Author Topic: Пътят към Духа - вид зависимост или лечение  (Read 2623 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

daniTA

  • Guest
Напоследък си задавам този въпрос.
Ще се опитам да обясня, какво имам предвид.

Зависимостта е израз на лабилна емоционално-волева проява на личността и чрез нея се копира някакво противопоставяне и неприемане на действителността. Нещо като неподходящ одушник така да се каже, който не води до решаване на проблеми, а до още един по-голям проблем включващ всички останали.
Както всички знаем има различни видове зависимост - към цигари, алкохол, наркотици, хазарт, работа, личности (родители, деца, семейство) и т.н. Възможностите са много и най-различни. Даже в повечето случай са комбинирани.
Според мен няма независим човек. Всеки има някаква зависимост към нещо си...

Ако приемем, че работейки върху себе си, това е вид работа, в този ред на мисли можем ли да се пристрастим към тази работа или това е свободолюбивия стремеж на Духа.
Ако зависимостта е само физическа и психическа проява на ЛИЧНОСТТА, то тогава пътят към себе си би следвало да лекува, а не да е друг вид зависимост.
И може би защото лекува, при мен (а сигурно и при вас ) се преминава през някакъв период на т. нар. "абстиненция".   :)

Offline velaskes

  • вътрешен мир
  • Администратор
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 3823
  • Gender: Male
Пътят към духа, завръщането към истинския Аз, намирането на същината на това което си..., о, да това пристрастява, защото е най-голямото и зашеметяващо откритие, което изобщо би могъл да направиш докато си човек на тази Земя. Ако се насочваш правилно към търсенето на себе си самото пристрастяване, мотивацията и стремежа те изпълват с енергия вместо да ти я отнемат. И процеса е градивен. Прилива на енергия е неоспорим. А това значи, по-добро здраве за тялото, по-добри контакти, по-качествено вършене на ежедневните работи, по-бърза мисъл, изобщо само положителни изживявания. Така че правилното търсене и откриване на източника на живота, което сме ние може да донесе всички тези неща на всеки и зависимостта е здравословна :)
Съм всеки, отивам навсякъде, имам всичко.

daniTA

  • Guest
Пуснах тази тема защото да, аз усетих такова пристрастяване. Просто не мога да се спра. И градивният елемент е на лице. Всички  неща за които споменаваш вече са навлезли в живота ми до някаква степен. Но и деструктивният също е на лице. Явно преминавам през този перид, без който не може.   :)

Offline velaskes

  • вътрешен мир
  • Администратор
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 3823
  • Gender: Male
деструквната част е там само за да ти показва кое не е пътя към себепознанието и да те носочва към правилния избор, така че и тя е важна :)
Съм всеки, отивам навсякъде, имам всичко.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
ООООО -
ама вие сте щастливци бе хора... Браво на вас.
"само положителни изживявания" - ееееех - така и не можах да се науча на тва.
Пристрастява се към нещата само нещо в нас - онзи аспект, който всеки нарича различно... но аз нарекох ЛИЧНОСТ...
В него само има пристрастяване. Това е феномен, който само изглежда такъв.
Това е явление, което е следствие и е свързано с вътрешната разкъсаност на ЛИЧНОСТТА. И идеята че тя е разкъсана е "извезана" в самата и тъкан. Най-често ЛИЧНОСТТА живее с идеята за НЯМАНЕТО... и компенсирането на това нямане периодично се "запълва" чрез привързване към всякакви неща.

Само по себе си... ако идеята за духовното е привързваща... значи е нещо, което е свързано с ЛИЧНОСТТА. Най-честия механизъм е че личността намира в полето на духовните идеи свое ново поле за запълване. Почти безкрайно поле, защото вече запълването пак е като при цигарите, алкохола или кафето... но пък в духовното поле е със "божествен отенък"... Това е чудесен капан, особено с това, че преживяванията са уникални, мистични... и често излизат далеч от всекидневния ритъм и се сливат с разни идеи и етикети, които се наричат ДУХОВНИ... Въобще това е "наркотик" даващ на ЛИЧНОСТТА някои варианти на преживяване и чрез  тях нови форми на бягство от конфликтите в които самата тя е потънала. Всъщност когато ЛИЧНОСТТА затъне в конфликтите си... тя понякога "склонява" да ги търси компромисно в "полето" извън нея. Склонява да се "наведе" и да се смири... но това е само хитър номер... Като получи възможността си да "НАМИРА" заместители - на новото място и ще ги използва за нея си - до край... докато не спрем тази лудост, която сами правим.

За хората които използват идеите и мисленето за бягство - там ще ги открие - духовното "дава" идеи...
За хората, дето живеят с преживявания, чувства - в духовното ще ги намери.
Освен това има предварително скроен "капан-етап" - като всеки етап. СТАВА ВЪПРОС че все някога се открива, че желанията и копнежите, ако са постоянни... се СБЪДВАТ... Живота така или иначе ни ги поднася.
Въпроса е - какво да правим с това "откритие", което рано или късно идва... Именно от това сами определяме дали това е просто възможност - за личността - като безкраен ЧУВАЛ за чудеса и заместители... И с това "откритие за нея" - тя става "капан" за развитието - трап, в който пропадаме, след като магията се засили...

Или пък да открием, че отговорността за ЖИВОТА е винаги носена от нас... и да погледнем на това по един различен начин... Като отговорност и една реалност - една от многото... това е съвсем различно. Това разбира се е мое мнение - нищо повече.

Та... от това се определя всяко нещо - от това, с което му "посягаме" - ако с ръцете на личността посягаме - тя ще си го използва за себе си... както със всичко друго.
Ако се съумее да се използва за "другото"... това става "ВРАТА" - към нас... към един друг ЖИВОТ - живот, различен от личностния...
Стига да ни стиска... Всеки който е опитал знае, че не е лесна работа...
Поне при мен - хич не е като изказването че "давало само положителни изживявания" - поне при мен не става така... Не че са само отрицателни... Но работата просто не е в преживяванията - нещо много, ама много далеч от тях. Поне при мен - поне за мен е така.

ПЪТЯТ КЪМ ДУХА - ЗАВИСИМОСТ или "ЛЕЧЕНИЕ" - та... за мен - нито едното, нито другото.
За вас - не знам. Това е хубавото - че сме различни. И в това е богаството - че в различието си се учим да го споделяме - без това да пречи на това различието и на индивидуалността ни...


« Last Edit: юни 10, 2007, 07:07:22 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline cetacean

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 154
  • Change we must...
Хехе, благодаря на всички за хубавата тема и мненията във връзка с нея :)

Току що с ваша помощ си отговорих на един въпрос, който ме гложди отдавна.
Оказва се, че "духовността" може да се превърне в поредното поле за изява на личността. И не само че "може", ами така и става, защото там е най-лесно... Колкото и да се настройваш позитивно, много трудно можеш да убедиш хората, че си преуспял, изглеждаш перфектно, имаш скъпа кола, голяма къща и лъскава жена или беше... скъпа къща, лъскава кола и голяма жена или... както и да е. На себе си можеш и да успееш да внушиш, че си всичко онова, за което копнее личността ти, но другите около себе си трудно можеш да заблудиш. Затова пък в полето на духовността възможностите в това отношение са практически неограничени. Можем да си изимитираме всичко - от разсеяния поглед "над нещата" до неглижирания външен вид и многозначителната усмивка тип "какво ли разбирате вие от тези работи..." Така хубаво можем да ги изимитираме тези неща, че сами да си повярваме, в което е и тайната на актьорското майсторство.
Божке... колко такива хора са минали през живота ми... Имаше един момент, в който се чувствах като на състезание по висша духовност. Мога ли аз да си оставя магарето в калта и да се оставя някой да ми размахва пръст под носа и да ме наставлява. Абсурд. Та и с такива хора доста време изгубих, играейки на тяхната игра - те ме лъжат, аз пък тях - двойно. Но и това омръзва. И рано или късно неминуемо се появява въпросът кого ли заблуждаваме...
Най-лесно е да заблудим себе си - че уж егото ни не ни управлява, а да продължаваме да правим всичко пак заради него - за да се чувстваме успели поне в едно нещо, за да прекратим страданието и да се радваме на живота, за да си гарантираме нещо си там, защото ни липсва тук. Всъщност, защо ли използвам множествено число... Толкова години го правех точно поради такива мотиви - да премахна болката от живота си, да запълня огромната празнина, когато изгубих илюзиите си, да потуша зеещата самота, която ме следваше на всяка крачка. Понякога успявах, понякога - не. И всяка нова депресия ми показваше винаги едно и също - че не съм мръднала и на милиметър и само се въртя в кръг като коте, което гони опашката си. Не знам, може би е нужно време и човек да си мине през всичко. А после честно да се запита за мотивите си и да ги разнищи до кръв.

Пътят към духа... Не е "към". Той духът си е в нас. Дори не е "в" нас, защото духът сме самите ние. Възможно ли е това да бъдеш да е вид лечение или пък зависимост? Лечение на какво? Зависимост от какво? Та това е естественото ни състояние. Ни повече, ни по-малко.

Сънувах, че съм се събудил.
Това е най-старият сън на света...

Offline velaskes

  • вътрешен мир
  • Администратор
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 3823
  • Gender: Male
В началото има човек, който не осъзнава добре кой е, мисли че е името си, мисли че е работа си или семейството си, или приятелите си. До този момент този човек е изцяло едно ходещо, говорещо, изискващо, налагащо се его. Най-малките неща го дразнят, обиждат, нараняват. Иска цялото внимание и обич за себе си. Той не може да погледне отвъд, защото няма въпроси, животът му е сигурен, защо да пита, защо да търси, няма искра, която да го запали за това. Не го вълнува дали има живот след смъртта, не го вълнува това че един ден ще умре, че ще претърпи множество страдания преди това. Не. В един друг момент на същия този човек се случва нещо, което не е допускал че може да му случи, толкова разтърсващо и тежко за преодоляване, че изведнъж пропада в огромна бездна и вижда живота от другата му страна, страната на несигурността. Тъй като естественото ни състояние е да живеем в сигурност, за това ни е вграден цял един фундаментален инстинкт за самосъхранение, този човек тръгва от нулата да търси нов бряг, нов пристан за своята разнебитена лодка. Да, неговото приятелче егото е инициатора. Но ако не беше това его едва ли щеше да може да оцелее сътресението. Имаме търсещия човек, питащия човек. Защо, как така, кой? Пита всеки, навсякъде, ходи, ослушва се, чете, оглежда се... Защо се върти из ума му? Проучва мнения, класифицира и филтрира данни така че да резонират на някакво дълбоко лично чувство за истинност и воала - фанфари - открива своя първи пристан. Спокойно връзва лодката си и излиза спасен на брега. Отново може да ходи, да говори, да яде, да спи така както другите - нормално. Но след някакво време открива, че нещо не е наред, май са го пратили за зелен хайвер. Нещата не вървят добре, отново се губи баланса на енергията. Ами сега, явно отговора на въпросите е друг. И пак почва търсене, сега поне знае че търсенето все ще донесе някакъв резултат. Възприема други идеи, които му се струват подходящи и организира живота си съобразно тях. Да но мамка му пак се усеща някаква тъпа празнина. Пак търси, пак намира нещо и пак усеща празнина след това. Все нещо не е наред. Има чувството, че ще го обземе лудост от толкова мислене, от толкова чудене и такава празнина накрая. НО, измежду отчаянието нова надежда изгрява, на нашия приятел му проблясва гениална, съвършена идея. Ами ако няма нужда да се търси повече, ами ако всичко което е търсил вече го има. Ако тази взеобхващаща празнина всъщност е всичко, за което някога е копнял, очаквал. О, да, няма какво друго да е. Това е най-логичният отговор на всичките ми нужди. Аз съм тази празнина, аз съм нищото, идвам от нищото, живея като нищото и се връщам там обратно. Аз съм никой. Аз Съм. По дяволите, може ли да съм толкова тъп че да не съм разбрал толкова проста истина досега, си казва нашия човек. Да измина толкова дълъг път, да прежия всичките тези гадости, да се лиша от толкова наслади и едва сега да ми проблесне. И запазва новата ръководна идея. "Аз съм никой." Заявява твърдото намерение да започне отначало и да не губи нито миг повече. Един два дни ходи като хамав, опиянен от новата идея. "Земя вика Ганчо" - Ганчоооо де си бре???...
Но почивните дни минават и трябва да отиде на работа, трябва да напълни стомаха си, трябва да се скрие на топло, трябва да задоволи похотта си. Отново попада във вихъра от необуздани енергии, който е човешкия социум. И забравя че е божествената искра на живота. В обедната почивка си припомня за кратко кой е и започва да го гложди лекичко на повърхността на ловкия му ум какво си мисли че прави тук. Но обедната почивка свършва и бива засмукан обратно от алчната капиталистическа машина. Започва една нова борба в него. Казва си "Каква несправедливост. Тъкмо открих кой съм, а обществото не ми позволява да бъда. Трябва да продължавам да слугувам на обществото, за да ми позволи да остана жив. Какво нечувано нахалство." Осъзнава че не би трябвало да е така. Сигурно трябва да напусне работа, да излезе извън капана на обществото. Да се засели на някое безлюдно място, да медитира, да се вглъбява във себе си, да наблюдава празнината в себе си. Да но, възниква въпроса как ще се храни и какво ще прави когато не наблюдава празнината в себе си. Дали пък няма да полудее без да се среща и без да контактува с други хора. Дали няма да умре от глад. Дали ще може да издържи без секс. И решава, че най-добре да живее двуличен живот. Пред себе си ще открит и съзнателен, пред другите - въображаемия враг ще е такъв какъвто го харесват. Заживява така и свиква учудващо бързо. Всичко е перфектно. Има храна, тялото живее, има и празнота - духа живее. И остава с идеята, че един ден ще може спокойно да се раздели с двойнствения си живот и да се разкрие пред социума въпреки неразбирането им. И така минават дни, месеци, години. Нашия човек живее, радва се когато е сам, преструва се когато е с другите. И все не му достига смелост да се разкрие, да заяви кой е всъщност. Уверява се че има време. Уверява се, че постепенно набира смелостта. И минава още много много време. През което незнайно как се е оженил, още по незнайно около него щъкат дечурлига, а бизнесът се закрепва. Нашия човек е доволен в някаква степен. Не е забравил гениалната идея, че е Божествена частица, но някак тя е останала като пътеводна светлина в случай че се загуби и му се преобърне лодката отново. Годините минават. Децата растат. Косата побелява. Жената погрознява. Бизнеса процъвтява. Всичко е в реда на нещата. А после?

И така. Къде е човека, кой е човека относно кое се самоопределя какъв е. Нима лутането и намирането не е един въображаем път, който ума изминава докато се рафинира и израства. Духа  е част от нас, той е зависимост и лечение и не е зависимост и лечение, защото колкото човека толкова мнения може да има подкрепени с доказателства. Егото е на върха на пирамидата, то ни управлява през повечето време и това е ролята му. Его, личност, дух, на един етап обаче те се сливат в едно, всичко се слива в едно цяло. Няма разграничение. Нирвана. И летя високо в небесата, с орлите, браздя вълните с делфините, виждам хиляди животи преди този, в които търсих нещо, умирах по различни начини, бях предаван, заклеймяван, преследван, измъчван, умъртвяван, вървях  сред пустини от самота, търсих любовта в лицата на стотици жени и мъже/когато бях жена/, страдах от раздялата с близките си и възлюблените си, превивах гръб като роб в нечовешки условия, стремях се към светлото бъдеще и  броях дните на мъката си, а те изглеждаха като звездите на небето безкрайни. Надявах се горещо, после изпадах в отчаяние. И пак и пак, сякаш в безумен кръговрат се завъртаха радост и болка, добро и зло, живот след живот. Умирах и се раждах отново. До този момент. Сега съм теб, живея в дърветата, птиците, морето, небето, светлината, космическия прах, черните дупки, далечните галактики. Аз съм Живота.
Някъде далеч на една малка планета от слънчевата система наречена Земя се ражда едно детенце и това съм аз. Цикълът започва отново.   
Съм всеки, отивам навсякъде, имам всичко.

daniTA

  • Guest
Нека да не бъдем крайни в преценките си.
Както се казва чашата е полупълна и полупразна - зависи от гледната точка.
Зависимостта, както казах е емоционално-волева проява на личността. Къде ако не чрез емоциите е идеалното поле за изява на егото. Така, че в началото я има личностовата зависимост. Но ако съумеем да се разграничим от емоциите то тогава би могло да се премине от зависимост към лечение.
За мен пътя към Духа е и зависимост и лечение. По късно може да се окаже, че е било само зависимост или само лечение или , че не е било нито едно от двете...а може и изобщо да не узная..
Може би лабиринтите през които преминаваме не са случайни и си имат своето предназначение. И кой кога и как минава през тях и дали въобще излиза не се знае. Можем да си мислем, че сме излезли, а всъщност да се окаже, че това е една голяма заблуда... Може би времето ще покаже...а може и нищо да не покаже.   

Относно позитивните преживявания аз- а предполагам, че и  всеки човек -не мога да бъда позитивно настроена  в 100% от времето. За мен това е далечен мираж и не само далечен, ами въобще не се вижда.  Но пък мога да опитам да променя отрицателните си нагласи.  :)
« Last Edit: юни 11, 2007, 08:46:45 pm by daniTA »