Ако разрешите, ето единственото стихотворение, което съм написала в живота си. Надявам се малко да ви развесели. Писано е по действителен случай
В памет на една хлебарка
Една хлебарка малка, черна
разхождаше се снощи нервно
и диреше си тъй трошица
навела малката главица.
Съзрях я отдалече аз
и вдигнах чехъла завчас.
Но беше тя хлебарка хитра
и щом видя ме в ъгъла тя литна.
Ах ти, хлебарко черна,
защо ме правиш толкоз нервна!?
Изчаках аз потайно, скрита,
кога хлебарката ще се насити
да чака в ъгъла си там
и вдигнах чехъла. Замах голям...
И ето я лежи пред мене кротка
забравила за гордата походка.
Едно петно от органичен произход
нехаещо на времето за скоростния ход.
Така отиде си нещастна, жалка
една хлебарка черна, малка.
Горката таз хлебарка мила!
Защо се бе на този свят родила?
Животните дали се питат защо живеят?

Всъщност веднъж видях едно куче. Лежеше, изблъскано от трамвая встрани от релсите. В очите му видях, че знае, че умира. Но там нямаше мъка, имаше разбиране за нещо естествено.
Е, хайде да не ви нажалявам.

:angel: