Author Topic: Ревността - враг номер 1 на любовта  (Read 3125 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

dancing_rose_in

  • Guest
Ревността - враг номер 1 на любовта
« on: март 29, 2007, 10:34:32 pm »
"Ако ме ревнува, значи ме обича!" Да бе, да, глупости на търкалета! Тази фраза е толкова стара и изтъркана, и в същото време, толкова глупава и невярна, и при все това, има сума народ, хора, които все още упорито вярват в тази максима. Аз тук искам напълно да я разнищя. Всъщност, всеки има право на мнение, аз само изразявам своето, всеки е свободен да го приеме или отхвърли. А то е, че там, където има любов(ама истинска Любов), там няма ревност. Ревността е просто чувство за притежание, желание за притежание, но Човекът не  е вещ, той не може да бъде притежаван. Той е свободен да прави, каквото пожелае. Истинската Любов дава свобода, пълна свобода. Има и един принцип "пусни птичката на свобода, тя, ако те обича, ще се върне". Точно така би трябвало да е във връзките - всяка от страните да има пълна свобода, само тогава ще има любов, ще има пткровеност, ще има доверие. А ревността - тя само съсипва връзки, животи, тя е пагубна, тя е страхът на Егото да не загуби нещо, което си въобразява, че "притежава", страхът да не загуби доброто отношение, да не остане само и т.н. и т.н.

dancing_rose_in

  • Guest
Re: Ревността - враг номер 1 на любовта
« Reply #1 on: март 29, 2007, 10:41:10 pm »
P.S.: Извинявам се, че съм малко крайна (и може би войнствено настроена  :( ), но просто е късно и съм изморена и ми се спи, но наистина държах много, ама много да започна тази тема и да споделя собствено мнение, да дам трибуна на други мнения. Просто понякога ми се случва самата аз да ревнувам (колкото и да го ненавиждам това чудо) и да се боря със зъби и нокти срещу това чудовище, наречено ревност (поне за мен е точно това - чудовище, особено, когато застава между двама силно влюбени, където може да се развие истинска, красива Любов.

dancing_rose_in

  • Guest
Re: Ревността - враг номер 1 на любовта
« Reply #2 on: март 30, 2007, 08:47:34 am »
Аз отново да се извиня и да поясня, че под "агресивно настроена" имам предвид ядосана на себе си, не на някой друг. Просто няма смисъл да си тровя живота със собствените си измислици, вече достатъчно съм го натровила по един или друг начин. Искрено се надявам да нне ми се сърдите за приказките ми :-[ :'(

А Вашето мнение за ревността какво е?

Offline Elisa_Day

  • A big girl in a big world...
  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 21
  • Gender: Female
Re: Ревността - враг номер 1 на любовта
« Reply #3 on: март 30, 2007, 01:42:21 pm »
Здравей Rose!  :)
Много би ми се искало да кажа, че не ревнувам, обаче истината е друга...
Ревнивичка съм си. Е, определено не до степен на патологична ревност, което е болезнено състояние, но в рамките на нормалното - признавам се, че да. Ако обичаш някого, не можеш да не го ревнуваш поне мъъъничко :)
Изглежда наистина не съм напреднала духовно, щом така мисля. Или пък е твърде вероятно да не съм срещнала истинската любов. И това го допускам...
Но пък от друга страна, Роуз, как разбираш пълната свобода на всяка от страните в една връзка? Доверието се основава на свободата, с това съм съгласна. На свободата доброволно да избереш и възможността да бъдеш излъган. Наистина, пак стигаме до въпроса за Егото   ;)

svoenravie

  • Guest
Re: Ревността - враг номер 1 на любовта
« Reply #4 on: април 05, 2007, 04:21:24 pm »
Здравейте!От няколко минути стоя и се чудя да напиша ли нещо по въпроса или не.Ето,че пиша вече.Няма да кажа нищо различно от всички останали, но може би настроението ми е такова-да размишлявам за ревността от позицията на годините.Колкото и да не искаме да признаем,всеки се чувства щастлив,ако получи цвете, поглед милувка и в момента ,в който видиш друга жена , дори тази на отсрещният тротоар ,да получава целувка, например-,вече изпитваш едно чувство, да го наречем ревност.Неможем да получим всички погледи ,целувки, цветя и внимание-това е ясно, но винаги ще ни се иска и няма нищо грешно в това.А дали ревността е убиец на любовта-да -ако е обсебваща потребност за притежание, собственическото чувство /мъжът/да стои хванат за полата ти/за жените говоря в случая/.Иначе винаги боли , дори да не си го признаваме.Ревността никого не е задържала , нито е спасила любовта-поне аз не познавам такива хора.Но сме и подвластни дотолкова , доколкото можем и да я контролираме, да имаме гордост , достойнство и увереността ,че сме жени до мозъка на костите си!

svoenravie

  • Guest
Re: Ревността - враг номер 1 на любовта
« Reply #5 on: април 05, 2007, 04:31:18 pm »
Понякога боли ,дори когато погледът не е към теб ,а към морето, красивия пейзаж, невероятната манекенка на екрана, но това означава , да се страхувам, да не се харесвам със стриите по краката ,бръчките по лицето, паласките и коремчето....А аз се харесвам дори ,такава каквато съм, и не се състезавам с никого.Опитвам се да науча и дъщеря си на това.Естествено няма общовалидни отговори,но боли повече от предателството на идеите, от липсата на въображение, от пренебрежението на личността , от грубостта на обноските....Немога да ревнувам от футболните мачове , от късите поли по улицата, от професионалните интереси на партньора-само се изморявам и забравям за себе си.....А нямам време да се пренебрегвам!

Offline cetacean

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 154
  • Change we must...
Re: Ревността - враг номер 1 на любовта
« Reply #6 on: април 06, 2007, 12:01:13 pm »
Както пее Франки Милър в една песен, „Ревност, лепкава като кал... Виня теб, но причината е в мен...Това ме убива...” и така нататък. Ревността е страхотен бич за онзи, който я изпитва, а също и за другия, особено ако е невинен. Ревността е един от признаците на влюбеността и тя е израз на опасенията ни, че не сме достатъчно добри за обекта на чувствата ни, че можем да го изгубим, да ни го отнемат... В повечето случаи тя издава комплекс за малоценност, който може да избие дори в тираничност. Абе, кофти работа, казано накратко. Това нещо унищожава в зародиш връзки, които биха могли да се развият отвъд границите на влюбването. И който смята, че ревността е признак на обич, много изтънчено и приятно се самозаблуждава. В истинската обич няма място за ревност. Защото обичта е приемането на себе си  и другия като самостоятелни и завършени човешки същества със собствени възгледи, собствени решения и собствен път и така нататък, и така нататък... Но стига теории, практиката е важна. Всеки може да си теоретизира, колкото му душа сака, но прилага ли теориите си на практика? Да вземем например... мен... :)))

Да кажа, че по принцип не съм ревнива, е колкото вярно, толкова и не. В повечето ми връзки обикновено всичко се е разигравало по един и същи сценарий – в момента, в който в мен се породи каквото и да било съмнение, че моят любим проявява НЯКАКЪВ интерес към особа от моя пол, просто си обирам партакешите, без дори да си направя труда да обясня защо. Един вид, удрям го на мъжко достойнство. Само дето реалната картинка май е друга. Зад това ми поведение се е криел съвсем реален страх – че мога да ИЗГУБЯ битката с евентуалната съперница. Защо тогава да не се оттегля с гордо вдигнато чело и да й оставя оскърбителната служебна победа ;) Откъде накъде ще се съревновавам с някаква си там... Моа?!? Тъжното е, че в повечето случаи съперница изобщо е нямало и стратегията ми е била всуе, ама какво да се прави, лъвското достойнство изисква жертви. По този „достоен” начин прекратих връзката си с мъж, с когото се обичахме много, но той просто си падаше женкар – от тия, дето им „шарят очичките”, а аз не можах да се примиря с факта, че няма да съм единствената, а само може би най-обичаната.
После, както вече споменах другаде, за мен последваха години, сравними само с мрачното Средновековие в човешката история. Интересно, че мъжа си никога не го бях ревнувала. Може би защото той самият ме ревнуваше до такава степен, че и през ум не ми минаваше, че може да хукне след чужди фусти. Пък и си имах достатъчно други интересни занимания като това да измислям нови рецепти с пилешко или как да си направим коледна украса от миналогодишната великденска такава и все такива едни крайно екзистенциални проблеми... до момента, в който пустият ми мързел не ми отвори очите. Ей това мързелът е голяма работа. Та, след едно прибиране на мъжа ми в ранни зори, което не ми направи кой знае какво впечатление, реших да изгладя ризата му, която бе обличал само веднъж, за да спестя ток, вода и прах за пране, вие какво си помислихте :P И така, включвам аз ютията, разстилам ризата върху дъската за гладене и, започвайки да гладя от яката, орловият ми поглед фиксира петно от червило! Ей богу, все едно червата си видях тогава! Не съм била ревнива ли... Целия ден бях в деветия кръг на ада и едва изтраях да се прибере, за да му поставя въпроса ребром. Той естествено отрече и ми даде обяснение, което беше достатъчно, за да мога спокойно отново да се отдам на красивите си илюзии и да продължа с безметежното си живуркане от момента, в който го бях прекъснала за малко.
Втория път пак така го „хванах” съвсем случайно. Един ден се обади негов колега, който ме помоли да потърся вкъщи една снимка. Къде ли не търсих, докато накрая не бръкнах и в якето на мъжа ми. Е, снимка не намерих, но затова пък намерих... презерватив! Този път обаче реших да си трая и да „дйебна”, с което направо си сложих главата в торбата, защото се почна едно следене, не е за разправяне. Започнах да преравям джобовете на мъжа ми при всеки сгоден случай. Понякога го правех и по няколко пъти на ден, като на якето отделях особено внимание и особено ме вълнуваше дали презервативът е още там, разбира се! Е, там си беше. Лошото е обаче, че това преравяне на джобове ми стана не навик, ами направо се пристрастих към него. Започнах да го правя всеки път, когато се чувствах неспокойна или нервна, започнах да изпитвам НУЖДА да го правя. Исках си дозата ровене и туй то! Ровех не само из дрехите, които носеше в момента, но преравях и джобовете на отдавна необличани сака, палта и тъй нататък. От цялата работа поне изкярих няколко кинта, останали из вътрешни джобове. И изобщо не ме вълнуваше морално ли е, имам ли право да го правя и тем подобни щуротии – тез въпроси ги оставих на възвишените натури.  Но в един момент се осъзнах, че съм се наркоманизирала, ако изобщо е уместно това сравнение, макар да не виждам по-точно. Осъзнах, че имам проблем! И започнах съзнателно да се отучвам от ровенето. Първо го намалих, доколкото можех, а после постепенно спрях, но това стана с огромни усилия на волята и никак, ама никак не ми беше лесно. В периода на отучването ми заветният презерватив мистериозно изчезна, но тогава този въпрос вече изобщо не ме вълнуваше. Чак по-късно, когато вече бях преодоляла „абстиненцията” реших да бодна мъжа ми, като му казах, че наша обща позната е убедена, че той кръшка. Е, тогава тоя направо ме застреля, защото ми върна не топката, ами цяла бомба с думите: „Така ли? А ти що не й кажеш, че си намерила презерватив в джоба ми, да видим какво ще каже тогава! Хихихии...” Мдааа... Сфинкса виждали ли сте? Сигурно на него съм мязала тогава :))) Ама си замълчах, щото вещественото доказателство май отдавна вече беше... употребено.
Третият път вече беше наистина феноменален, защото отново го хванах без да съм го гонила. Моят скъп съпруг си купи нов мобилен телефон. И направи този грандиозен жест да ми подхвърли стария си. Сега се сещам за домашните духчета от Хари Потър. Аз така като домашно духче, което се радва дори на един вмирисан чорап, само дето не плаках от радост заради тази щедрост под формата на тухла четворка с дисплей... Веднага си купих карта и първото нещо, което направих с нея, беше да пратя есемес на мъжа си, разбира се! Есемесът имаше крайно романтичното съдържание: „Купи сок” :))) И така, вечерта мъжът ми се прибира със сооок... обаче нито дума за есемеса... а на мен ми беше неудобно да го попитам дали го е получил или просто се е сетил сам да купи. Затова на другата сутрин, докато той се къпеше, реших да проверя пощенската му кутия – получил ли го е есемеса аджеба или не го е получил... Абе, детска работа. Обаче работата стана играчка-плачка, защото своя есемес не открих, но пък открих друг... от жена! И до ден днешен помня съдържанието му... Ей тогава направо не можах да се удържа и в момента, когато той излезе росен-пресен от банята, го погнах с директни обвинения и искане на обяснение. Той, естествено, беше крайно „изненадан”, защото изобщо не познавал въпросната особа, но после се „сети”, че предния ден бил с „Иван”, чийто мобилен бил повреден и му звънели на мобилния на моя благоверен. Пък тоя Иван бил ебати кръшкача и явно някоя от неговите „пачи” му била писала. Даже пред мен се обади на „Иван” и му се скара :))) Сега... нужно ли е да казвам, че повярвах... Ами исках да му вярвам, затова и го направих. Но пък старата ми детективска страст се върна с пълна газ и тогава вече истински се развихрих. Защото имах да ровя не само из джобове, ами и в мобилни телефони :))) Даже веднъж си записах някои от набираните телефони и после звънях и слухтях! И така последваха пак няколко месеца игра на котка и мишка, като аз естествено бях котката, има си хас! А после пак ми се наложи да се отучвам, но вече имах опит и рутина, дет се вика :)))
И, както във всяко литературно произведение, следва поантата... Няколко месеца по-късно с моя „верен” съпруг бяхме на рожден ден на негов приятел. Към края на вечерта всички бяхме кьоркютук... уморени, народът вече се беше поразотишъл, когато отидох до едното място и, връщайки се, заварих мъжа ми в задълбочен разговор с една позната. Седнах при тях и въпреки огромната погълната доза алкохол опитах много съсредоточено да проследя разговора. А той беше доста интригуващ, защото обсъждаха общ познат, който се бил влюбил, искал да се развежда и тем подобни интересности. И тогава моят скъп съпруг, който не знам дали изобщо беше забелязал, че съм се присъединила към скромната им компания, реши да покаже какъв велик пич е с думите: „Какъв глупак! Колко пъти му обяснявам да гледа мен – гаджета-маджета, танци-манци, секс-мекс и дотам! Да не съм луд да си развалям аз семейството!” След което очевидно проследи изумения поглед на момичето, което в този момент гледаше МЕН и не знаеше как да реагира! Аз също не знаех... Само дето изтрезнях за стотни от секундата и полагах кански усилия да запазя човешкия си облик... Сигурна съм, че не сте виждали насран сфинкс... И аз не съм виждала... щот тогава нямах огледало под ръка... Тогава онова същество, явно по погрешка приело човешка инкарнация, преметна собственически ръка през врата ми и със звучно млясване в ухото прогърмя самодоволно: „Нали така, писинка?” „Писинката” обаче беше изгубила говор и картина и единствената й мисъл в този момент беше що така още не се отваря тоя проклет под, че да скочи и да забрави, че я е имало...
Нооо това не е всичко, защото имаше и продължение. Със същото момиче и нейния съпруг отидохме да си допиваме в един бар, където моят пък, дето вече не знам как да го нарека, очевидно беше редовен посетител. Идва сервитьорката и той много свойски взе да й поръчва какво да донесе, като внезапно му хрумна да ни запознае: „Между другото, това е жена ми, запознайте се.” Аз обаче се изхилих и казах: „Не го слушайте, дори не съм с него!” И тогава сервитьорката се обърна към мъжа ми и много „експертно” изграчи: „Кво ми се правиш, беее, много добре знам, че не е жена ти! Аз жена ти я познавам!” Мдам... такива ми ти работи... познавала я... жена му... Само дето аз определено не я познавах, така да се каже...
Следващият ден беше ден на рев за мен. Ревах от сутринта до вечерта без да спра. Това Мария Магдалена ряпа да яде. Толкова сълзи изревах, че Христос направо щях да го изкъпя, че и за дванайсте апостоли щеше да остане топла вода... Ривах, ривах, чи са скъсАх... и дървета прегръщах... абе жалка картинка...

Сега като го писах това, пак се накъсах, но не от рев, а от смях :))) Защото от всички тия дивотии, а и от много други, се научих да се смея на себе си. Вярно е това, че никой не ни кара да страдаме, сами си избираме да е така. А после се смеем на себе си или ни е мъчно за пропиляното време, или и двете... На мен вече не ми е мъчно за нищо. Само се надявам, че повече няма да повторя старите си грешки. Ами тъй де, толкова много други грешки има за правене. Да повтаряме старите си грешки е истинска липса на въображение и творческа мисъл. А те не ни липсват, гарантирам ви ;)
Сънувах, че съм се събудил.
Това е най-старият сън на света...

Offline akademika

  • Напредващ
  • ***
  • Posts: 101
Re: Ревността - враг номер 1 на любовта
« Reply #7 on: април 06, 2007, 06:16:08 pm »
Ревността е възникнала заедно с частната собственост.Затова тя предявява частнособственически изисквания, към любовта и към семейството. Изглежда такава е била първичната необходимост при възникване на любовта/но не на и секса/ и семейството.Човекът е бил прекалено зависим от природата,а жената два пъти повече.На това ниско ниво, това е сплотявало мъжът и жената, като им е давало възможност да отгледат своите деца.В днешно време,когато човекът е намалил зависимастта си от заобикалящата го природа, а жената става все по-свободна,старата наша приятелка ,ревността не играе вече оная косолидираща роля за сплотяване на семейството в опазване на децата.Днес тя става прекалено опасна и ненужна. Продиктувана от този първичен частнособственически егоизъм, необходим за оцеляването; ревността вместо да спасява,унищожава.Най-силна и унищожителна е тя при най-големите егоисти. Мъжете са по-ревнивите,защото губят своята частна собственост, жената,която вече е свободна на избор в живота. Те са и по-безчуствените и при ревност са по-опасни от пожар.В нашият свят освободената жена ще разреши проблема.Но без жертви няма да се мине, защото сме все още роби на егоизма и ревността.Никой не ни учи на чувственост.Религиите ни учат как да изливаме чувствата си към бога, а мистиците ни учат как да притъпяваме чувствата си,за да се усъвършенствуваме.Трябва да се обърнем към човекът,той има нужда от култура и развитието на чувствата.Само така можем да намалим нещастията в нашият свят.При животните се е зародило чувството и е останало като програма, а ние трябва да го развиваме свободно и без егоизъм към човещината.

Чувство без разум е слабо, а разум без чувство е жестоко.
Емоцията е истрел на чувството, а истрелът е винаги опасен.