Author Topic: I Can't Get No Satisfaction  (Read 1481 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

pakost

  • Guest
I Can't Get No Satisfaction
« on: ноември 16, 2006, 01:48:36 pm »
Задоволен, задоволство
Доволен, доволство, удоволствие
Волен, воля
Достигам или докосвам волята си.

Да се докосна до същността си. Ако потърся отвън задоволяване – то ще е израз на нуждата ми да докосне някой същността ми. Какъв абсурд. Та може ли някой да се докосне дълбоко до същността ми ако аз самата съм неспособна на този етап от развитието си. Възможно ли е нещо да ме задоволи отвън? Дори да е в сексуален аспект, защото може би така прозвуча. Когато отвън нещо влиза навътре, пак аз правя връзка със себе си. Пак ако е нарушена връзката ми със мен самата, това което идва отвън не може да ме задоволи. Задоволяването е вътрешно състояние на баланс за поддържане на хармонията. Стремежа към задоволяване е стремеж към запълване на нещо липсващо. Какво се случва, когато изразим потребността си и потърсим начин за задоволяването й? Кога достигаме състояние в което казваме че сме задоволени? Примерно имам мужда от нов панталон за ски – липсата на удобна дреха, с която да карам ски ме праща да търся нещо, с което да обезпеча удоволствието си докато карам ски. Значи като задоволявам потребността си, аз търся начин да си доставя удоволствие. Изявлението на потребностите ми е източник за доставяне на удоволствие. С каква трайност? Според вида на нуждата се определя и трайността й. Ако удовлетворявам нуждата си от храна – се чувствам удовлетворена за 4-5 часа. Зависи и от прага на пресищане, и от качеството. Все неща които свързвам със идеята за удоволствие. Когато съм максимално удовлетворена бих казала че съм задоволена. Но това удоволствие е временно и преходно. Което пък означава че служи само за да отложи незадоволеността. Запълваме се с неща, които фантазираме че задоволяват потребностите ни, за да отложим срещата ни със нас самите. Удоволствието ни дава повод да преживяваме отново и отново съня си, да искаме, да получаваме, да отшумява влиянието на стимула и да търсим нови стимули. Като в този цикъл безкрайно отлагаме да проумеем причината защо толкова искаме да бъдем удовлетворени. Предполагам че всеки има бърз отговор. Задоволения човек е щастлив. Презадоволените деца стават наркомани. Живеем на този свят заради удоволствието, което можем да изпитаме и към което се стремим. Сякаш удоволствието ни е обещано от мита за райската градина. И то удоволствието не е ли точно мит? Фантазия с която се доближаваме до мечтаното щастие, спокойствие, радост, цветя, любов...приказки от 1001 нощ. Защо? Защо е толкова важно да бъдем задоволени във всяко едно отношение? Защо пренасяме във всяко нещо с което се срещаме нуждата то да бъде задоволително според нашите си стандарти. За всеки задоволяването си има негови измерения, както са различни потребностите ни и начините за удовлетворяването им. Но нима ще отречете че всеки един от нас се стреми към имагинерното си щастие, което изживява чрез всичко, което му носи удоволствие? И съотвено всяко нещо което ни засяга като реагираме с отрицателни емоции, оценяваме като лошо и незадоволително. А така пропускаме възможността да вникнем зад емоцията удоволствие или неудоволствие. В момeнта в който отсъдим кое какво ни носи, спираме процеса на наблюдение и далеч не се интересуваме от причината за възникващото удоволствие или неудоволствие. Не си даваме сметка защо толкова много искаме да бъдем задоволени. Задоволен ми звучи като крайния етап в някакъв процес, като завършек. Но край няма, няма крайно задоволен човек, Но пък има безкрайно недоволни такива. Е тогава дали е възможно някой да каже за себе си че е задоволен? И какво означава да съм задоволена? Временно да е отложена нуждата ми от удоволствие. Да изям един шоколад, за да успокоя нуждата си от енергия? Ами ако има друг начин? Ако има други пътища за задоволяване освен най-преките, които са и най-краткотрайни и водят до частично задоволяване? Някой търси ли ги? Трудно е нали? Затова и се обръщаме в друга посока и търсим ново поле за задоволяване на себе си. Искаме всичко да ни задоволява и да сме доволни, постоянно. Това ли е пълноценния човек, който привижда удоволствието си във нещата които консумира? Защото когато изпитвам удоволствие да си поговоря с приятел, аз се изживявам като задоволена от разговора ни. Ама разговора не може да ме задоволи, оставен сам без моето участие. И именно моето участие му дава възможността да заеме мястото на задоволяващия фактор. Ума ми може да се престори че разговора задоволява потребността ми от общуване и да се успокои временно в това отношение. И именно там е ключа. Ума е незадоволим. Ума играе на нужда от задоволяване и в същото време е незадоволим. Защото липсващото нещо, което все запълваме с удоволствие и все не стига е в нас. То е същността на всеки един от нас, която чака да бъде преоткрита, но ума не може да изиграе тази същност, защото тя няма нищо общо със самия ум. Същността ни е зад ума, когато ума не е определящ, когато не фантазира, тогава имаме връзка със същността си. И точно ума ни пречи да се докоснем. Та той няма да има участие в този акт – недопустимо. Ума не се предава и затова симулира нужда от удоволствие като заместител на цялостната същност на човека. Но е очевидно че удоволствието, колкото и добър стимулатор да е, не ни предоставя възможността да се изпълним със себе си, постоянно. Защото постоянно задоволеният човек е самодостатъчен. Той е задоволен именно защото си има всичко вътре в него и е изпълнен със себе си. Не търси и не иска нищо да го задоволява отвън. Той сам се задоволява. Как ли? Като трансформира импулсите. Възползва се от несъвършенството си, от реакциите на ума, от действията на тялото, от ситуациите които му подарява живота и се учи каква е вътрешната връзка с излизащите навън от него неща. Наблюдава се и търси начин да ги обръща навътре към себе си.
Това дали означава че самодостатъчния човек няма нужда от храна, секс, въздух, вода, движение? Ами този човек населява тялото си и макар че всъщност той няма потребности поради самодостатъчната си същност, той не би убил тялото си. Нямаше да е цялостен ако отхвърля част от себе си. Затова според мен би задоволил първичните потребности на тялото си, но само толкова, без това да повлича след себе си игри. Тук е свързано свободното волеизявление. Да докоснеш волята си и да я удовлетвориш. Това означава че си наясно със потребността, каква е, защо е, чия е, наясно си със волята си да я задоволиш или не. Спокойно можеш да се изразиш заради себе си, без да е нужно да целиш нещо, да искаш да получаваш, просто се изразяваш защото това е волата ти. И в този миг се сливаш с волята си. Няма нищо което да те отделя от същността ти. Ума не е фактор, няма причини, няма последствия. Има само воля и миг, които вазимно се изпълват.
Тогава дали да съм задоволена означава да се докосна до волята си?
Мерси :-)
« Last Edit: ноември 16, 2006, 06:22:58 pm by pakost »