Author Topic: Притчи  (Read 63020 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re:Притчи
« Reply #30 on: август 08, 2005, 12:48:55 pm »
Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце

Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив за това, че е взел правилното решение, щастлив за това, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал съдбата си. Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя. Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по несвършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от лунната светлина запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро. Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да изгуби Пътя. Нощта напредвала също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все си продължавал, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни. Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи. Било му студено, не бил предвидил, че ще върви и през нощта бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на които нейната светлина давала живот. Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по-тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла. Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бе стигнал никъде. Нощта явно никога нямаше да свърши, а той не можел да продължи напред защото вече мракът бил тъй гъст че Пътят не се виждал и на крачка пред него. Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги. Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за черната си съдба. Плакал дълго докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка. Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно. Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал такъв сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път с чисти измити от сълзите очи. Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквал мрака в зората на настъпващия Ден. Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалече дори отвъд хоризонта, просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на слънчева светлина. Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”. Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения. Разказах ви тази притча за отчаянието, защото тя показва много черти от вашия живот. Правите планове и тръгвате с надежда и енергичност да покорявате хоризонта. Тръгвате през деня, а забравяте, че ще има и нощ, забравяте, че ще има много трудности които не сте предвидили. Тръгвате изпълнени с планове и надежди за това, което ще откриете отвъд хоризонта, пълни с илюзии. Когато нощта дойде вие спирате и се отчайвате, надеждите ви и илюзиите ви пропадат, а хоризонта вече изобщо не се вижда. Както човека тръгнал по Пътя, вие започвате да плачете и да се оплаквате, да проклинате черната си съдба. Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце. Сълзите пречистват очите ви и тогава настъпва зората на новия ден за да победи мрака, тя е символ на преоткритият Път, всяка ситуация има своя изход, всяко затруднено положение е като черната нощ за вас, вие изпадате в отчаяние и така скъсвате всички връзки с всички илюзии, които сте си създали и сте кръстили “бъдеще’, едва тогава настъпва зората за вас. Едва тогава съзирате изхода от затрудненото положение, което сте смятали за безизходно. Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.
I am who I am.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #31 on: август 08, 2005, 03:38:47 pm »
Тайната на Щастието

Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете. Младежът вървял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.
Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарял с всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.
Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа да се поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.
- Ще те помоля обаче за една услуга - добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. - Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото.
Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.
- И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? - попитал Мъдрецът. - Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите пергаменти в библиотеката ми?
Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.
- Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят - казал Мъдрецът. - Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му.
Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.
- Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил? - попитал Мъдрецът.
Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.
- Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам - казал Мъдрецът на мъдреците. - Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката.

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re:Притчи
« Reply #32 on: август 11, 2005, 12:31:52 pm »
Солта на Живота

Радвате ли се? Веселите ли се? Живеете ли? Живеете ли, хора? Умеете ли да се радвате на живота? Животът ви интересен ли е?
Преди време научих една датска приказка и сега ще ви я разкажа напълно свободно без да се придържам строго към оригинала, като притча.
Три велики сили управляват човешкия живот Вдъхновение, Въображение и Навик. Въображение била чудно красива жена и където и да отидела носела красотата, хармонията и радостта, тя дарявала хората с нови красиви, прекрасни, хармонични идеи, който да направят живота им много по-смислен, радостен и щастлив. Въображение пък бил млад и енергичен мъж, като младеж. Той бил силно влюбен във Вдъхновение и винаги я следвал, откривал следите й, следвал радостта, която тя носи. Той помагал на хората докоснати от Вдъхновение да реализират идеите си, да ги направят реални, приложими, изпълними, достъпни. Ала Вдъхновение винаги вървяла пред него и той все не успявал да я догони. Навик пък бил възрастен и сприхав мъж, предпочитал да работи сам и се смятал за по-силен и по-зрял от Вдъхновение и Въображение, смятал, че те са твърде млади и вятърничави, че не могат да постигнат нищо реално. Навик бил наистина силен и могъщ, той карал хората да се чувстват измамно сигурни в действията си, карал ги да се опират на него и да не рискуват. И много повече хора се опирали и уповавали на него, отколкото на Вдъхновение и Въображение. Той също тайно бил влюбен в невероятно красивата сила и веднъж я поканил при себе си за да й покаже могъществото си. Вдъхновение отишла, защото се възхищавала на силата и възможностите, които той имал. Навик разкрил пред нея цялата си брутална сила, за да я впечатли. Показал й всичките си тъмни и мрачни страни, показал й как хората се опират и разчитат на него, колко зависими са от него, показал й, че за тях е без значение дали постъпват правилно или не щом се опирали на него Навика, те вече дори не се замисляли за това, просто така били свикнали. Навик разкрил целия си тъмен характер, разкрил тайната на силата си, а тя била във възможността му да оковава хората в собствените си вериги. Вдъхновение се уплашила от мрака, скрит в Навик, и поискала да избяга от него, да се освободи ала вече било късно, вече и тя била окована в тъмната клетка на Навик. Там затворена в мрака Вдъхновение започнала да линее и да слабее, защото не можела да живее без слънчева светлина, започнала бавно да умира. Не след дълго Въображение разбрал какво се е случило. Забелязал, че вече нямало хора докоснати от Вдъхновение, чийто идеи да осъществява, видял, че вече всички хора се опирали на Навик. Воден от любовта си към Вдъхновение, той започнал да я зове и търси и се впуснал в мрачните покои на Навик. Двете сили се изправили една срещу друга, Въображение срещу Навик и двамата били водени от любов, но любовта на Въображение била чиста животворяща, даряваща пълна свобода, даряваща криле, а любовта на Навик била черна, подтискаща, ревнива, оковаваща, ограничаваща. И все пак въпреки огромната сила на Навик Вдъхновение го победил в битката, опирайки се на собствената си изобретателност и с малко помощ от умиращата Вдъхновение. Той я освободил от тъмния затвор на Навик и двамата влюбени, защото и Вдъхновение била влюбена във Въображение, се понесли отново нагоре към небесата и живота. Обединена тяхната сила нямала граници и не познавала пречки, заедно те освободили хората от плена на Навик и поправили злините причинени от него, и отново поели по своите пътища разделени, защото тяхната любов не била обвързваща и ограничаваща като тази на Навик. Взаимодействието на тези три сили в човешкия живот е вечно и много пъти Вдъхновение е оковавана от Навик и освобождавана от Въображение.

Но ще ви попитам още веднъж, щастливи ли сте ? Радвате ли се на живота ? Навикът е мрак, смърт, той умъртвява, той подтиска, той затваря и убива красотата и радостта от живота. Започнете ли да живеете по навик, то вие вече сте мъртви, няма смисъл да се страхувате от смъртта, защото вие вече сте живи умрели. Дните ви са сиви, еднообразни, безвкусни, ставате в точно определен час, ядете точно определена храна, отивате да работите на точно определено място, изпитвате точно определени чувства и всичко по навик. Животът ви се е превърнал в един еднообразен низ от навици, да ама това не е никакъв живот, то е смърт, това си е чиста смърт, мъртвило. Живецът във вас го няма и вие започвате да гниете, всеки ден се вкисвате все повече и повече, ставате все по недоволни от живота, като че ли не вие, а друг ви е направил живота такъв, какъвто е. Няма вече вдъхновение в живота ви, няма красота, няма радост. И въображението ви постепенно ви изоставя, оставате сам в затвора на навика, в това мъртвило, в този гроб, който живи си изкопавате и в който живи се погребвате. И правите всичко това заради онова измамно фалшиво усещане за сигурност, което ви дава навика. Сякаш ако правите едно и също всеки ден, еди кой си ден няма да има земетресение, защото досега не е имало и вие по навик сте свикнали да няма земетресения през деня или пък наводнение или катастрофи. Да обаче земетресенията хич не ги е грижа за вашите идиотски навици и щом са решили да разтърсят земята ще го сторят, тогава когато им скимне. Излезте от гроба си! Стига сте се погребвали живи, живейте докато сте живи. Ще има време да сте умрели, когато дойде смъртта при вас, но сега бъдете живи! Освободете Вдъхновението от затвора на Навика, проявете Въображение. Върнете си живеца в живота, вдъхновете се. Живейте с вдъхновение всеки ден, тогава ще се радвате и всеки миг за вас ще ново приключение, защото ще го изживявате пълноценно. За вас всяко нещо ще е приключение, без значение, че отново всеки ден ще ставате рано за работа, всеки ден за вас ще е различен, разнообразен изпълнен с нови преживявания и идеи, които да осъществите, животът ви ще бъде безкрайно по хармоничен и красив, когато е проникнат от Вдъхновение и Въображение. Оставете тези две сили да се слеят, оставете Вдъхновение и Въображение да правят любов, те са двама млади които се обичат. Нека вашия живот бъде тяхното отроче, нека вашият живот бъде тяхното дете. Тогава тяхната младост и енергичност ще зарази и вас, ще обхване цялото ви същество и вие отново ще станете млади, весели, енергични, ще бъдете щастливи, защото Вдъхновението и Въображението са Солта на Живота!
I am who I am.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #33 on: август 15, 2005, 03:59:16 am »
За стария китаец и пеперудата
Старият китаец имал една чудно красива копринена дреха. От известно време насам всяка сутрин, когато се загръщал в нея, от ръкава й излитала една пеперуда, подобна на сливов цвят. Вечер тя отново се връщала там. В живота си човекът нямал други чудеса освен дрехата и пеперудата. Дрехата била ушита от една много стара и мъдра негова приятелка. Пеперудата долетяла сама. Един ден той усетил, че трябва да се откаже от нещо важно. "Имам само дрехата и пеперудата. Ще се откажа от пеперудата," - помислил си той. "В дрехатае вложен труд, напомня ми за някого. А пеперудата сама дойде. Сигурно и сега ще знае при кого да отлети."
Пеперудата веднага разбрала какво си мислел човекът. Станало й много тъжно, но нали била съвсем малка - тъгата й била незабележима за него. И отлетяла. Тя самата не знаела накъде, защото съвсем не била толкова мъдра и съвършена, за колкото я мислел старият китаец. Но (в началото съвсем незабелязано) след нея тръгнал и един конец от дрехата. Той дълго я следвал. И макар дрехата да била изтъкана от най-тънка коприна и поради това ръкавът, от който тръгнал този конец, да се скъсявал много бавно, все пак на третия ден китаецът разбрал, че нещо с дрехата му не е наред.
Събрал той в едно вързопче малко храна и най-необходимите си вещи и поел към дома на онази много стара и мъдра своя приятелка, която била изработила дрехата. В началото вървял много бързо и макар пътят му да изглеждал съвсем чист и равен, все като че ли нещо го спъвало. Опитал се да върви съвсем бавно, но тогава като че ли нещо го дърпало напред.
"От годините ще да е," - мислел си китаецът - "някога познавах точния ритъм, пътят сам ме водеше. Сега бързината на краката и бързината на сърцето са станали различни - не могат да свикнат една с друга."
И така, с много усилия и с чувството, че извършва нещата неправилно, той стигнал до дома на приятелката си. Тя вече била на смъртно легло и а-ха да склопи очи, но току се сепвала от нещо, което сякаш я връщало към живота.
Когато старият китаец прекрачил прага й, тя внезапно проговорила: "Тебе чаках. Върви по копринената нишка." И издъхнала. Той много се зачудил, защото, макар че ръкавът му се скъсявал с всеки изминат ден, не му идвало на ума, че всъщност той бавно се разплита. Нали конците били съвсем тънки и човешкото око не можело да ги забележи, когато били отделени един от друг.
След погребението китаецът тръгнал напосоки. Бил толкова тъжен и объркан, че не се замислял накъде върви. Чудел се само, че изведнъж пътят му се сторил много лек - сякаш сам го водел. Вече не се препъвал, нито нещо го дърпало напред. Бързината на краката се била изравнила с тази на сърцето. И което било още по-чудно, ръкавът на дрехата бил спрял да намалява. Но когато минало известно време и човекът вече започнал да обръща внимание на нещата около себе си, той още повече се зачудил, защото гледките като че ли се повтаряли. Така един ден разбрал, че върви в кръг, но всяка следваща обиколка била съвсем малко по-кратка и различна от предишната - пътят му очертавал концентрични окръжности. И когато кръгът така се смалил, че китаецът вече не можел да направи и крачка напред, той седнал в центъра да си отдъхне и за пръв път вдигнал поглед нагоре. Цялото небе и короните на дърветата се виждали сякаш през съвсем тънка паяжина, която блестяла в преливащи цветове на светлината на слънцето. "Чудна работа," - промърморил китаецът - "тази паяжина има цвета на моята дреха." И щом разпознал цвета, на рамото му кацнала малка пеперуда, подобна на сливов цвят и той усетил, че го изпълва небивало щастие.
Тогава пеперудата проговорила: "Сега вече сме изминали един и същи път. Аз познах пътищата на хората като тебе и ти вече можеш да се скриеш под ръкава на дрехата като мене." И китаецът разбрал каква била паяжината над главата му. "И още, никога не вземай решения, преди да си изминал пътя."
Старият китаец притворил очи и се замислил. "Значи не е трябвало да избирам между дрехата и пеперудата и човек не трябва да се отказва от чудесата си. Сигурно моята стара приятелка ми е пратила пеперудата в мига, в който е почувствала наближаването на смъртта. А аз в своята прибързаност не съм я разпознал и с лека ръка съм я пропъдил."
И той заспал под коприната на собствения си ръкав, знаейки, че онази част от него, която му пречела да проумява нещата, безвъзвратно е изчезнала.

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re:Притчи
« Reply #34 on: август 22, 2005, 11:51:15 am »
Една много актуална притча ;) :)


Веднъж магарето на един фермер паднало в дълбока яма. То ревяло силно и отчаяно, докато той се суетял и се опитвал някакси да го извади.
След като никак не успявал, фермерът решил, че магарето е старо, а дупката така или иначе трябва да се затрупа, тъй че повикал на помощ съседите си.
Всички грабнали лопати и започнали да хвърлят пръст в ямата. Първоначално, разбирайки какво се случва, магарето започнало да крещи още по-силно и по-ужасено, но след известно време млъкнало. Фермерът се навел над дупката да провери каво става и останал изумен. С всяка лопата пръст, която го удряла в гърба магарето правело нещо изумително: отърсвало се и стъпвало върху нея. И за всеобщо учудване след още известно време магарето се показало на ръба, изскочило навън и избягало щастливо.

Животът ни засипва с всякаква мръсотия.  Номерът "да се измъкнеш от ямата" е да се изтръскаш и да стъпиш отгоре. Всеки един проблем не е препъникамък, той е стъпало. Можем да се измъкнем и от най-дълбоката дупка ако не спираме, ако никога не се предаваме!
Отърсете се и направете крачката нагоре.
:)

I am who I am.

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re:Притчи
« Reply #35 on: август 22, 2005, 11:57:51 am »
В Спиралата открих файл с 44 страници притчи,
подбрани и преведени от Kaily

http://www.spiralata.net/kn_bul/pritchi.zip

:)
I am who I am.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #36 on: август 24, 2005, 02:11:39 am »
Тези в Спиралата ги "огледах" още като попаднах на вашия сайт. Наистина личи, че са подбрани... :)
Тази май я нямат там :P

Да бъде според желанието ти

В миналото, в златния век на човешката култура, в т.нар. Първа раса на боговете живял един велик мъдрец. Пред него се явил един ученик със следната молба:
- Искам да ме научиш на една от великите тайни на Битието, а именно - да бъда в състояние да се превръщам в каквато форма и да пожелая: в грамаден размер - да ставам голям колкото Слънцето, да изпълвам цялото пространство и по този начин да бъда видим от всички.
Мъдрецът казал на ученика си:
- Да бъде според желанието ти.
Ученикът се много зарадвал и си рекъл: "Научих най-после тази велика тайна да бъда видим от всички и сега ще бъда най- щастливото същество". Той обаче забравил да пита учителя си как да се смалява, когато пожелае. Станал наистина голям, всички го виждали, но не могъл да бъде в общение с хората, не ги виждал, защото стоял високо над тях, не могъл да говори с тях, затова ходел навсякъде сам и се чувствал много самотен. Всички го виждали необикновено голям и много учени, философи, физици, астрономи започнали да го изучават и да търсят причините, по които Естеството го е направило такъв. Създали се хиляди теории и легенди за неговия произход. Великият мъдрец, неговият учител, просто казал:
- Причината за тази големина не е нищо друго, освен желанието на ученика да стане голям, за да го виждат всички. И аз изпълних желанието му.
При този мъдрец отишъл друг ученик и казал:
- Учителю, аз искам да ме научиш на тайната да се смалявам дотолкова, че да не ме вижда никой в света. Мъдрецът изпълнил и неговото желание и ученикът станал много малък, невидим. Но и той като първия забравил да попита как би могъл да се върне в първото си положение, защото след като станал невидим и слязъл до най- големите дълбочини на Битието, като поискал, не могъл да се върне назад.
След време при същия мъдрец се явил друг ученик и казал:
- Учителю, аз искам да ме научиш на свойствата на Виделината и Топлината, да бъда едновременно и видим като Светлината, и невидим като Топлината. Видим като Светлината, за да озарявам грамадните светове, и невидим като Топлината, за да стоплям и най-малките животинки долу по Земята.
Учителят му отговорил:
- Да бъде според желанието ти.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #37 on: август 27, 2005, 03:50:18 am »
Ръката

Това не е разказ. Това не е приказка. Това е нищо като празнота и всичко - като всичко, някога писано от нечия вдъхновена от отчаяние ръка. Между обърканата гонитба на време и амбиция тази ръка забрави на кого принадлежи. И като нямаше притежател, тя се прикрепваше ту към една, ту към друга личност. А тия личности бяха много различни. Понякога бяха егоцентрични, свадливи кресльовци. Друг път бяха щастливи, еуфорични нехранимайковци, а трети бяха вглъбени в себе си неоткрити гении. Всяка от тия личности беше загубила по една ръка и затова не се свенеше да се събере с ръката, загубила своята личност. Така ръката мислеше, че се е научила да бъде всякаква. Тя можеше да бъде истерична, трепереща змия или спокойна, внимателна доброжелателка. Тя можеше да бъде разумна като библейски мъдрец или импулсивна като влюбен младеж. Тя беше способна да отрови Ромео, за да не тъжи Жулиета, или да помири света, за да няма отровени и тъжни.
“И така, мислеше си тая ръка. Аз вече мога да служа на всеки и трябва да съм горда със себе си, защото това е моята мисия!”
Веднъж беше попаднала на един импулсивен истерик, който беше лудо влюбен в едно момиче. Обясняваше му колко е красиво, изнасяше му серенади за живота. И тъкмо лицето на девойката се разтегна в най-прекрасната усмивка на света, а той поиска да я прегърне, ръката не помръдна. Младежът стоеше студен като камък и редеше мили думи, а ръката беше заспала и сънуваше кошмари. Момичето си тръгна, защото си помисли, че импулсивният истерик изобщо не е импулсивен. Той се натъжи много и плака три дни. После, ядосан на ръката, я изгони от себе си.
Така ръката попадна на друг притежател, ала и в него заспа и сънува кошмари. И той, разбира се, пак я изгони. Другият след него също не я хареса. И така, трети, и четвърти, и пети... А ръката спеше, сънуваше кошмари и не слушаше никого. Така някой от тия всичките я захвърли на една изоставена автобусна спирка, на която автобусът минаваше най-много три пъти в годината. Ръката лежа там дълго време - все спеше и сънуваше. Автобусът мина няколко пъти, но тя пропускаше да се хвърли на първия срещнат притежател. Вече не беше сигурна, че може да прави всичко и да слуша всеки.
В един сив дъждовен ден към спирката отново се зададе автобус. Този път обаче той не спря, а само забави ход. Отвътре един едър човек избута по стълбите полузаспало момиче. Тя се свлече на земята точно пред автобусната спирка. Стана, но отново залитна и падна по чело. Полузаспалата ръка беше точно там, където падна момичето. Без да иска, го плесна силно по челото. В този момент двете се ококориха една срещу друга. Ръката подскочи във въздуха от радост. Момичето бързо я пое, целуна я и я намести на личността си. Точно тогава слънцето чу цялата шумотевица и реши да изгрее, а ръката му помаха, докато момичето му се усмихваше с най-събуденото лице на света.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #38 on: август 27, 2005, 04:01:16 am »
За лова и междувидовата борба за съществуване

Животинският инстинкт на котката я кара да намира мишката, да я дебне, да я преследва, да я хваща, да си играе с нея, да я убива и накрая да я изяжда. Някога един учен човек, който обичал да изследва лова и борбата между видовете, решил да разбере защо тя ловува така и защо мишките попадат толкова лесно в лапите й. Ето защо той хванал котката, затворил я в голяма, голяма стая. После наловил много, много мишки и ги пуснал в голямата, голяма стая. Те веднага се изпокрили, коя където намери, защото и котката веднага започнала да ги намира, да ги дебне, да ги преследва, да ги хваща, да си играе с тях, да ги убива и накрая да ги изяжда. Ученият човек наблюдавал внимателно котката и си записвал всяка нейна стъпка. Той видял как тя изяла много, много мишки и се преситила. Но животинският й инстинкт я карал да продължава да ги търси, да ги дебне, да ги преследва, да ги хваща, да си играе с тях, да ги убива. Тя престанала да ги изяжда, ала мишките били толкова много, че все пак не можела да спре. Продължавала да ги намира, да ги дебне, да ги преследва, да ги хваща, да си играе с тях, но без да ги убива. Мишките успявали да избягат, но животинският инстинкт на котката й казвал пак да ги намира, да ги дебне, да ги преследва, да ги улавя, но сега пък спряла да си играе с тях.
Ученият човек с безкраен интерес наблюдавал как котката постепенно спряла да улавя, да преследва, да дебне, а най-накрая и да търси мишките. На котката изведнъж й се сторило много скучно и тясно в голямата, голяма стая. Тя застанала по средата и започнала да мяука жално, докато ученият човек дошъл и я пуснал навън.
Котката тръгнала да търси друго голямо, голямо място с много, много мишки, за да има плячка, когато огладнее.

Кога котката е мишка и мишката е котка и дали това не е едно и също?!

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #39 on: август 28, 2005, 08:26:57 am »
ПРИТЧА НА БУДА ЗА ГОРЯЩИЯ ДОМ
Гаутама, наречен Буда, проповядвал
учението за колелото на алчността,
на което сме разпънати всички, и съветвал
да умъртвим желанията - така, освободени от страсти,
да потънем в Нищото, назовано от него Нирвана.
Веднъж учениците му го запитали:
"Какво е това Нищо, Учителю? Всички ние с охота
ще умъртвим желанията, както учиш, но кажи ни:
Нищото, в което след това ще потънем,
прилича ли на Единението с всичко Сътворено,
когато, лениво отпуснати, лежим във водата
по пладне, с олекнало тяло, почти без мисъл,
или когато се унасяме, съзнавайки смътно,
че завивката придръпваме и мигом
ни грабва сънят? Дали е то също тъй радостно,
хубаво Нищо, или твоето Нищо е просто само
едно Нищо - студено и пусто, лишено от смисъл?"
Дълго Буда мълчал, накрая безстрастно изрекъл;
"На въпроса ви отговор няма."
Ала привечер, когато учениците вече си тръгнали,
Буда, все тъй седнал под хлебното дърво, разказал
на другите, които нищо не питали, следната притча:
"Видях тези дни един дом. Той гореше. Пламъци
ближеха покрива. Пристъпих по-близо и зърнах,
че вътре все още има хора. Вратата разтворих
и викнах, че покривът гори, те трябва, значи,
да изскачат по-скоро навън. Но хората,
изглежда, не бързаха. Един от тях заразпитва,
дордето огънят вече му пърлеше веждите:
как е времето вън, дали не вали,
не духа ли вятър, има ли нов дом за тях
и какво ли не още. Без да отвърна,
излязох. Тези - казах си - трябва да изгорят,
та да престанат със своите въпроси.
И действително, приятели мои,
на когото земята под нозете не е тъй гореща,
че да жадува час по-скоро да я напусне
и я замени с която и да е друга -
на него нямам какво да говоря."
Тъй каза Гаутама, наречен Буда.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #40 on: август 28, 2005, 10:41:28 pm »
 ;D
« Last Edit: септември 23, 2005, 08:32:05 pm by Nirvana »

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #41 on: септември 01, 2005, 07:31:11 am »
   За това не бива да се говори

Веднъж при Буда дошъл човек и докосвайки се до краката му, го попитал има ли Бог? Вечният въпрос!
Буда го погледнал внимателно и казал:
  — Когато бях млад, много обичах конете и различавах четири типа коне. Първият — най-тъпият и упорит, колкото и да го биеш, все едно не те слуша. Такива са повечето хора. Вторият тип — слуша те, но само след като го удариш. И такива хора има много. Има и трети тип. Това са конете, които не е необходимо да биеш. Ти просто им показваш камшика и това е достатъчно. Съществува и още един тип коне, който се среща много рядко. На тези коне им е достатъчна и сянката от камшика.
 Говорейки всичко това, Буда гледал човека в очите. После затворил очи и замълчал. Човекът също затворил очи и седял мълчаливо с Буда.
   На този разговор присъствал Ананда*, и нещо вътре в него започнало да се бунтува. Той решил: "Това вече е прекалено! Човекът пита за Бога, а Учителят му говори за коне". Разсъждавайки си така вътре в себе си, Ананда не можел да не забележи каква тишина се възцарила наоколо, какво велико мълчание настъпило! То било почти осезаемо. Ананда гледал лицето на Буда и лицето на човека, което пред очите му се променяло! Буда отворил очи, а човекът останал в това състояние още час. Лицето му било умиротворено и светло.
  Като отвори очи, човекът докоснал краката на Буда с дълбока признателност, благодарил му и си тръгнал.
 Когато той излязъл, Ананда попитал Буда:
   — За мен е непостижимо! Той пита за Бога, а ти му говориш за коне.
Видях как той се потопи в дълбоко мълчание. Сякаш бе живял с тебе много години. Дори аз до този момент не познавам такова мълчание! Такова единение! Какво общуване! Какво му предаде? Защо той толкова ти благодари?
Буда отговорил:
   — Аз не говорех за конете. Говорех за Божественото. Но за това не бива да се говори направо. Когато видях на какъв кон той пристигна, разбрах, че такъв кон може да избере само истинският ценител. Ето защо му заговорих за конете. Това беше език, който той можеше да разбере, и той го разбра. Той е човек, който се среща рядко. Беше му достатъчно само сянката на камшика. И когато затворих очи, той разбра, че за висшето не бива да се говори. За него може само да се мълчи; и в това мълчание То се познава. Това е трансцедентен опит и той се намира отвъд пределите на ума.

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re:Притчи
« Reply #42 on: септември 04, 2005, 01:34:16 pm »
Нирвана, започнахме да се повтаряме :)
Лошо няма :)
Както винаги съм казвала, когато е съществувал риск от дублиране: по-добре е едно красиво и важно нещо да се каже два пъти, отколкото нито веднъж :)
I am who I am.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #43 on: септември 04, 2005, 05:01:26 pm »
Eternities, ... на "Три пътя към Бога" ли?
Смятам, не само полета на птицата е красив, краската на перушината също е красива... Дрън- дрън  ;)
Като е повторение- трийте  :)

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #44 on: септември 09, 2005, 07:26:30 pm »
Eternities, тази повторение ли е?
 :)     :P

Братството на мъдростта

Живял някога в царство, в което нямало изобщо вестници, човек, който искал да получи мъдрост и прекарвал цялото си време от ранни зори до късни нощи в обикаляне на брадати мъдреци, обути в сандали, които говорели с непонятни едносрички. Той седял в нозете им и жадно поглъщал думите, които излизали от устата им.
Прочел всички велики ръководства и книги по мъдрост в големите библиотеки на това велико царство и бил награден с големи почести при обществените изпити за високи степени и дипломи за мъдрост, както и носил червената роба като всички, които успешно завършвали своето учение по мъдрост.
И той с право и справедливо бил горд със своите постижения в учението си по мъдрост. Вземал участие в конференции по мъдрост в много страни по света и написал монографии върху мъдростта с чисто подредени бележки, които винаги следвали един и същ стил и начин на изложение
Въпреки това, все пак, и въпреки множеството възхвали, които получил на различните официални вечери и пищни приеми, където хората го питали за полето на неговата дейност и той отговарял с бухалско повдигане на рамене: “Ами, мъдрост, всъщност”; та въпреки това отчаяно желаел да бъде приет в Братството на мъдростта, за да прекара остатъка от смъртните си дни в слушане на тези, на които всяка мисъл бликала от изворите на вдъхновението и на които всеки миг бил основан на истината.
Прекарал четиридесет дни, прекосявайки пустинята на гърба на кон без име, далеч от бурите, хранел се със сухи смокини и пиел камилска урина. Докато най-накрая стигнал до манастира на Братството на мъдростта някъде между морето и планините.
Бил допуснат да прекрачи вратите и му задали всички трудни въпроси.
Той отговорил на въпросите, изпял песните на пророците, изрекъл на един дъх словата на мъдреците и произнесъл мантрите на мистиците. Показал им парчета от сребърните ябълки на луната и поставил пред тях парчета от златните ябълки на слънцето. Разказал им за бивола на седемте битки и опровергал твърдението, че зверовете са деца на Anima Mundi. Всичко това и още мното знаел той, защото много дълбоко бил разсъждавал върху това и спечелил големите почести в изпитите си по мъдрост.
- Много добре - казал подпухналият първоучител - стана ясно, че знаеш всичко. Но има още един изпит пред теб, още един изпит преди да бъдеш приет в Братството на мъдростта. Пристъпи тук!
Мъжът светкавично се подчинил, с голямо нетърпение. Първоучителят надникнал в гърлото му.
- Хмм - казал той, докато мислел, погледнал го и извадил запалена тръстика, каквато винаги използали при подобни случаи. Пъхнал тръстиката в гърлото му и когато я извадил, тя била изгаснала.
- Провали се - казал грубо първоучителят - тръгвай, отдалечи се, изчезни от това място, далеч от погледа ми!
- Но, но, но... - повторил няколко пъти човекът - имам цялото знание, прочел съм всички книги, отговорил съм на всички въпроси, хранил съм се в нозете на мъдреци, следвах всички указания, изучих всички предмети и получих степени, дипломи и удостоверения с най-високи почести и постижения. Защо ме отхвърляте?
- Защото нямаш фитил - отвърнал абатът.
И тогава мъжът вдигнал чантите си и се отдалечил с натежало и изпълнено с горчивина сърце. И докато пресичал моста, той се пропукал, а мъжът паднал в забързания поток и се удавил, защото не можел да плува поради тежестта, която носел в душата си.

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #45 on: септември 09, 2005, 08:35:57 pm »
И още една  :)


Третият свят

Живели някога един богат и един беден човек. Бедният човек трябвало да носи богатия на гърба си. Те ходели заедно навсякъде - нагоре по хълма, и надолу в долината. Срещали кого ли не - и ротшилдовци, и рокфелеровци, и о’ Райли. Бедният си спял в картонения свят, построен от богатия, богатият си спял в блестящия хотел, построен от бедния. Но всяка сутрин едно и също слънце светело в лицето на богатия и прежуряло над задника на бедния.
Богатият впил токчетата си във врата на бедния, за да се чувства по-удобно. Бедният загърнал гърдите си с краката на богатия, за да се защити.
И когато зърнели те нещо ценно или полезно по пътя си из света - храна, бижута, масло, богатства, минерали или риба, богатият учтиво му предлагал:
“Хей, защо не вземеш от това, а аз ще го нося вместо тебе?”

Visioner

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #46 on: септември 11, 2005, 06:38:29 pm »
Нирвана, тези последните две притчи са много тъжни и малко гадни.
По ми харесаха предишните притчи. Бяха поучителни и радващи душата.
Най ми хареса "За това не бива да се говори". :)

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #47 on: септември 23, 2005, 08:47:55 pm »
Visioner... на мен ми харесват. Не знам как ги разделяш на "малко гадни" и "радващи душата"...!?  ::)
Поствай и ти да видим кои за теб са "радващи душата"     ;D
И ето още една "малко гадна"  :P


Как чувствата си играли на криеница

   Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
   — Хайде да играем на криеница, а!?
   ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
   — Криеница? Що за игра е това?
   Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.
   ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
   — Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.
   Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
   Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
   — Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.
   Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
 И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
   Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.
   ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

   И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #48 on: септември 23, 2005, 09:28:10 pm »
Ямаока Тесю, като млад ученик, посещавал един след друг различни учители. Веднъж той се намерил при Докуон. Искайки да покаже своите знания, той казал:
-Разумът, Буда, чувственото битие-всички те всъщност не съществуват. Истинската природа на нещата се явява пустотата. Не съществуват нито въплъщения, нито заблуждения, нито мъдрост, нито посредственост. Нищо не можеш да дадеш и нищо не можеш да получиш.
Докуон, който спокойно пушел, нищо не казал.
Внезапно обаче силно ударил Ямаока по главата. Юношата много се разгневил.
- Ако нищо не съществува- запитал Докуон- то от къде тогава се взе този гняв?
 :)

Visioner

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #49 on: септември 25, 2005, 11:53:13 pm »
Здравей, Нирвана,
 
ама тази - предпоследната притча - изобщо не беше гадна, на мен ми беше интересна и ми се стори много поучителна. Докато предишните си бяха гаднички. :P
И като не знам откъде ги намирате тези притчи, как да поствам някоя? :P
Така че - ще чакам да поствате вие, пък аз ще си изказвам мнението. :P :P :P

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #50 on: септември 28, 2005, 09:54:45 am »
Ооки, Visioner  :)  :)  :)
Надявам се тези Дзен Истории да ти харесат   :)

Тъй ли?
Дзен учителят Хакуин бил хвален от близките си за чистия си живот. Хубава девойка, чиито родители имали бакалия, живеели наблизо. Изведнъж, без никакво предупреждение, родителите й забелязали, че е бременна. Това ги разгневило. Тя не могла да обясни кой е бащата, но като я притиснали, назовала Хакуин. Вбесени, родителите отишли при Учителя. "Тъй ли?" всичко, което той казал.
След като детето се родило, занесли го на Хакуин. От този момент той изгубил репутацията си, което изобщо не го трогнало, и се отдал на грижи за детето. Вземал мляко от близките си и всичко от което детето имало нужда.
Година по-късно момичето-майка не издържало. Тя открила истината на родителите си - че истинският баща на детето е младежът, който работел в магазина за риба.
Майката и бащата на момичето веднага отишли при Хакуин да го молят за прошка, извинявали се дълго и си взели детето. Хакуин бил готов. Давайки детето, той казал само: "Тъй ли?"

Ако обичаш, обичай открито
Двайсетина монаси и една монахиня, която се казвала Ешун, се упражнявали в медитация с известен Дзен-майстор. Ешун била много хубава, въпреки че главата й била обръсната, а дрехите й - простички. Няколко монаси тайно се влюбили в нея. Един й написал писмо, настоявайки за лична среща.
Ешун не отговорила. На следващия ден учителят предал лекция на групата и когато свършил, Ешун станала, й, обръщайки се към този, който й бил писал, казала: "Ако ти наистина ме обичаш, ела и ме прегърни сега."


Буда
В Токио живеели двама известни учители. Единият, Уншо, изпълнявал стриктно наставленията на Буда, не вкусвал концентрати, нито хапвал нещо след единадесет сутрин. Другият учител, Танзан, професор по философия в имперския университет, не спазвал никакви указания.
Когато бил гладен, похапвал, когато му се спяло, спял по цял ден.
Един ден Уншо заварил Танзан да пие вино, нещо недопустимо за последователите на Буда.
- Здравей, братко - поздравил го Танзан - искаш ли да пийнеш с мен?
- Аз никога не пия! - отсякъл Уншо
- Който не пие, не е никакъв човек.
- Нима не съм човек само защото не пия концентрати? И ако не съм човек, какво съм тогава?
- Буда - отвърнал Танзан.

По разкаления път
В един страхотен дъжд Танзан и Екидо вървяли по разкалян път. На едно място срещнали мила девойка с копринено кимоно, която не можела да премине през локвите.
- Ела, мило дете - рекъл Танзан и, вземайки я на ръце, я пренесъл през калта.
Екидо не проговорил през целия път. Като пристигнали, едва сдържайки се, той упрекнал Танзан:
- Ние, монасите не трябва да се доближаваме до жена, особено ако е млада и хубава. Това е опасно. Как можа да я вземеш в ръцете си?
- Но аз оставих момичето там - отвърнал Танзан. Ти още ли го държиш?

Заминаване от земята
Когато старата Ешун усетила смъртта до себе си, тя помолила няколко монаси да струпат клада на двора. Застанала непоколебимо на върха на пирамидата и ги накарала да запалят огъня.
- Там сигурно е много горещо - изохкал един монах.
- Само един глупак може да се интересува от това - отвърнала Ешун.
Пламъците лумнали, но там било само тялото й.

Гласът на щастието
След като Банкеи си заминал от този свят, един слепец, който живеел до храма на учителя, казал на приятеля си:
- Откакто съм сляп, не мога да виждам лицата на хората и трябва да ги преценявам по гласовете им. Като чуя някого да поздравява другиго за щастие или успех, често улавям скрити нотки на завист. В изразеното съчувствие за нещастие дочувам радост и задоволство, сякаш човекът наистина е доволен от случилото се. Гласът на Банкеи винаги звучеше искрено. Когато изразяваше щастие, не чувах друго, освен щастие. Когато изразяваше тъга, тъгата беше всичко, което чувах.

Ежеминутен дзен-ум
Дзен-учениците престоявали най-малко десет години, преди да си позволят да учат другите. Теино, който бил свършил чиракуването и станал учител, посетил Нан-ин. Денят се случил дъждовен и Теино носел шапка и дървени обувки.
След поздравленията Нан-ин забелязал:
- Допускам, че си оставил шапката и обувките отвън. Искам да знам от коя страна на обувките е шапката ти.
Обърканият Теино не можал да отговори. Той съзнал, че не е способен да запази всяка минута дзен-съзнание. Станал ученик на Нан-ин и още десет години се упражнявал в постоянно запазване на дзен-състояние на духа.

Сутри за хората
Тетсуген, поклонник на дзен от Япония, решил да популяризира сутри, които до този момент били използувани само в Китай. Книгите щели да се отпечатват с дървени матрици в седем хиляди екземпляра, което представлявало изключително трудно начинание. Тетсуген предприел пътуване за събиране на волни пожертвувания. Няколко симпатизанти дали по стотина жълтици, но по-често получавал само дребни монети. Той бил еднакво благодарен на всеки дарител. За десет години Тетсуген успял да събере парите.
В това време се случило да прелее река Уиджи. Последвал глад. Тетсуген изпратил парите, за да спаси хората от гладна смърт. И отново започнал да събира пари.
Няколка години по-късно в страната се разразила епидемия. Тетсуген дал парите, за да помогне на народа.
За трети път започнал от нула и след двадесет години желанието му се сбъднало. Матриците за отпечатването на сутрите могат да се видят и днес в манастира Обаку в Киото.
Японците разказват на децата си, че Тетсуген направил три издания на сутрите, но първите две превъзхождат следващото.

Offline velaskes

  • вътрешен мир
  • Администратор
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 3148
  • Gender: Male
Re:Притчи
« Reply #51 on: септември 28, 2005, 12:58:08 pm »
забавни и поучителни  :D
Съм никой, отивам никъде, искам нищо.
Съм всеки, отивам навсякъде, имам всичко.

Visioner

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #52 on: септември 29, 2005, 11:18:00 pm »
Благодаря ти, Нирвана, за хубавите притчи.
Нямам какво да добавя към коментара на Веласкес -  поучителни са. :)
Най-много ми харесаха "Гласът на щастието" и "Сутри за хората".
Пожелавам на всички ни да имаме Гласът на щастието.
 :)

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #53 on: октомври 01, 2005, 08:49:52 am »
Обикновенно не си ли пожелаваме това, което нямаме...!? ::)
 :-*

Visioner

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #54 on: октомври 01, 2005, 06:05:38 pm »
Е, някои може и да си пожелават това, което нямат, но аз обикновено си пожелавам и това, което имам - за да не би да ми свърши. ;)

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #55 on: октомври 02, 2005, 08:09:50 am »
Вървял буда с учениците си из гората, ожадняли, видели изворче, хвърлили се учениците да пият вода, сбутали се и размътили водата. Започнали да се чудят какво да правят.
Буда обаче настоял да продължат пътя си. Учениците били много жадни, настоявали, молели да изчистят изворчето, Буда бил непреклонен.
Когато след часове ходене достигнали следващото изворче, то също било кално. Тогава буда дал канчето на един от учениците си и му наредил да се върне и да вземе вода от предишното изворче.
Когато ученикът стигнал до него, изворчето било чисто, калта се била утаила...
Някои неща не стават с активност, с правене, трябва просто да ги оставиш да се случат. Трябва да им позволиш да се случат.
Как с правене бихте изчистили изворчето?  

Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #56 on: октомври 06, 2005, 08:46:30 am »
***Девет години Бодидхарма pпосерял в размисъл с лице в стената. По едно време при него дошъл да се учи конгуциански монах. Но Бодидхарма продължил да седи неподвижен и безмълвен цели седем дни и нощи, докато монахът молел за вниманието му. Накрая монахът не издържал и като доказателство за своята искренност взел един голям меч, отсякъл ръката си и я занесъл на Бодидхарма.
Казал му:
- Ето знак за моята искренност. Дълги години търся мир за душата си и зная, че Вие можете да ми покажета как да го намеря.
Бодидхрма казал:
- Не ми носи ръката си. Донеси ми душата си, за да мога да и дам мир, както желаеш.
- Там е бедата - отвърнал монахът, - че на моага да хвана душата си , нито дори да я открия , а камо ли да ви я донеса.
- Виждаш ли - казал Бодидхарма, - аз вече дадоах мир на душата ти.

*** Когато Бо-джан /Хякуджо/ обучавал монасите в един храм, по време на проповедите му присъствал,
незабелязан от останалите, и един старец. В края на всяка проповед, когато монасите се оттегляли,
оттеглял се и той. Но един ден останал, след като те били напуснали, и Бо-джан го попитал:
"Кой си ти ?"
Старецът отговорил:
"Аз не съм човешко същество, но живях като човек по времето, когато в този свят проповядваше Буда Кашяпа. Живеех в тази планина и обучавах монасите на Дзен. Когато един от моите ученици ме попита дали просветленият човек е подвластен на закона за преражданията, аз му отговорих: "Просветленият не е подвластен на прераждането". Заради този отговор изразяващ пристрастие към абсолютното, бях превърнат за пет хиляди прераждания на лисица и в момента всъщност съм лисичи дух. Ще ме спасите ли от тази участ чрез вашите слова за същността на Дзен, тъй че да ме освободите от лисичето тяло? Разрешете ми да ви попитам : Подвластен ли е просветленият на закона за прераждането?"
Бо-джан казал: "Просветленият е едно със закона за прераждането."
При тези негови думи старецът бил просветлен. "Освободен съм вече", казал той и засвидетелствал признателността си с дълбок поклон. "Не съм повече лисица, но трябва да се простя и с лисичето тяло, което съм оставил в леговището си от другата страна на планината. Моля ви, устройте ми погребение като на монах". И изчезнал.
На другия ден Бо-джан разпоредил чрез главния монах братството да се събере за монашеско погребение. Монасите се чудели: "Нямаше болен в лечебницата, какво ли има предвид Учителя ?"
След храна Бо-джан извел монасите от храма и се упътил с тях към другата страна на планината. При една пещера, той измъкнал отвътре с тоягата си мъртвото тяло на стара лисица и го предал за кремация по всички правила.
Същата вечер Учителят обявил, че ще говори пред монасите и им разказал историята за подвластността на прераждането.
След като изслушал разказа му, Хуан-бо /Обаку/ попитал Бо-джан: "Както разбирам, някога някой си бил обречен на пет хиляди прераждания заради това, че е дал погрешен отговор на въпрос свързан със същността на Дзен. Бих искал да ви попитам: ами ако днес някой учител дава все правилни отговори на множеството въпроси, които получава, какво ще стане с него?"
Бо -джан казал: "Я ела по-насам да ти кажа."
Хуан-бо се приближил до учителя и му ударил една плесница, тъй като знаел, че това ще е отговорът, който го очаква. Бо-джан плеснал с ръце и се засмял, доволен от проницателността на ученика си.
"Мислех, че персийците са с червени бради," казал той , "а сега виждам пред себе си червенобрад персиец."


*** Веднъж двама монаси спорели за знамето на храма което се развявало от вятъра. Единият казвал че знамето се движи а другият казвал че вятърът се движи. Те дълго спорели и никой от тях не се съгласявал с другия. Хуй-ненг, шестият патриарх казал : "Господа! Флагът не се движи. Нито вятърът се движи. Вашите умове се движат".


Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #57 on: октомври 16, 2005, 09:01:16 am »
Бодидхарма завещал паницата и робата си на избрания от него приемник и оттогава насетне всеки следващ учител ги предавал на монаха, когото е избрал са следовник. Гунин бил петият поред учител по Дзен. Един ден той оповестил, че ще го замести онзи, който напише най-хубавия стих, изразяващ истината за тяханата секта. Тогава ученият настоятел от манастира на Гунин взел четка и туш и написал с изящни йероглифи:
Тялото е дървото Бодхи,
духът е сияйно огледало.
С учение ще му придаваш блясък,
иначе прах ще го замъгли.
Никой от другите монаси не посмял да си съперничи с настоятеля на манастира. Но привечер Йено, скромен послушник, койти работел в кухнята, минал през залата, където бил окачен стихът. След като го прочел, взел четчицата, която била наблизо, и с грубата си ръка добавил следния стих:
Бодхи не е дърво;
и няма сияйно огледало.
Щом всичко води началото си от Нищо,
где ще се събира прахът?
Късно вечерта Гунин, петият от учителите, повикал Йено в стаята си:
- Прочетох стихотворението ти - споделил той, - и те избрах за мой приемник. Ето: вземи робата и паницата ми. Но настоятелят и другите ще ти завидят и могат да ти сторят зло. Ето защо искам да напуснеш манастира още тази нощ, докато другите спят. Сутринта настоятелят научил новината и веднага се спуснал след Йено. По обед го застигнал и без да каже и дума взел да дърпа паницата и робата от ръцете му. Йено сложил паницата и робата на един камък край пътя.
- Това са неща които не са нищо повече от символи - казал той. - Ако токова много ги желаете, вземете ги.
Монахът алчно посегнал и ги сграбчил. Но не могъл да ги помръдне. Те били тежки като планина.
- Простете ми - проговорил той най сетне.- Аз всъщност желая познанието, а не предметите. Ще ме учите ли?
Йено отговорил:
- Спри да мислиш "това е мое" и "това не е мое". После ми кажи, къде си ти. Кажи ми още как е изглеждало лицето ти, преди твоите родители да се родят.


***      

Когато Бо-джан /Хякуджо/ обучавал монасите в един храм, по време на проповедите му присъствал,
незабелязан от останалите, и един старец. В края на всяка проповед, когато монасите се оттегляли,
оттеглял се и той. Но един ден останал, след като те били напуснали, и Бо-джан го попитал:
"Кой си ти ?"
Старецът отговорил:
"Аз не съм човешко същество, но живях като човек по времето, когато в този свят проповядваше Буда Кашяпа. Живеех в тази планина и обучавах монасите на Дзен. Когато един от моите ученици ме попита дали просветленият човек е подвластен на закона за преражданията, аз му отговорих: "Просветленият не е подвластен на прераждането". Заради този отговор изразяващ пристрастие към абсолютното, бях превърнат за пет хиляди прераждания на лисица и в момента всъщност съм лисичи дух. Ще ме спасите ли от тази участ чрез вашите слова за същността на Дзен, тъй че да ме освободите от лисичето тяло? Разрешете ми да ви попитам : Подвластен ли е просветленият на закона за прераждането?"
Бо-джан казал: "Просветленият е едно със закона за прераждането."
При тези негови думи старецът бил просветлен. "Освободен съм вече", казал той и засвидетелствал признателността си с дълбок поклон. "Не съм повече лисица, но трябва да се простя и с лисичето тяло, което съм оставил в леговището си от другата страна на планината. Моля ви, устройте ми погребение като на монах". И изчезнал.
На другия ден Бо-джан разпоредил чрез главния монах братството да се събере за монашеско погребение. Монасите се чудели: "Нямаше болен в лечебницата, какво ли има предвид Учителя ?"
След храна Бо-джан извел монасите от храма и се упътил с тях към другата страна на планината. При една пещера, той измъкнал отвътре с тоягата си мъртвото тяло на стара лисица и го предал за кремация по всички правила.
Същата вечер Учителят обявил, че ще говори пред монасите и им разказал историята за подвластността на прераждането.
След като изслушал разказа му, Хуан-бо /Обаку/ попитал Бо-джан: "Както разбирам, някога някой си бил обречен на пет хиляди прераждания заради това, че е дал погрешен отговор на въпрос свързан със същността на Дзен. Бих искал да ви попитам: ами ако днес някой учител дава все правилни отговори на множеството въпроси, които получава, какво ще стане с него?"
Бо -джан казал: "Я ела по-насам да ти кажа."
Хуан-бо се приближил до учителя и му ударил една плесница, тъй като знаел, че това ще е отговорът, който го очаква. Бо-джан плеснал с ръце и се засмял, доволен от проницателността на ученика си.
"Мислех, че персийците са с червени бради," казал той , "а сега виждам пред себе си червенобрад персиец."


Nirvana

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #58 on: октомври 30, 2005, 07:44:14 am »
Веднъж Буда отишъл при своите ученици с кърпа в ръка - красива копринена кърпа. Вероятно е била подарък от някой цар. Обикновено Буда не приемал такива неща, и сега всичко го гледали в недоумение защо държи тази кърпа в ръцете си, сякаш им казвал: "Погледни внимателно, виж!" Всички вперили очи в кърпата, но никой не видял нищо друго, освен красива копринена кърпа.
    След това Буда започнал да връзва възли с краищата на кърпата. Настъпило пълно мълчание, всички гледали какво прави той. Завързвайки пет възела, Буда попитал:
     — Това същата кърпа, която донесох ли е, или друга?
     Сарипута казал:
     — Вие надсмивате ли ни се? Разбира се, че е същата кърпа.
     — Сарипута, помисли още веднъж! Онази кърпа беше без възли, а на тази има завързани пет. Как може да е същата?
     Едва сега Сарипута разбрал смисъла и казал:
     — Разбрах всичко. Макар че кърпата е същата, сега тя е във възли и прилича на страдащ човек.
     — Точно така. Всичко, което искам да ви покажа е, че човек, който се терзае, по принцип не се отличава от Буда. Аз съм всичко на всичко кърпа без възли! Ти - си кърпа с пет възела. Тези възли са - агресивност, алчност, лъжливост, неосъзнатост и егоизъм. — След това Буда казал — Сега аз ще се опитам да развържа тези възли. Кой ще ми помогне да го направя? — Той започнал да дърпа двата края на кърпата и възлите започнали да стават все по-малки и по-стегнати.
     Някой възкликнал:
     — Но какво правите? Така те никога няма да се развържат! Коприната е толкова тънка, а Вие така силно я дърпате. Възлите ще станат толкова малки, че ще бъде невъзможно да бъдат развързани.
     Буда им казал:
     — О, вие отлично разбирате всичко, когато става дума за кърпата. А защо не можете да разберете самите себе си? Нима вие не сте в същата ситуация? Вие дърпате своите възли и те стават все по-стегнати и по- стегнати. След това попитал — Кой ще каже как да се развържат възлите?
     Един ученик предложил:
     — Отначало човек трябва да се приближи и да разгледа внимателно как са били завързани възлите. — Той разгледал кърпата и казал — Възлите са били завързани така, че ще станат по-свободни само ако ги разхлабим и като им позволим да станат по-свободни, ще ги развържем, това не е трудно. Това са прости възли. — Ученикът взел кърпата и внимателно развързал възлите един след друг.
     Буда казал:
     —Днешната проповед свърши. Вървете да медитирате!

Visioner

  • Guest
Re:Притчи
« Reply #59 on: октомври 30, 2005, 09:41:04 pm »
Браво, Нирвана,
тази притча е просто страхотна!
Отивам веднага да медитирам, за да отвържа своите възли. ;)
Надявам се да е само един-единствен и не повече, нали само Буда е кърпа без възли, та не може аз - обикновения човек да съм без възли.  ;)