Author Topic: Притчи  (Read 61965 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Re: Притчи - Мишле разМишлява
« Reply #90 on: май 10, 2009, 11:33:08 pm »
Тръгнало едно мишле по работа за Стара Загора. Не знаело къде точно отива, но се надявало пътуването да мине добре – да намери добра храна и подслон. Както си пътувало към целта, изведнъж Стигнало. Асфалтовият път свършил и точно там – на мястото, което търсело, пред очите му се появила чудна картина – окъпана от дъжда трева, зелена гора, мирис на планина, песен на птички и в същото време оглушителна тишина. Отдавна това мишле било разбрало, че често Търсеното от мишлетата е само бледо наподобяване на Намереното и затова вече живеело дните си без очаквания и предварителни нагласи. Чудото се случило отново и мишлето, заредено с енергия, се спуснало по блесналите от дъжда алеи и поляни, галело в екстаз мокрите клончета на храстите, докосвало и се вглеждало във всяко листенце и изпитвало такава радост, че му идвало да крещи с цяло гърло. В същото време цялата тази зеленина, изпъстрена с лилави акациеви цветове, вълшебният и чист мирис на дъжда, го залели като мощна вълна и накарали сърцето му да притихне. Душата му се разтворила и изпълнила с покой. Вселената му говорела и карала всяка клетка от тялото му да се изпълва с блаженство и безмълвие. Мигът бил толкова вълшебен, че мишлето сякаш се било разтворило в пространството и се реело в един върховен, несподелим миг на сливане. Но изведнъж нещо го дръпнало – дочуло бързите стъпки на друго мишле, което тичало в своята си посока, но изкушението било голямо – възторгнатото мишле пожелало да сподели еуфорията си, да я покаже на колкото може повече свои братлета. В момента, в който пожелало това, Мигът сякаш започнал да се смалява, смалява, смалява... и придобил форма на една борова клонка, която, без много да му мисли, мишлето откъснало, за да я занесе на свой приятел мишок в Пловдив – искало да покаже, да пренесе частица от онзи миг на любов към всичко и да я подари на друга част от това всичко. Мишлето, още опиянено от преживяванията си, вярвало, че тази клонка ще пренесе целия онзи мирис, зеленина и вълшебство в света на неговия другар. Пловдивският мишок обаче не бил съвсем обикновен мишок – той погледнал какво носело мишлето и Видял какво е направило то. Приел клончето с тъжен поглед и умореният му глас поразил мишлето:

- Защо го откъсна? - въздъхнал той.

Въпросът заседнал в гърлото на мишлето. Защо....Защо...Защо..Та нали бе галило с такава любов и възхита всяко клонче, листенце, шишарка…Какво го бе накарало да откъсне от мига и да иска да го сподели. Защо бе постъпило толкова несъзнателно – да открадне нещо от своя миг, за да го даде на друг, сякаш Бог и Любовта можеха да бъдат споделени. Така и си тръгна от пловдивския мишок – със свито гърло и заседнал като кокал в него въпроса – "Защо?".... Колкото живо се бе чувствало преди срещата, толкова мъртво се чувстваше сега – клончето стърчеше забито в сърцето му.  Защо... Не се и опитваше да си отговори - толкова вцепенено бе. А и Тъй като по принцип беше спряло да Търси, започна да чака отговора на въпроса и както винаги се случваше, това, което Намери, бързо дойде под формата на откъс от една книга – там се говореше за Учението, Духовния път, но мишлето вече знаеше, че става дума и за любовта между хората и връзката им с вселената, за приятелството, намеренията, исканията, търсенията, вземанията, даванията. Там прочете:

„Учението е деликатно като тревата. Който се опита да я отскубне, за да види каква е нейната същност, я унищожава и не може да разбере каква е магията й. Отскубната, тревата веднага се превръща в сено, годно само за храна на животните, но не е жива и не можеш да й се възхищаваш или да я милваш, докато си легнал върху нея. Откъсната, тя веднага променя същността си, и човек вече изучава не тревата, а сеното. Така че, едно от най-трудните неща за всеки човек е да бъде в досег с Учението, но без да се опитва да го обсеби и да го анализира, а само деликатно докосвайки го и наслаждавайки му се. Животът е най-трудно уловимата и контролирана материя в Света.”

      Така мишлето осъзнало, че е взело със себе си не живата красота, а шепа сено – беше нахранило себе си и желанието си за споделяне, но не и другия мишок, който веднага видя колко празно и сухо е това клонче и откъсването му. Мишлето взе да си припомня колко много пъти е имало такива живи състояния на сливане и колко много пъти после се е опитвало да ги каже, напише, сподели, даже да бъде разбрано – а всъщност от него е излизало само слама. И така само се е хранело със сламата, произведена от своите състояния – хранело е и себе си, За дА задържи тези мигове на любов, на прозрение, на щастие и покой..... опитвало се е да нахрани и околните. Някои от приятелите му си въобразяваха, че се засищат, но други виждаха, че мишлето не може да им даде нищо освен сламата на своите мигове и не желаеха такива подаръци. И мишлето заключи, че Има неща в живота, които не можеш да откъснеш от себе си и да подариш, дадеш, размениш в живо състояние. Колкото и да е голямо изкушението да споделиш любовта си, образите си, изживяванията си, те ще минат през сгъстяване и смаляване и от миговете ще остане само слама. И мишлето реши - когато състоянието си отиде, и дойде друго, и следващо, повече да не откъсва клонче от състоянието, да не споделя със себе си и с другите, защото купчината сено ще продължи да расте и един ден ще го задуши и умъртви.

В този момент към мишлето се приближи един човек и го попита – „Мишле, върху какво толкова размишляваш?” - "-Ами нали съм си мишле – размишлявам – природа ми е. Току-що анализирах разни работи и като се сетя за размишленията си и после за изводите от размишленията си, виждам, че пак съм си хапнало доста сено. И май ако я карам така, току виж съм се препарирало само себе си, тъй че сбогом, човече, тръгвам да Намирам, тръгвам към живите си мигове, които само деликатно ще докосвам и ще им се наслаждавам притихнал...   
 
« Last Edit: май 11, 2009, 12:44:43 am by beeyond »
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline Aloha

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 184
Re: Притчи
« Reply #91 on: май 11, 2009, 02:49:35 pm »
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПЪТЯТ?

Великата чистота попитала Безкрайността:
-Знаеш ли какво представлява пътят? -Не знам-отвърнала Безкрайността.
Великата чистота попитала Неправенето за същото.
-Знам-отвърнало Неправенето.
- Ако знаеш пътя, кажи-той владее ли съдбите?
- Владее.
- Какви съдби носи той?
-От тези, които познавам, има благородни, има презрени, има съединени, има разделени, това са, които зная.
За тези думи Великата чистота попитала Безначалното:
- Кой от тях е прав, а кой не е прав? Безкрайността ли със своето знание или Неправенето със своето знание?
- Незнанието е по-дълбоко, а знанието е по-малко. - отвърнало Безначалното - Незнанието е вътрешно, а знанието външно.
Тук Великата чистота въздъхнала:
- Тогава незнанието е знание? А знанието - незнание? Но кой може да познае знаенето на незнанието?
- Пътят не се чува, - отвърнало Безначалното - ако се чува, значи не е път. Пътят е невидим: ако е видим, значи не е път. Пътят не може да се изрази с думи; ако е изразен, значи не е път. Който е познал формиращите форми на безформеното, разбира, че пътят не може да се назове.
- Тези, които питат за пътя и които отговарят, не знаят пътя, - продължило Безначалното. - Дори питащият за пътя още не е чувал за него. За пътя не може да се пита, на въпросите за него няма отговор. Питащият за това, за което не може да се пита, върви по задънена улица. Отговарящият на това, на което не може да се отговори, не притежава вътрешно знание. Този, който не притежавайки вътрешно знание, очаква въпроси, водещи до задънка, във външното не наблюдава вселената, а във вътрешното не знае първоизточника. Ето защо такива няма да се изкачат на планината и няма да странства във великата пустота.
Миналото е история, бъдещето е мистерия, а този момент е дар. - „the present"

Offline harmony

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 39
  • Gender: Female
Re:Притчи
« Reply #92 on: октомври 19, 2009, 02:45:26 pm »
Уважаван строител решил да се пенсионира и да се посвети на семейството си през оставащото му време на земята. Той известил шефа си, че се оттегля. Началникът му обаче настоял да завърши един последен строеж преди да напусне работа. Строителят се съгласил много неохотно и започнал работа по новата къща. Но отдалеч си личало че върши работата си с неохота, не изпипвал детайлите, вършел всичко с нежелание. И това се отразявало и върху строежа, който станал неугледен. Накрая, когато къщата била завършена, началникът на строителя дошъл, отворил входната врата, погледнал подчинения си и му казал: "Ето тази къща е за теб. Тя е моят подарък към най-добрия ми работник!"
Строителят останал шокиран от неочаквания развой на събитията. Също така бил много ядосан, защото ако знаел че строи собствената си къща, щял да я построи по много по различен начин и щял да вложи много повече усилия. Така е и с нас. Всички градим собствения си живот, всеки ден, всеки час, често влагайки по-малко от това, на което сме способни всъщност.

Животът е „направи-си-сам проект". Твоите навици и изборите, които правиш днес, градят къщата, в която ще живееш утре.
Колкото по-малко очаквания,толкова по-малко разочарования!

Offline vepika

  • Начинаещ
  • *
  • Posts: 3
Re:Притчи
« Reply #93 on: януари 02, 2010, 11:20:37 pm »
Прозорецът!

Двама мъже, които били сериозно болни, се намирали в една и съща болнична стая. На единия от тях било позволено да седи в леглото си по един час на ден, за да се освободят дробовете му от натрупаната течност. Неговото легло било близо до единствения прозорец в стаята. Другият мъж трябвало да лежи по гръб през цялото време.
Мъжете разговаряли с часове за семействата си, съпругите си, домовете си, професиите си, за преживяванията си по време на военната служба.
Всеки следобед, когато единият сядал до прозореца, той описвал на другия всичко, което виждал навън.
Мъжът на другото легло започнал да очаква с нетърпение този един час, през който неговият свят се разширявал и обогатявал от изпълнения с цветове и живот външен свят.
Прозорецът гледал към един парк с прекрасно езеро. Лебеди и патици играели във водата, докато децата пускали малките си лодки. Млади влюбени се разхождали ръка за ръка сред алеи от пъстроцветни цветя. А в далечината се откривала великолепна гледка към града. Докато мъжът до прозореца описвал подробно всичко това, мъжът от другата страна на стаята просто затварял очи и си представял забележителната картина.
През един топъл следобед мъжът до прозореца описал парадното шествие, минаващо наблизо. Другият мъж не можел да чуе нищо, но го виждал в съзнанието си благодарение на описанието на съседа му.
Минали дни и седмици. Една сутрин влязла сестрата, за да донесе вода за къпане и намерила безжизненото тяло на мъжа до прозореца, който умрял спокойно В съня си. Натъжена тя повикала санитарите да изнесат тялото.
Когато му се сторило вече подходящо, другият мъж помолил да го преместят на леглото на починалия. Сестрата с радост направила това и след като се уверила, че той е настанен удобно, го оставила сам.
Много бавно, тъй като това му причинявало болка, мъжът се повдигнал, за да погледне за първи път света през прозореца. Но отсреща видял само една стена.
Мъжът попитал сестрата какво може да е накарало съседът му да описва такива прекрасни картини от света отвъд прозореца. Сестрата отговорила, че той бил сляп и дори не виждал стената.
- Може би просто се е опитвал да те окуражи. - казала тя.

Offline vepika

  • Начинаещ
  • *
  • Posts: 3
Re:Притчи
« Reply #94 on: януари 02, 2010, 11:24:10 pm »
Живот със съдържание

В часа по философия професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително.

После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително.

Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно "да".

Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките.

Студентите се разсмяха.

"Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот - семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите и предпочитанията ви - все неща, които ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща - работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало - малките неща."

И продължи:"Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си.

Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите.

Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък."

Една от студентките вдигна ръка и попита:"А какъв беше смисълът на бирата?"

Професорът се усмихна."Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири."








Offline vepika

  • Начинаещ
  • *
  • Posts: 3
Re:Притчи
« Reply #95 on: януари 02, 2010, 11:27:09 pm »
Група дипломирани отдавна, сега утвърдени в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от университета.

Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса на работа и в живота.

След като предложил на гостите си кафе, професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и множество различни чаши. Те били порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои изглеждали обикновени, други скъпи, трети изтънчени. Казал им да си налеят кафе. Щом всички студенти държали по чаша с кафе, професорът казал: "Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха непокътнати. Докато продължавате да искате само най-доброто за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. В повечето случаи тя просто го прави по-скъпо, а и понякога скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте беше кафе, не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите..."

Сега помислете върху това, казал професорът: "Животът е кафето, а работата, парите, социалното ви положение са чашите. Те са просто инструменти, които удържат и съдържат живота и видът чаша, която имаме, не определя, нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето.
Най-щастливите хора не притежават най-доброто от всичко. Те просто създават най-доброто от това, което ни заобикаля.

Offline bubolan

  • Начинаещ
  • *
  • Posts: 1
Re:Притчи
« Reply #96 on: април 19, 2010, 09:24:13 pm »
Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. •  Чероки — северноамериканско индианско племе
Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата. Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си: - И кой вълк побеждава? - Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

Offline diad

  • Начинаещ
  • *
  • Posts: 1
Re:Притчи
« Reply #97 on: юни 26, 2010, 12:58:00 pm »
НАЙ-КРАСИВОТО СЪРЦЕ


Един ден, симпатичен млад мъж застанал в центъра на града, обявявайки на
всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора
и започнали да се любуват на Сърцето му. То наистина било от безукорна хубост.
Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с думите
му - това наистина било най-красивото Сърце, което някога са виждали.

Тогава обаче от някъде се появил един старец и казал:
- Твоето Сърце не притежава хубостта на моето!

Насъбралото се множество и младият мъж погледнали Сърцето на стареца. То биело
силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от
други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата
липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди...

Хората гледали смаяни стареца, как било възможно да твърди, че неговото Сърце
било по-хубаво...

Младият мъж, като видял в какво състояние е Сърцето на стареца се разсмял и
рекъл:

- Ти май се шегуваш! Да сравняваш Сърцето си с Моето?! Моето е перфектно, а
Твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда...

- Да - отговорил му старецът - Твоето Сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг
не бих го разменил за Моето.
Всеки белег върху Сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си.
Аз откъсвам по едно парче от Сърцето си и го подарявам.
Понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова се получват и такива ръбове понякога.
Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек.
Понякога съм дарявал от моето Сърце без другият да ми е давал от своето.
От това са празните бразди, които са останали.

Да даряваш любов означава и да рискуваш.
И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора.
И аз се надявам един ден те да се върнат и да запълнят празните места...

Offline Du Pufs

  • Начинаещ
  • *
  • Posts: 1
Re:Притчи
« Reply #98 on: юни 28, 2010, 05:05:31 pm »
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!



Неизвестен автор

Offline vega

  • Напредващ
  • ***
  • Posts: 62
  • Gender: Female
Re:Притчи
« Reply #99 on: юли 10, 2011, 09:59:05 pm »
КАК МАЙМУНИТЕ ПРОИЗЛЕЗЛИ ОТ ЧОВЕКА И КАК ПОСЛЕ ЧОВЕКЪТ ПРОИЗЛЯЗЪЛ ОТ МАЙМУНАТА

Стефан Цанев

Живяло едно време
бедно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
хляб какво е - не помнели хората стари.
Посееш жито - никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И така, живяло
едно време...
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите небеса
и чакало чудеса.
Старият вожд
ден и нощ
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи -
за да получи хляб.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век...
Един се обърнал -
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му намалява,
зъбите му растат и тракат,
ходи на четири крака...

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
- Братко,
май няма разлика помежду ни...

Накратко:
хората започнали да се превръщат
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
- Да бъде сменен старият вожд!
(Който все си
седял под стария боабаб
и продължавал да меси
от думите хляб.)

- Нов вожд трябва да изберем:
смел и умен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи отново хора
с помощта на чудото от точка втора.

Сутринта младо и старо
хукнало към Килиманджаро...

...Вечерта старо и младо
се върнало в тъмното блато.

- Планината е много голяма.
Но чудо там никакво няма!
Планина като планина.
Уморихме се само. На-ни-на...

Само трима
още не се били върнали,
затова старейшините отвърнали:
- Не знаем дали няма, дали има.
Нека почакаме другите трима...

На другия ден сутринта се върнал
първият.
В ръцете си кървави
носел парче желязо
и казал:
- Аз се качих най-високо в планината!
Аз трябва да стана вожд!
Ето го чудото на чудесата:
от него ще направим нож.
Ще обявим война
на всички племена
и ще заграбим
хляба им -
така ще бъдем спасени,
благодарение на мене!

Планина като планина.
Но аз ви донесох чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от желязото няма!

- Не знаем дали има, дали няма.
Нека почакаме другите двама...

Вечерта пристигнал вторият.
Той мълком ръка разтворил: Яааа! -
всички гледали като замаяни:
в ръцете му свети
чудно красиво червено цвете!
Пред тихото му сияние
стъписала се черната нощ.
Завикали всички:
- Да стане вожд!
- Да стане вожд!
Защото тук сред блатата
бяхме забравили красотата.
А красотата е по-могъща
от железния нож,
от топора.
Красотата започва да ни превръща
в хора!

Планина като планина.
Но той ни донесе чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от цветето няма!

- Има ли, няма ли... потърпете:
във всяка приказка има трети.

(Може би въобще
нямаше да чакат третия,
но едно гладно дете
изяло цветето...)

Третият се върнал на третия ден.
Бил окъсан, мръсен и уморен.
Тичал, вдигнал над главата си ръка.
Стъписали се всички -
той паднал в кръга.
Приличал на мъртъв. Но стискал юмрук.
Успял само да каже:
- Чудото е тук!
Приближили се. Разтворили му юмрука.
И се разсмяли, от смях ще се спукат -
защото нямало нищо в празната шепа.
Тогава третият
тихо прошепнал:
- Аз стигнах почти до върха, докоснах с пръст
небето.
Беше красиво, широко и чисто, и светло.
Слънцето над мене беше на педя, може би на две.
Няма там жаби, ни змии гърмящи.
Дърветата протягат клони с плодове
и молят:
“Молим, берете и яжте!
Тук има всичко, за да бъде сит човека.
Не ходи нагоре!...”
Но аз видях пътека -
тънка като пепелянка, стръмна като стена.
Затичах нагоре по нея, лазех на колена.
И стигнах до върха.
Отвъд небето бях!
Върху ми падаха сребърни звезди и светеха,
и светеха...
(Най-досетливите сигурно вече се сетиха,
че това, дето пада и свети,
не са звезди, а сняг, но в Африка
сняг пада само по върховете на планините
и по главите
на жирафите.)

- И светеха, и светеха... На дланта ми кацнаха две.
Нещо трепна в мен, усмихнах се -
като човек!
Напълних шепите си и хукнах бързо назад.
Но чудото заплака в дланта ми
и стана сълза.
Три пъти се качвах, стисках шепи до болка,
но изчезваше чудото, щом слезех
надолу...
Ето, аз не можах да ви донеса
чудото над всички чудеса,
но мога да ви заведа при него -
горе!
- Води ни! - извикали. - Води ни по-скоро!
И племето, което лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини...
Което хиляда години
клечало да чака
в хляб да се превърнат думите
и тръгнало на четири крака
като маймуните -
племето се изправило:
- Води ни нагоре!
Тръгнали всички. И станали хора.
Ще кажете: как?... Деца, от памтивека
така е на света:
човек става само човека,
който тръгне към свойта мечта.

...Не тръгнал само оня, с железния нож.
Той станал вожд
на стария вожд.
И днес, ако идете в Африка - под стария боабаб,
ще видите две стари-стари маймуни:
бъркат в черна гаванка думи
и чакат
да станат на хляб...

 
Cogito, ergo sum