериозно се занимават със спорт са по-добри ученици. Не са агресивни (защото канализират енергията си), способни са да се концентрират, благодарение на което учат и възприемат по-добре. При спорта се подобрява кръвообращението, уголемява се сърцето, оросява се по-добре мозъка и достига кислород до всички тъкани като ги поддържа свежи и в добро здраве. Това естествено предразполага детето да не посяга към цигари, алкохол, наркотици, шоколад, кафе. Дава възможност на тялото му да се развие заедно с ума, като по този начин способността да запаметява, която се развива в училище, влиза и в практиката и се превръща в познание за човека, а не само в сухи знания, които нямат никаква стойност за живота – нула, щом като не намират приложение в практиката.
Наказанието се превръща в инструмент от израстването на детето чак когато детето е осъзнато достатъчно, че да е способно да оцени че не го притискат и само да разбере как е постъпило. Чак тогава, свободни от емоциите си, родители и деца могат да извлекат полза от наказанието под формата на възпитание в стил: как да оправим забърканата каша. Но това вече сами разбирате, че не е наказание. То е съдействие на растящия човек да се сблъсква с проблеми и да се учи да ги разрешава. Така и детето и родителя му се учат какво е времето, какви са хората, какви са съвременните проблеми на подрастващите. Така се стопява разликата в поколенията, защото тя в действителност няма значение. Единствено личното отхвърляне или дистанциране я прави възможна. Но когато общува човек с човека, възрастта няма значение и рано или късно всеки го открива за себе си.
П.П. Към всички които вече си казаха, че най-добрия родител е този, който няма деца или пък първо да си родя деца, после да говоря. Това са разсъждения, идващи от сериозен размисъл и наблюдение както на мен, на отношенията в моето и в други семейства и до днес, когато вече много от познатите ми си имат деца. Днес мисля така, утре ще съм се променила, но ако написаното по някакъв начин може да ви послужи – възползвайте се.
Поздрави

Offline velaskes

  • вътрешен мир
  • Администратор
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 3821
  • Gender: Male
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #8 on: декември 01, 2006, 09:16:47 pm »
Благодаря ти Pakost :)
Аз съм против наказанията. Тъй като по презумция наказанието е свързано с това, че в нещо грешим за да ни наказват и в налагане авторитета(дори и да не е разумен) на властимащия(родителското тяло). За децата трябва да има грижа, да им се помага да задоволяват емоционалните и рационалните си(тези за опознаването на заобикалящия ни свят) нужди. И разбира се физиологическите. Но не може да им се дава пълна свобода, не може да ги оставяме сами на себе си да правят каквото си поискат. Те имат нужда от напътствия, от обучение, от трупане на опит и когато един ден са способни да бъдат отговорни за себе си и за другите тогава могат да паднат и задължаващите ги ограничения, които сме им поставили.
От самото си раждане детето е като празна дъска. И на тази дъска с всяка година се пише и се запълва мястото. Задължение е на всеки родител да направи личност от своите деца, да им помогне да изградят самостоятелност, и като отраснат да се оправят сами. Да нарисува на тази дъска красива картина, която след това да говори сама за себе си.
 
Съм всеки, отивам навсякъде, имам всичко.

Dani

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #9 on: декември 03, 2006, 11:44:09 am »
Quote
Аз съм против наказанията. Тъй като по презумция наказанието е свързано с това, че в нещо грешим за да ни наказват и в налагане авторитета(дори и да не е разумен) на властимащия(родителското тяло).
O0 O0
Само дето според мен:
 :) Не са бяла дъска децата. Те се раждат със своя индивидуална програма, която се реализира според средата, в която растат.
Свободата е задължителното условие за реализирането на тази програма, както и общуването с възрастните. Ето тук се размиват понятията. От една страна свободата се разбира като отказ от общуване - да расте свободно и самостоятелно не означава да расте само. Вярно беше това, че родителят наказва детето, защото то му "досажда". А му досажда, защото родителите приемат детето като "дълг", не като "дар".
Обратната страна на медала е
Quote
а тази дъска с всяка година се пише и се запълва мястото. Задължение е на всеки родител да направи личност от своите деца, да им помогне да изградят самостоятелност, и като отраснат да се оправят сами. Да нарисува на тази дъска красива картина, която след това да говори сама за себе си.
Може би все пак вместо ние да пишем това, което на нас ни харесва и да трием и ограничаваме това, което детето е донесло със себе си и е по-различно от нашето, по-разумно и добро решение ще бъде да дадем средата, в която детето само ще си пише опита през собствените си очи, със собствения си ум. Е, неговата картина може и да не е със същата красота като нашата, неговите представи за добро и щастие може и да са противоположни на нашите - нека са неговите!
И за да не съм само на теория:
Моите родители (баща ми) "написа' на моето съзнание, че
- човек живее, когато се бори за нещо добро и когато работи
- Истинската любов извиква у човека силна емоция, обвързаност
- когато обичаш някого, трябва да си взискателен към него и т.п.
Резултатите на 45 година от живота ми бяха катастрофални. Тогава реших да "изтрия" написаното и да живея според усещането си за спокойствие, радост, свобода - за себе си и другите. Това се получаваше само когато слушах "вътрешния си глас" - заложеното в мен преди да ме "изрисуват" по тяхната представа за красота. Сега сме щастливи хора - всички около мен. Само баща ми още се опитва да ни вкара в "правия път"  ;D Но ние го обичаме и му прощаваме без да му даваме възможност да го постигне. ;D

Offline Evridika

  • Напредващ
  • ***
  • Posts: 123
  • Gender: Female
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #10 on: април 18, 2007, 10:50:48 am »
Наказвах и се карах до скоро.Не съм била деспотична,но съм се опитвала да ги предпазя от грешки,да ги защитя от враждебния свят.Не успях.Сега едното ми дете се пристрасти към компютъра и не успява да се справи с изискванията на конкурентната среда в училище.Отказва да ме слуша,казва ми,че само съм философствала.В  дневника си пише,че не иска да живее и ще опита да се самоубие.Опитвах всякакви начини да се справя с тези и мисли - изчезват за известно време,после пак се появяват-след някой неуспех в училище.Ще потърся книгата на д-р Рос,може би ще ми е от полза.Опитвах да я убедя да отидем при психолог,но ми отказва категорично.

Offline Evridika

  • Напредващ
  • ***
  • Posts: 123
  • Gender: Female
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #11 on: април 20, 2007, 03:08:21 pm »
Намерих книгата,прочетох я и благодаря за информацията!Препоръчвам я на всеки,който има проблеми с децата в тази трудна възраст.Много неща ми се изясниха и вече прилагам някои техники.Благодаря!

daniTA

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #12 on: май 25, 2007, 01:01:40 am »
Наказвала съм, но  осъзнах, че това е неподходящ метод. Споделям мнението на Веласкес, че по този начин внушавам на детето си че греши и му насаждам чувство за вина. Тъй като дъщеря ми е в тинейджърска възраст за мен по - важно е да общува с мен като с приятелка. Стремя се да я предразположа към това. Опитвам се да виждам нещата от нейна гледна точка и в процеса на разговора тя сама да разбере как да постъпи в дадена ситуация. Не казвам, че е лесно, да не говорим за търпението от моя страна, но смятам , че за сега този подход дава  най - добри резултати.

anonimna

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #13 on: юни 21, 2007, 11:35:10 pm »
spored men  zavisi ot nakazanieto i kak e postaveno to. Zavsi ot mn ne6ta v kraina smetka i ot obstoqtelstvata ot momenta...  :)

danche1968

  • Guest
Re: Помагат ли на децата ни наказанията?
« Reply #14 on: септември 12, 2007, 09:57:32 pm »
Hi на всички родители и бъдещи такива,
Май има още нещо освен биологичните дадености, когато идваме на този свят - всеки си има природа и тя се проявява в сблъсъка със или приемането на  - влиянията отвън. И аз си мислех като Веласкес, че ще пиша на бялa дъска, докато не се появи едно женско Сцорпйонче и не хвана и счупи на две тебешира ми и взе само да се пише. Посяgаиkи към дъската за дадена дума, ръката ми често е отклонявана, даже все по-често възприемана като натрапване, контрол, даване на акъл и т.н. И сега стягам здраво мускули, успявам да напиша на дъската нещо от време на време, но като цяло си дадох сметка, че не родих всъщност две бели дъски , а две природи, на които ще показвам доколкото мога света, а те ще ми се ракриват в процеса...