Author Topic: Егов "учител" - Азов "учител"  (Read 12685 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline Spirit-Felix

  • Creator of Realities
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 548
  • I metaprogram, therefore I am!
Егов "учител" - Азов "учител"
« on: май 31, 2008, 03:21:09 am »
Поразсъждавах.

Еговият учител е онзи, който се храни от учениците си, има нужда от тях. Той не се стреми да ги превърне в учители, защото така ще загуби тяхното обожание. Той и не може да ги превърне в учители, защото самият факт, че той е "егов" го прави ученик - по-скоро роб на собственото си его и клетка. И поради това той се старае да играе играта "учител-ученик".

Азовият учител пък няма нужда да учи никого, не се храни с енергията на учениците си, не пребивава в матрицата, живее извън социума или поне не оставя той да му влияе. Не може да съществува азов ученик, защото в момента, в който единч човек се качи на нивото да стане Аз(ов), той вече не е ученик.

Аз го виждам така: НЯМА азови учители. Самите понятия се бият помежду си:
- Аз - това е нещо, което е независимо от социума, върви по своя път и няма желания, свързани с междучовешките игри.
- Учител - това е роля, играна в социална игра, и самото наименование "Учител" означава, че той/тя ще учи някого на нещо и за да се етикетира по този начин той/тя приема ролята на такъв - което е егово.

Според мен Азът, осъзнал себе си като такъв просто върви по своя път. Не се занимава да учи някого, защото Живот не се научава - Живот се живее - ерго път се върви, а не се чете и следователно учители са ненужни за това и не съществуват. Освен това учител предполага, че има нещо за учене. А то няма - всичко идва отвътре и е процес на осъзнаване какво вече имаш и къде си ти самия - няма нищо за добавяне (под формата на знания или норми). Азът няма желание да променя другите - а един "учител" малко или много прави точно това. Следователно всеки, който учителства на другите за живота и пътя не е Аз, освен това ако приемем, че няма нищо за учене - титлата учител го прави освен егов и самозванец.   
Азът Е. Той Е това, което Е и върви там, където върви. Ако някой реши да вземе някакъв пример - хубаво. Така и така всеки по собствения си път. Няма елемент на учителстване, всичко е Бъдене, битие. Всичко е на масата - който иска си сипва, който иска гледа, който иска си готви същото, който иска си готви друго. Никой на никого не сипва нищо и не предлага нищо.

Какво ще направиш ДНЕС за да се доближиш до себе си?

Nem Ankh!

Offline Dimitar Ochkov

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 786
  • Gender: Male
    • http://www.kaldata.com/forums/index.php?automodule=blog&blogid=265&
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #1 on: май 31, 2008, 09:31:25 am »
"Аз ще ви кажа следното: Ако сте ме разбрали, блажени сте; ако не сте ме разбрали, два пъти сте блажени. Ако прилагате моето учение, блажени сте; ако не го прилагате, два пъти сте блажени. Аз съм последователен: два пъти сте блажени, защото ще бъдете предметно учение за другите."

"Повтарям: Блажени сте, ако не сте ме разбрали. Досега бяхте блажени, понеже мислехте, че ме разбирате. – „Как ще дойдем до разбирането?“ – Чрез Любовта. Човек има две страни: когато познавам Бога в Любовта, аз съзнавам величието на Любовта, понеже Бог е изворът. И аз се радвам, че този извор е вечен."
 
 Петър Дънов. Някой когото много хора наричат "Учител".

http://triangle.bg/books/1930-09-21-05.1998/1931-03-01-05.html
   
Бог ми напомня за Себе Си. Постоянно.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #2 on: май 31, 2008, 01:42:21 pm »
Може и да е малко настрани от заглавието на темата, но като прочетох за моя любимец - г-н Дънов и цитиращия го форумен колега и... не се стърпях ;D

Като прочета думата "блажен" и ме избива на смях. ...Беседи за деца - от деца.-> "Ако сте разбрали - значи сте просветлени, ако не сте разбрали - два пъти повече... Но ако въобще не "виждам" нищо в цитатите на г-н Дънов - явно трябва да съм в НИРВАНА през безвремието - от блаженост, блажно, влажно" ;D
Като човек свободен от идолопоклонничество и преклонение пред "учители" и светци, все повече се отдалечавам за да мога да откликна някак си на тази елементарност и дори наивност, която "струи" от текста.
    Толкова добър пример за "ЕГОВ" "учител" просто нямаше кой да даде в тази тема - по точния начин, с точните думи - всяка от които е толкова показателна какво се има предвид в първия пост. Естествено пак с "цитатче" - и пак от "някой" дето "много хора" го наричали "учител". Нали се сещате, че г-н Дънов не е написал нищо от книгите, дето сега се издават с името на неговото авторство. Други ги пишат, той само е говорил - какво е казал вече никой не знае, но и по "записаното" е ясно какво е нивото на слушателите - като на вечеринка за "психични деца", в средата на 18 век.

каквито слушателите, такъв и говорещия - така хубаво са си паснали, като един истински пример за играта, която образно наричам ПСИХИЧНА РОЛЕВА СИМБИОЗНОСТ. В това отношение т.н. "книги на Дънов" са просто чудесен нагледен пример - за който може да "гледа" разбира се... И не е трудно да се видят "кои са хората", дето откликват резонансно на "горните думички" - всеки може да ги види на събора им на Рилските езера - три години подред ходих да ги срещна наживо. Най-обикновени стандартни вярващи хорица.
    Спомням си един пример - бяхме седнали с приятели на "Бъбрека" и като приключиха с паневритмията идват няколко жени на брега на езерото доближавайки се до водата всяка си плиска лицето... Обаче последната стъпи на камъните и с особена стойка почна с ръцете си да плиска водата навътре. Другите се обърнаха и загледаха, а тя " ами казаха ми че така човек си отмивал греховете и лошото в себе си". И останалите веднага се наредиха - и почнаха същото.... ;D
Толкова съм се смял - та на такива игри точно предишната седмица бях свидетел на малки деца, в двора на училището, в което играя футбол... Никаква разлика - само телата различни - а отвътре "деца" - и в думите, и в отношението, и в душата си...
----------------
п.с.
Обаче в горния пример - за брега на езерото и дъновистките - се сетих да добавя, че имаше и друга случка. Един от приятелите ми беше жена и тя реши да влезне в езерото - разбира се без дрехи. Ако знаете каква суматоха настана наоколо - от явни поощрения и възгласи - до скриване на очи и бягство нагоре към поляната. такъв смях падна, че сега като си припомням ме заболява корема наново.
Да - провокацията показва на човека кое, какво и как... и най-важното - КОЙ Е ТОЙ. И именно затова посред провокация толкова добре се "вижда отстрани".
« Last Edit: май 31, 2008, 01:54:39 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline Dimitar Ochkov

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 786
  • Gender: Male
    • http://www.kaldata.com/forums/index.php?automodule=blog&blogid=265&
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #3 on: май 31, 2008, 08:51:13 pm »
  Симбиозата позволява на нещо, което е залепено за теб да съществува за твоя сметка. Възможно е и ти да съществуваш благодарение на него. Или поне така да си въобразяваш. Но по тези въпроси, възможно е да съм невежа.

"Невежият ми казва: „Ти си еретик“. Аз не се оправдавам, но казвам: Вие, които минавате за учени, за многознаещи, говорете ми на ангелски език. Как се поздравяват ангелите? – „Ти ще ни кажеш.“ – Нали много знаете, защо очаквате от мене, аз да ви кажа? – „Ти искаш да ни изкараш невежи.“ – Какво лошо има в невежеството? Като отида при обущаря, и аз съзнавам, че нищо не зная. Наблюдавам копринената буба и признавам, че не разбирам от нейното изкуство. Тя преде такава тънка нишка, каквато малко хора могат да изпредат. За да се произнеса за нейното изкуство, аз трябва да го познавам. Като отида при работника, който копае, няма да му говоря, но ще съблека дрехата си, ще взема лопатата и ще почна да копая. Ако, в даден момент, не заемеш същото положение на работника, ти не разбираш Божиите закони. Господ казва на Якова: „Не се бой, червей, Якове“. Бог го нарича с името „червей“, защото червеят може да се промъкне навсякъде, дето другите не могат. Ако искаш да разбереш смисъла на живота, непременно трябва да се смириш. В случая червеят е символ на смирение. Христос казва: „По-скоро камила ще влезе през иглени уши, нежели богатият в Царството Божие“. Значи богатият трябва да се освободи от всички материалистични стремежи, да се превърне на червей. Не да изгубиш смисъла на живота, но да се разтовариш, да останеш свободен; да остане съзнанието ти съвършено свободно, да си починеш от едно състояние. След това и да заемеш високо място, няма да бъдеш в първоначалното си положение."

От посочената лекция.
Бог ми напомня за Себе Си. Постоянно.

Offline Dimitar Ochkov

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 786
  • Gender: Male
    • http://www.kaldata.com/forums/index.php?automodule=blog&blogid=265&
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #4 on: юни 02, 2008, 12:43:58 am »
И не е трудно да се видят "кои са хората", дето откликват резонансно на "горните думички" - всеки може да ги види на събора им на Рилските езера - три години подред ходих да ги срещна наживо. Най-обикновени стандартни вярващи хорица.
   

  Това изречение много ме впечатли. Три години подред сте ходил да ги видите на живо. Защо? Какви ви бяха мотивите? Изследователски? Да научите нещо ново, може би? 
   Според мен всеки човек е учител. Можеш да научиш по нещо. Разделянето на хората на "Егов" и "Азов", само ги разделя. Естествено "борбата" е да се "набуташ" в по-добрата категория. За да бъдеш "по-добър" от другите, може би. Или пък за да бъдеш достатъчно добър за тях. "Мисията невъзможна" ми се върти в главата. Но се сещам и за "необикновените".  НО всъщност, те не се борят за това, може би. Само си седят и се присмиват на "обикновените". Блажени са необикновените, може би. 
 
   
« Last Edit: юни 02, 2008, 01:06:30 am by Dimitar Ochkov »
Бог ми напомня за Себе Си. Постоянно.

Offline Hypatia

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 42
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #5 on: юни 03, 2008, 08:14:54 am »
Поразсъждавах.

Еговият учител е онзи, който се храни от учениците си, има нужда от тях.........................


Спирит, те учителите са такива ПОРАДИ тези след тях на редичката. Онези следващите, по-> следо-> вателите, Егови, азови- според търсенето ще е и предлагането :).
Надявам се нема да пропуснем и факта, че мноожко от некой "легендарни" учители са твърде умрели. И даже твърде отдавна. Ама пак са учители- за на когото му е нужно да дири следите

 А ти намираш "нов" учител - аз само предполагам- защото силата му се вижда само в няколкото думи...
Може би затова поразсъждаваш :).
Аз само предполагам

Айде, лек и успешен ден! :)
« Last Edit: юни 03, 2008, 08:25:05 am by Хипатия »

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #6 on: юни 03, 2008, 11:05:26 am »
Очков,
Аз съм не само изследовател, но и експериментатор. В този смисъл не съм философ, дето само да си чопли думички, да си чете книжки и да повтаря прочетеното с възхищение колко е велик, тоя дето го е писал. Може и да изглежда много надуто да си пиша сам за себе си, но така или иначе няма кой друг   ;D

Та... три пъти бях на рилските езера - Въобще не съм ходил там заради дъновистите - още след първия път вече бях видял достатъчно: Ходих на сбирките им, слушах разговорите и преценях внимателно... Имам си способи, освен това групата е далеч по-отворена за излседване, отколкото разни други сектантски общности, и се възползвах от този факт именно на съборите им. Нима мислиш, че познавам толкова много вярата и вярването като процес, ако не съм направил максимума, за да стигна до това и да го изразя. Всъщност може и да си мислиш квото и да е за мен - това не ми пречи да си бъда който съм.

Никога не е бил УЧИТЕЛ, оня, който са го нарекли така. Особено ако един учител, се е оставил да го наричат така.

Играта на УЧЕНИЦИ и УЧИТЕЛИ е ролева социална игра, в която двете страни се изживяват всеки в своя си избор на маска.

Ученето, е социален процес. С него новите членове на обществото се приобщават, като назубрят основните постановки на конкретната социално приета истина, която се нарича общо ПАРАДИГМА. Издигането в култ на УЧЕНЕТО е част от социалната митология, чрез който се затвърждава смисълът му.

Изключително просто е да се заключи, че ония, които наричат някого УЧИТЕЛ - особено за въпроси, касаещи дълбокия характер и процеси в битието на всеки човек - всвъщност никога нищо не са "НАУЧИЛИ" от онзи, на когото самите те са наричали така. Принципа на УЧЕНЕТО - да се приемат и после да се мултиплицират някакви обеми информация - не довежда до нищо съществено именно в областта на житейските и дълбоките закони на битието. В този смисъл най-красноречиво се забелязва ограничеността и смисъла на митовете за ЗНАНИЕТО, ЗНАЕНЕТО и УЧЕНЕТО - като процес чрез който те се реализират. Още в училище, всеки ученик по свой си начин открива разликата между зубренето и разбирането... А по-късно - между възприетото и отработеното в практиката. Особено това се отнася именно до вътрешния свят и до формирания от него мироглед на всеки човек.

Дъновистите нищо не са научили от Петър Дънов - те са просто негови последователи. Да си последовател, е главно в повтарянето и затърждаването на неща, казани от лице, което е прието за "важно" в очите на обособена от него група. Това "специално лице" става събирателен образ, който отразява смисъла и потребностите на групата, която го е обособила за "специален". Това е толкова елементарен структурен анализ - на която и да е група, и се отнася и до най-голямата група - ЧОВЕЧЕСТВОТО. И да добавя - така и не го "научих" това никъде... Направо чудно ми е откъде го "знам" тогава - някой ми го каза ли, или го прочетох някъде в учебник или "велика" книга от някой "Учител".

Християните никога не са учили от ИСУС каквото и да било - бил е нужен само за издигане в "култов образ". Това е толкова характерно и очевидно вече 2000 години. Просто "образа" е бил използван - за целите на историческото развитие в определени региони по света. Освен това съвсем ясно прави впечатление разликите от дори редактираното библейско псевдопослание на ИСУС и реализираните "в негово име" последващи действия, в които понятията ЛЮБОВ са окъпани в кръв, насилие и дори жестокости от всякакъв род. Да не говорим че в самата светая-светих - Библията - цялата старозаветна част няма нищо общо нито с каквато и да е духовност, нито с добродетелите, изтъквани от милионите последователи... И всичко това въобще не са фрагментирани случаи и в почти цялата история на т.н. "християнски свят".

Будистите никога не са научили нещо от БУДА... Нито някога ще могат. Да си БУДИСТ нищо не значи. А може да е БУДА всеки човек, който е БУДА - в този смисъл никога не е можело и няма кака да има БУДИСТИ - има само БУДИ. Останалото е просто игра на изживявания от тия, дето това именно им трябва.

Съвременната история обаче предложи в новия вариант на общество, нова хитра форма на вярване - мита за ИСТИНАТА ЗНАНИЕТО - чрез метода за псевдооткриване на ОБЕКТИВНАТА ИСТИНА, наречен НАУКА. Използвайки някои философски концептуални обосновки от 17,18 и 19 век, бяха провъзгласени НОВИТЕ МАТЕРИАЛИСТИЧНИ МИТОВЕ. Отново те обявиха предишните митове за идеалистични, а нарекоха себе си материалистични, и разбира се ИСТИНА - чрез постигане, знаене учене за ОБЕКТИВНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. Обаче от кой - от субекта. И как - чрез субективната действителност, се "учи" за обективната такава. Обаче за СУБЕКТА и начините по които той прави "своя версия на действителността" нищо не е открито - нещо повече - това въобще не е  тема за изучаване... Няма кой, няма с какво, няма и как - в учебниците по философия навремето учехме, че с обективната действителност се занимавала НАУКАТА, а със субективната такава - изкуството. Което е просто смешно. Изкуството е израз на вътрешната реалност на всеки човек, но нито има как, нито му е цел да "ИЗУЧАВА" каквото и да било в тази посока.... ТА... митове колкото щеш - важното е, че съществуват, защото са изгодни на тия, които ги приемат. Иначе никога не би съществувал който и да е мит и вярване.

 Митът, за ЗНАНИЕТО и ЗНАЕНЕТО е социален мит, с който социалните хора си полагат някакъв път с идеята, че "колкото повече знаят", толкова повече..... Митът е компенсация на идеята, че за да си "умен", признака е да си "знаещ" - а да си "знаещ", трябва да си учил - това е лесно определение и става за взаимно определяне в социума. Ученето е социален процес, той е определен от социалните порядки и служи за социални цели. Именно в училището никой няма нито как, нито може да "научи" за себе си - за това що е:
НАДЕЖДА, ВЯРА, СМИСЪЛ, СРАМ, СТРАХ и Страхуване, ИДЕИ, чувства, емоции, мисъл... и т.н. Както и всички думички почващи с предлога "само-ххххххххх...'' - самостоятелност, самоуважение, самообразоване, самоопределяне и т.н.

Та... ей такива неща - за пореден път за вярването, учителите и учениците... Когато едно "малко дете" е с изживяването за "нямане" - то живее с компенсиращото го противоположно в действоята си  -  за да трупа , да иска, да поема - все повече и повече. Едни стремят предмети, привиждайки в тях тази компенсация, други трупат идеи, мисли, цитати, книги, знания - все с тази цел.... И всичко това - за образи, в които да се привижда, онова, което иначе "ГО НЯМА"... Деца, играещи с  образи и според образите си живеещи... Ей това някой "познавачи" нарекли с общото име ИЛЮЗИЯ / Майя/
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline nikolayn

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 18
  • Gender: Male
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #7 on: юни 11, 2008, 09:14:49 am »
Какво провокира в нас желанието да споделяме мислите си или да разказваме себе си?Дали осъществяването на това желание или дори самото му съществуване, не ни поставя едновременно в ролята на Учители и Ученици?И ако е така,възможно ли е съществуването на Аз-а в чист вид, за всички останали, освен за самия него?
Няколко въпроса, които са провокирани от постовете в тази тема.Опитах се да потърся отговорите, но ако ги споделя, това няма ли да ме превърне в обикновен изпълнител в някоя социално-ролева игра?

Offline nikolayn

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 18
  • Gender: Male
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #8 on: юни 11, 2008, 10:23:05 am »
Единствената жажда, която откривам в себе си напоследък, е жаждата да изразявам любовта си.Предполагам, че това ме освобождава да споделям мислите си.Някога, прочетох нещо което определи до голяма степен последващия ми път."Всеки опит за определяне е поставяне на рамки".Доколкото самата същност на човешкия език е определянето на вътрешните състояния чрез думи,се оказва че поставянето на рамки е неизбежно.За мен предизвикателството е да поставям тези рамки възможно "по-навън".Още по-голямо предизвикателство е да определиш рамките, които поставя слушащия те, когато възприема казаното.Приятно е да откриваш, че някой друг се бори с вятърната мелница на ограниченията.

Благодаря за вниманието.Ще добавя още няколко думи, за да се опитам да запазя мястото на поста.Разсъжденията ми за "рамките" бяха провокирани от първия пост в темата.Формулирането на определени твърдения и последващото извеждане на заключения с помощта на формалната логика води до попадането в "капана" на езика.Получава се формулирането на диаметрално противоположните  според автора Его(Егов) и Аз(Азов), чрез "рамките"-думи Его-Аз.Поне на мен ми е трудно да поставя в противоположно положение Егото и Аза.Колкото до спазването на правилата, моля да ме извините, че пиша според естествения ход на диалога.Трудно ми е бързо да възприема реда  ;D.
« Last Edit: юни 12, 2008, 03:52:01 pm by ramus »

Offline nikolayn

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 18
  • Gender: Male
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #9 on: юни 12, 2008, 10:45:28 am »
Следвайки логиката на Спирит,"сипването" и "предлагането" автоматично сгромолясват Аза в Егото.Така, че добре дошли (ако си мислите, че не сте там) в "капана" на езика.Димитре, благодаря ти за точните въпроси!

Offline Hypatia

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 42
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #10 on: юни 12, 2008, 11:54:24 am »
Моля ви уважаеми знаещи


за сите тъпунгери като мен, обяснете


Що е Аз
Що е Его
И кво ги разделя според вас


Благодарско :laugh:



Offline nikolayn

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 18
  • Gender: Male
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #11 on: юни 12, 2008, 12:17:39 pm »
Уважаема Хипатия, като възможен начин да получиш отговор на въпроса си, ти предлагам да замениш в текста на Спирит следното: Его с Нарцис, Егов с Нарцистичен, Аз(Азов) със Самодостатъчен.Ако това не ти помогне, ще ти призная, че аз не намирам разлика между Его и Аз и с удоволствие бих я научил.

Offline Юлиана

  • Начинаещ
  • *
  • Posts: 9
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #12 on: юни 13, 2008, 02:08:02 pm »
Егото е съзнанието на отделен индивид за неговата идентичност, отделена от други индивиди. То контролира мисли, емоции и  поведение и е предимно свързано с външната реалност. То ти помага да се ориентираш в заобикалящия те свят. Его съществува само до определен тип съзнание. След това се захвърля от Аз-а като похабена риза. Егото е временно, Аз-ът е вечен.

Но в най-модерен вариант сме изкривили смисъла му, с преувеличаването  важността на собствената идентичност. Тоест, това, което днес наричаме Его, отнасяме само към Егото, преувеличило само себе си и своето значение.  И в този смисъл, съветът на nikolayn  към Хипатия не е отговор на въпроса й. Защото той се свежда само до симплистична  дефиниция на преувеличеното Его с една дума “нарцис” , а не до дефиниране на понятието Его.

Его е необходимо, за да може да се живее живот извън шизофренията и лоботомията и поне да отделя твоята индивидуалнст сред останалите хора.

И ако приемем горното определение ( а аз  определено го),  самата фраза ‘Егов учител’ става напълно безмислена. Защото двете думи са, като все едно да събереш 1+-1= 0  Едното нулира другото. 'Егов учител' ми звучи като “Много уникален”. Или е уникален или е много...нещо си. Не се връзват двете думички в един израз.  Его нито се учи, нито се преподава. То е потребност и даденост за всеки индивид, живеещ живот в човешко тяло ( а и животинско, макар  то да е едно и също – физическо)за самоопределение на неговата персона. Всеки трябва да има Его,  за да се осъзнава като човек във физическо тяло и да изпълнява функциите си на такъв.

Опасно е  когато индивидът преувеличи значението си и тогава Его-то расте и става пречка и цел, а не помагало, каквото трябва да бъде. И пак е много относително, защото няма нищо опасно в света, има само периоди на развитие на съзнанието и това, което наричам сега опасно, е всъщност период. Докато ти помага да се разпознаваш като  Спирит сред заобикалящата те среда и индивиди ( използвам ника ти, защото не ти знам името, но имам предвид именно него), си е в рамките на нормалното и не можеш и не биваш без нEго.

Его не е Аз.  Аз-ът не се осъзнава сам себе си и не върви по никакъв път, своя или на някой друг. Аз-ът Е, както сам казваш, Спирит. Той е напълно съзнателен и вечен. Избраното въплъщение е всъщност това, което трябва да научи за Аз-а , а не Аз-ът да научи за теб. Аз-ът те знае отдавна още преди да се родиш. Той дори е планирал раждането ти и въплъщението СИ  в твоето тяло. Следил е как се развиваш в утробата, наблюдавал е и продължава да наблюдава как се развива сега съзнанието ти, което пък е една микронна част от неговото съзнание. Егото е качество, необходимо на Аз-а.  Ти ( в това си физическо тяло)  си онази малка част от Аз-а , но ти не си Егото. 

 Аз-ът  наистина Е, но не върви по никакъв път. Той Е.  Ако Е, не може нищо да прави освен да Е.
Е-енето си е съществувание без движение. Движението на някъде предполага посоки, пътуване, достигане, цел. ‘Аз’ няма какво да достигне. Вървенето го прави твоето съзнание, въплътено във физическото тяло, което Аз-ът си е избрал. Ти вървиш и събираш знания за Аз-а и после му ги “доставяш”. Аз-ът  избира различни форми и животи на въплъщение, за да придобива опитност и  се усъвършенства  чрез тях.

Егото е даденост за човешкия и животинския свят, за да може да се идентифицираш като персона и изпълняваш функциите на събирач на опитност за Аз-а.

Затова , аз лично разделям Его от Аз , а за учители, въобще не си губя времето да говоря. Отдавна някой беше казал, че да си учен и знаещ не е едно и също.

Аз-ът диктува сега този текст на Его-то, а преувеличеното Его (нарцис) ще го публикува във форума.  Защото на Аза му е (само)достатъчно да ги знае тези неща, без да ги прави достояние на аудитория, а на преувеличеното его не му е достатъчно само да ги знае, но и да демонстрира, че ги знае.

Offline nikolayn

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 18
  • Gender: Male
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #13 on: юни 13, 2008, 03:42:23 pm »
Аз-ът  избира различни форми и животи на въплъщение, за да придобива опитност и  се усъвършенства  чрез тях.
...
Очевидно Аза има все пак някаква цел и в този смисъл изложението ти, макар и стройно , съдържа логически противоречия.Благодаря ти за внесената яснота по термините.Все пак моят пост имаше за цел да покаже уловките, които предлага езика в опитите ни да се изразяваме...нищо повече.

danche1968

  • Guest
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #14 on: юни 18, 2008, 08:20:28 pm »
Гледах филма "Любов по време на холера" и във връзка със самомагията , искам да ви питам, забелязали ли сте някаква директна връзка между човешкия опит - преживяното - тоест натрупаното количество самомагия - и започването на нейното разграждане. Този филм ме накара да се замисля, че ако зациклиш на дадена тухличка при строежа на самомагията, никога няма да стигнеш  до началото на края й. Тя казва: "Любовта ми съм тебе беше една илюзия", а той "Но моята към тебе не е илюзия". Емоции, вярвания, идеи днес - утре са илюзии за едни, за други - доживотна  реалност. Който го е гледал този филм, нека ми сподели какво е усетил с другите сетива...Макар да е трудно да се общува с тях и за тях...Имам един познат виетнамец - чатихме си както с вас във форума, но с това средство - езика- какво общуване може да има, и с тези реакции и понятия - конфекция - какво да си обменим до един прекрасен великолепен момент стигнахме до саомпородилото се единствено възможно "общуване" - мълчанието. Пърмо самомагията - после разрушаването й. Първо говоренето- после мълчанието. Дали заради спомена за тях или защо трябва да го има първо едното и после другото, а не направо във второто...

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Откъс от книгата "ЯТАГАН И МЕЧ" - петлогия, чиято първа част сега се подготвя за печат. И с разрешението на автора ТОКОРАЗ ИСТО, пускам извадки от последната част, касаеща някои теми, и по-специално версията на ТОКОРАЗ ИСТО за Его-вия и Аз-овия "учител".
Текста , който пускам е недообработения вариант и само маркира изказа и основните идеи. Но пък за целите на този пост и разискването в тая тема, е напълно достатъчно. Излишно е да посочвам че текста е дълъг, и ако не се събере, ще го пусна в няколко поредни поста. Но пък в този текст се събират есенциално описанието на един духовен път.

=================================================
...............................................................................
"....Накара момчетата да седнат и заговори. От този ден нататък всеки ден след като се събуждаха сядаха и по цял ден разговаряха.
Така ден след ден дервишът им разкриваше това, до което бе достигнал като духовно ниво.
 - Първо искам да ви кажа, че в дългия си път преминах през много школи и религии. Имах късмета да се срещна с едни от най-умните хора на моето време и черпих от тях, като от извор, с пълни шепи. Не се спирах пред нищо и не робувах на никакви привързаности. Искам да знаете, че отрекох религиите не защото не съм запознат с тях и има нещо, което не знам, за да ги оценя по достойнство, а защото ги надраснах, успях да видя отвъд тях. В един момент престанах да вярвам, а когато престанеш да вярваш, религиите за теб престават да съществуват.
Но нека първо ви разкажа за себе си. Разбира се няма да ви разказвам своята биография като човек, а духовната си биография.
Винаги в своя живот съм имал усещането, че Бог е с мен. Той е някъде около мен и всичко, което правя е мисия поставена ми от Бог. Винаги съм имал твърдото убеждение, че животът ми има смисъл, че няма да мине така напразно, нахалост. После всички хора около мен започнаха да възлагат големи надежди на това, че съм специален човек. Всички признаваха, че съм най-умен, че зная много, интелигентен съм и казвам неща, които няма откъде да знам. В моя живот се случваха събития, които сочеха, че има някаква преднамереност и че аз съм специален. Така хората около мен започнаха да мислят, че аз ще създам нова религия и тя ще е истинската религия, която ще спаси техните души. Разбрах, че всички хора са като мен и всеки върви по път подобен на моя. И не съм само аз уникален, а всички хора са такива.
      Години наред тази отговорност тегнеше на раменете ми. Аз също смятах, че трябва да създам нова религия. Постоянно опитвах да изведа постулатите й, но нищо не се получаваше. Единия ден извеждах едни закони, на другия ден други. А закони, който се променят всеки ден не са истински закони, докато един ден проумях, че няма нужда да създавам още едни закони. Светът и без това е окован от прекалено много закони. Светът има нужда от разкъсване на оковите. Той има нужда от духовно учение, но не от религия. Така аз създадох своето духовно учение и разбрах, че никога няма да съм създател на религия. А моето духовно учение е учение на промяната, на развитието и на духовното развитие. Това, до което достигнах като ниво е много повече от религия, това е духовен Път. Сега ще ви разкажа за него.
    Първото нещо, което трябва да разберете, е това, че всеки човек е различен и живее в собствен свят. Всеки човек живее свой различен живот. Може двама души да са на едно и също място, но те преживяват нещата по различен начин. Така хората никога нямат представа за обективността, защото техния субективен момент е винаги различен от субективния момент на друг човек.
    Още, когато се ражда човек, той е слаб и зависим от близките си. Още тогава човек се научава, да се оповава на други хора. Тогава той осъзнава, че ако не се придържа към по силните от него, не може да оцелее. Така човекът за пръв път става зависим от останалите хора, от тяхната сила и влияние в неговите очи на дете. След това цял живот се чувства слаб, защото смята себе си за част от човешкото общество. Той знае, че трябва да спазва законите му, ако не иска да бъде отхвърлен. За съжаление дори когато стане достатъчно голям и вече може да се справя сам, човекът продължава да живее с чувството да е зависим от обществото (другите) и тази зависимост не изчезва цял живот.
    Тази зависимост и този страх от самотата определят едни от най-големите страхове на човека. Така още от малък във всеки човек се изгражда идеята, че без другите не може да оцелее. Че трябва да се присламчва към по-силните, които да го защитават и че ако остане сам ще умре. Тези страхове обуславят по нататъшния му живот. Така, още от раждането, във всеки човек се раждат с него и най-дълбоките му и добре скривани страхове.
    Старецът е замисли, след малко каза:
- Всъщност това е един страх. Страх, че си непълноценен или страх от незначителността, това е най-големия страх в живота на хората.
Когато човек се ражда се случва и още нещо. Всеки човек освен, че се ражда чисто материално, има едни части, които не се раждат с него, това са части, които той взима назаем от Бог. Ползва ги само докато съществува. Така всеки човек, когато се роди осъзнава, че е изправен пред Бог, а той е малък слаб и гол. И така човекът разбира ,че трябва да обособи себе си. Той трябва да се самозатвори, за да отдели своите части от тези на Бог. Това е моментът, в който човек започва да съществува. Мисията на човек в този живот е да бъде различен от Бог и в същото време той чувства един непрекъснат копнеж отново да се слее обратно с Бог.
При това отделяне, човек се затваря в нещо като голям балон, - и старецът очерта с пръст нещо като кръг около себе си, така, че момчетата почти го видяха. – този балон ни отделя и защитава, той определя нашата индивидуалност, но в същото време, ни отделя от Бог или ако искате го наречете „реалността”.
Отначало ви казах, че всеки човек живее в собствен свят. Това е така, защото всеки, за да съществува, да го има е изградил тази преграда. И тази преграда макар да е прозрачна, винаги изкривява действителността. Това, че е прозрачна ни изгражда илюзията, че сме заедно, че сме да едно място, че сме общност и общество. Но всъщност ние възприемаме света по различен начин, защото всеки от нас изкривява действителността сам по себе си. И обвивката на всеки един от нас пречупва различно и е с различна дебелина. Затова много често не се разбираме. Затова по-нисшите духом смятат, че са прави, и невиждайки своята ципа се опитват да ни убедят, че те са прави и най-близо до действителността. Действителността не е толкова важна. Тя наистина е може би една, но първото нещо, което човек трябва да направи, е да научи за тази своя преграда и ако знаеш за нея, ако я познаваш, ще можеш да изчисляваш пречупването на истината, която ти правиш и да си много по-близо до Бог. Това се нарича самопознание. Това означава да осъзнаеш, че си спящ човек и едва след това ще имаш шанс да се събудиш.
Всички хора отначало са спящи и затворени в своите балони – именно защото така е устроено като се раждаме. И първото нещо, което трябва да направят е да се събудят, да станат духовно будни. Повечето хора са затворени в своите сфери и никога дори не поглеждат към другите хора и към обективността (Бог). Повечето хора, не се познават, те нямат истински живот, повечето хора живеят единствено в собствените си преживявания. Преживяванията на човек нямат връзка с религията. Християните, мюсюлманите, евреите, а и тези които не вярват в бог преживяват живота си по един и същ начин. Те, смятат, че винаги са прави и не виждат прозрачната сфера, която ги обгражда. Преживяващите хора или тези, които сънуват, са щастливи и доволни, те не знаят друг свят освен собствения си. Понякога получават потвърждения от световете на околни преживяващи и смятат, че всички са като тях. Така те създават закони и изграждат така нареченото общество. Понеже са преживяващи искат всички останали хора да са като тях и започват да излъчват послания. Това ние наричаме общество или обществено мнение. Обществото излъчва „законите” непрекъснато и отвсякъде. Това става по най-невинен и подмолен начин. Тези постулати, правила, започват да ни бъдат вменявани още от бебета от нашите родители, от бабите, клюкарките, учителите ни. Всичко се свежда до нас като нетърпящи възражение закони. Прави това? Видя ли? Не прави това, че ще стане това! Така трябва! Това са някои от ключовите думи. Ако ги приемеш ти ставаш неосъзната част от обществото и също започваш да излъчваш същите послания. Това аз наричам „калъп”. Всички ние трябва да бъдем отгледани и възпитани по този калъп, за да живеем сред другите и обществото.
Това са спящите хора. Това, че са спящи, не означава, че не са агресивни. Понякога техните послания се налагат агресивно и брутално. Обществото не търпи различните и инакомислещите. Кладите, бесилките, войните са водени винаги в името на обществото. Винаги някой, обикновено по-силният се е опитвал да наложи своята истина над по-слабите. Хората не осъзнават, че силата не ги доближава до истината, но са подмамени от възможността да наложат тяхната истина.
Колкото по-ограничен, незнаещ, нисш духом е един човек, толкова по-убедено смята че е прав. Такива хора смятат, че познават истината, но всъщност дари не подозират, че познават единствено своя си свят и че той е ограничен. Колкото по-малко човек знае за сферата, в която е затворен, толкова по-силно е усещането му, че няма сфера и че Бог е разкрит пред него. И налагат своите възгледи като ги представят за истина само защото те самите са подведени от преживяването си за нея. Най-крайните такива хора са фанатици. Колкото по-нисши духом са, толкова по убедени са и по-агресивно се опитват да наложат възгледите си.
А хората, които познават вече своята сфера или подозират съществуването й са много по-деликатни, защото те преди всичко са преминали през всички тия собствени подвеждания.
Така света е изграден от хора, ограничени в своя си свят. Те виждат еднаквостта с останалите не по вътрешния си свят, а по това, че всички са в сфери. Това е обществото. Обществото се опитва да изгради всеки човек подобен на себе си. Спящите хора лесно се моделират, те нямат и друг избор освен да бъдат част от обществото. Най-важното нещо е да познавате себе си и обвивката, която вие самите сте създали.
- Това какво значи, учителю, че трябва всички да живеем отделно от хората ли? – попита Атанас. Той слушаше с голямо внимание думите на дервиша.
-  Не това къде живееш няма никаква връзка с това какви сте. Можеш да живееш в пещера и пак да преживяваш че си сред хората, да си зависим от тях, да са около теб, да си свързан с тях. Така и в пещерата можеш да си „говориш с тях” и да ги заместваш в главата си. Дори като се отделиш от обществото ти можеш още повече да засилиш приказката, в която живееш. Да преживяваш означава да смесваш фантазиите си, очакванията си и въображението си и никога да не познаваш себе си или да си далеч от действителността. Разбира се има „мъдреци”, които са такива, за да задоволят своите егоистични стремежи. А можеш да постигнете това за което ви говоря живеейки и в най-големия град.
Сега нека се върнем към онзи момент в който човек се обособява. Всъщност нещата стоят така. Бог е нашият отец, всичко, което имаме е от него, но за да съществуваме той има нужда от това. Бог е един огромен огън, а ние хората сме отделни искрички, за малко отделили се от огъня. Това, че сме отделени от Бог става благодарение на нашето Его. Именно то е това, което ни прави отделни личности, ние съществуваме благодарение на него. Егото е това, което ни прави отделни. Егото ни кара да бъдем това което сме. И ако Егото е това, което ни отделя от Бог, в нас през цялото това време има още една част, която се нарича Аз. Аза е това, което ни казва, че един ден ние отново ще се завърнем при нашия създател. Ще се завърнем отново там, откъдето сме тръгнали. Аза е паметта за смъртта на Егото.
Най-важното за всеки човек е да познава своето Его и Аз. Егото и Азът не могат да съществуват разделени. От момента, в който имаме Его се появява и Азът и те са постоянно обвързани. Някои хора мислят, че Егото е лошо, а Азът добър, това не е вярно, това просто са двете същности на всеки човек. За да бъдеш духовно буден човек, трябва да познаваш и двете си същности и да живееш чрез тях. Повечето хора живеят само чрез Егото си и затова ги нарекох егоисти. Повечето хора действат единствено от Егото си. Егото е нещо като малко човече, което си живее в нас, но то има много интересна същност. То непрекъснато иска да обсебва Аза. Най-доброто нещо за Егото е да обсеби Аза и човек да мисли, че действа от името на Аза, но да действа от Егото. Така, когато човек казва първото изречение и най-важно, което го самоопределя „Аз съм!”, всъщност Аз е Азът, но „съм” е всъщност проява на Егото. И така, когато човек казва „Аз съм!” той мисли, че разкрива себе си, но всъщност то показва, че Азът на човека е превзет от Егото. И така Егото иска да обсеби Аза и човек да не го познава. Той да си мисли, че това е той и е единственото нещо, което има.
Егото има една същност – то иска да притежава. Егото иска да има повече и повече и никога не може да бъде заситено. То може да се разширява до безкрай, като се стреми да „завзема”, да привлича, да стреми. Затова хора, които са подвластни на Егото никога не могат да се заситят, колкото и да притежават. И колкото и да се опитват хората да се заситят няма да успеят и никой не е успял. Решението е да се откъснете от Егото си.
Егото не може да бъде унищожено, докато човек е жив. То трябва да бъде ограничено и човек да не му робува, а да го контролира и овладее в експанзията си. Първото нещо в пътя на всеки човек, претендиращ, че е стъпил на духовния път, е да познава Егото си и да може да го различи от Аза си. Егото се опитва да погълне Аза, да застане пред него и да действа от негово име, да го подмени.
Егото е играч, то се опитва да обсеби целия живот на човека. То се опитва да отговори на всички желания на човека. Обича да бъде в центъра на вниманието, на сцената под светлината на факлите. То е живо същество и се храни от вниманието на човека. Егото се опитва да се вкопчи в Аза и двете да бъдат неразделни и човека да не може да ги различи. То действа така. Дайте ми една аспра (аспра – дребна сребърна монета)!
Като каза това дервишът посегна и Иван му подаде една сребърна пара. От едната страна беше гравирана главата на някой султан, а от другата страна туграта му (тугра - калиграфски надпис с арабски букви на името на султана, султански подпис. Сума или стойност на монетата не се изписваше върху турските пари. Знаеше, че щом това е аспра, значи тя съдържа 2,5 грама сребро.)
Дервишът взе парата и каза: това, което става между Егото и Аза е като тази пара. Той държеше в ръка дребната бяла пара, показа страната, върху която беше гравирана главата на султана и каза:
- Това в нашата личност. Това сме ние. Ето има лице, образ, лик. Това е Егото. Другата страна е Азът, това е Бог. – каза дервишът и показа туграта. Така всичко е ясно. Но всъщност ситуацията е такава: той подпря аспрата между показалеца и палеца, а след това я перна с нокътя на средния пръст на другата ръка. Монетата се завъртя. – Погледнете! – каза той.
Момчетата се взряха в бързо въртящата се монета. Образите се бяха смесили.
- Всъщност нещата стоят така. Всеки преживяващ човек се намира в такова състояние при него всичко е смесено. Докато човек е преживяващ той е така. Когато тръгне в пътя на духа, той спира въртенето.
В този момент дервиша стегна пръстите си и въртенето на монетата спря.
- Егото непрекъснато занимава и обсебва Аза. Той се опитва да занимава личността непрекъснато. То е като шут и е готово да се прави на палячо, но да бъде в центъра на съществуването. Егото е готово да изпълни всички желания, защото то самото ги поражда. То е готово да изиграе всички роли, за да го има. Игрите на Егото са безброй. Живота на повечето хора е едно представление. В него нищо не е истинско. Отначало мислех, че Егото е главният актьор в този театър. По-късно разбрах, че всъщност Егото е много повече, то е строител на декора, то е сцената, сценариста, режисьора и в същото време е най-важният и първостепенен актьор. Всичко това е Егото на човека. Много хора смятат, че това е най-големият враг на всеки един от нас. Аз не бих казал така. Егото не е нито добро, нито лошо. Лошо е да го задоволяваш, да го подхранваш и за не го познаваш или въобще да не подозираш неговото съществуване.
Много е опасно, когато Егото играе духовност. Така то задоволява търсенето на хората стремящи се към духовно развитие и ги подвежда. Много хора смятат, че се занимават с тази или онази религия и духовно учение, четат, мислят, молят се, медитират, но всъщност не правят нищо повече от това да участват в поредната игра на Егото. И докато игрите на Егото, когато то задоволява емоционални желания или интелектуални стремежи са много по-ясни и лесни за разпознаване, когато то представя духовност, играта става много трудна за откриване. И много хора са се загубили в тези дебри и не могат да осъзнаят къде се намират.
Егото иска да притежава и да преживява, запомнете това! Егото поражда желанията, копнежите. Аз вече ви разказах за това и ще го повторя пак - то иска да притежава, да обсебва, да се прикрива, да преживява, но най-важното нещо за него е, да съществува. Егото е вкопчено в живота. Това ние наричаме инстинкт за оцеляване и чувство за самосъхранение. Егото е това, което ни държи отделени от Бог, то ни казва, че сме ценни на себе си и че животът ни е дар. Това е негово естествено свойство. Егото е готово да убива, за да оцелее. То има собствен инстинкт за оцеляване. За да оцелее то е готово да подтисне всеки и да го унищожи или погълне.
За да тръгнете по духовния път. Преди да направите, каквото й да е и да претендирате, че се познавате поне малко, трябва да се приучите да познаете Егото си. Най-високият връх, който трябва да изкачиш и най-могъщият противник, с когото трябва да се пребориш, е Егото. Ето аз се явявам пред вас като един разобличител на Егото. То не може да се победи, но с него трябва да се воюва, поне в началото, докато изучите всичко за него. Така битката с егото се използва, за да го опознаете. И всеки един от вас трябва да знае, с коя час от себе си мисли с Егото или Аза и да знае, коя част от себе си задоволява. Едва след като изясните това вие можете да се наречете хора. Преди това сте просто спящи несъзнателни живинки.
Така цял живот всички смятаха за мен, че ще създам масова религия. Аз мислех също като тях. Цял живот съм бил водач. Запознах се с всички религии, но всички те ми се сториха тесни и прекалено условни. С времето разбрах, че ако въобще ще създавам нещо искам това да бъде учение без граници, в което всеки сам да върви по своя път. Исках моята философия да не обвързва хората, а само да ги насочва по личния им път. Така разбрах, че не мога и не искам да създам масова религия с много последователи.
Много хора разсъждават за това, кое е добро и кое зло. Всичко това има значение само за хора, които живеят с Егото си. Когато Азът ви започва да доминира изчезва отношението ви към света, защото отношение имат само преживяващите същества, чрез своето си ЕГО. За човек в Аза няма добро и зло. Няма разделяне на нещата, няма отношение. Едва тогава човек започва да приема нещата такива, каквито са.
- Аз не съм съгласен с много от нещата, за които говорите. – каза Атанас, а брат му учудено погледна към него.
- Естествено, че няма да си съгласен. Аз не искам да се съгласявате с мен. Аз искам само да ви провокирам, да ви накарам да помислите. Единствено вие сами можете да стигнете до това, което ще приемете за вярно или за истина. Важното е да не се привързвате към описанието на света, което сте изградили. Да се съмнявате, да допускате, че може и да не сте прави и да не спирате по пътя си. Затова се нарича „духовен път”, защото това е истинският път и в него на бива да спирате. Постоянно трябва да вървите и де се променяте. Това стои в основата на самоусъвършенстването. Докато религията означава просто да приемеш нещо. Вяра означава да приемеш нещо за вярно, нещо, което смяташ че не можеш, не искаш, не трябва или те е страх да изследваш. Това нещо, което се приема наготово се нарича аксиома. Тя не може да се разбере, докаже или обясни. Защото би могло само когато човек има разбиране за „по-големите” неща. И понеже повечето хора го нямат, затова приемат определени „готови истини”. С това започва вярата. Колкото повече неща си приел в този свят, толкова по-голям фанатик си, защото така съграждаш все повече един свят в който живее твоето Его. И понеже това е света на егото, на твоя балон, то Егото започва да го защитава, да го задържа, и да оцелява чрез него. Така, когато човека живее отделен чрез своето Его, е разделен за себе си. Егото живее чрез балона, в който всеки човек Му е построил. И винаги Егото живее като „разделено”. Най-важното е за Егото е именно че е разделено. То самото е една част. И затова хората, които тръгваме на пътя по който опознаваме собственото си Его, най-често го наричаме „малкото”, или „дете”, защото разбираме, че то произтича от разделението, от живота на „части”. Затова хората в света на Его-то са такива – вътрешно разделени и на части. И чрез „очите” на своите части, виждат и живеят в „свят на части”. Затова хората са разделили света на „добро и лошо”, на светло и тъмно. Така света на Егото се разпознава – по разделеното и разделението.
А винаги когато нещо е „разделено” е налице борбата, противоборството, битката. Тази битка е вътре в балона на всеки човек, живеещ в света на Его-то си. Тя е във всичко и навсякъде – едно желание срещу друго желание. Едно „Искам”, срещу „не мога”. Копнея – срещу „не трябва”. Тази борба, се превръща в нещо естествено за всеки човек в Еговия си балон. А между хората живеещи заедно с други такива егови балони, е естествено и между тях си да бъдат непрекъснато в борба, битка. Това поражда и всички войни – едни хора срещу други хора. Едни приети истини, срещу други пак такива.
Главната разлика между АЗ-а и Егото е тази – че Аз-а е изява на нещо единно. На уж различни неща, които обаче не си противоборстват, не си противостоят. Така те не са в битка, а са в мир помежду си. Така те все повече могат да не са „разделени” и да се свързват и да бъдат в едно – да са заедно. 
Моето учение не се нуждае от вяра. Ако мога да кажа така, аз изповядвам пътя на антивярата. Според мен всеки човек трябва непрекъснато да изследва себе си и душата си, той трябва да прониква и да изследва непрекъснато Егото си и да опознава всичките си същности. Това е пътят на самоусъвършенстването. И не трябва да казваш: „ще подтискам Егото, а ще възвися Аза. Ще подтисна тялото си и ще се стремя към Бог”. Всичко това са отношения, а значи отново разделение – на истинско и на лъжовно. На правилно, и неверно. Това значи че мислиш с Егото си. В АЗ-а, няма добро и зло. Опознай и приеми всичките си същности, за да ги събереш в едно цяло, да ги направиш отново ЕДНО! Приемането, пред отхвърлянето на себе си, на една част, срещу друга част. Осъзнай че това си ти! Приемането не е предпочитание, харесване, избиране на едно, пред друго. Приемането на собственото си его става само когато сърцето ти е вече в АЗ-а. Тогава то събира, а не подбира и изживява.
Не очаквам да приемеш думите ми, защото моят Път не е твоят Път. Те ще оформиш своята истина по свой си начин, със свои думи. Никой не може да те научи на нищо! Ти ще възприемеш думите ми само до там, докъдето си стигнал в духовното си развитие, ще навлезеш само до там, докъдето си готов. Аз не мога да направя за теб нищо повече от това да те провокирам, да оставя следи във вас. Това и правя. Но като истински учител знам, че това, което правя с теб е да ти дам поредното описание на света. Моето описание на света може да е на по-високо ниво от твоето, но то ти е чуждо, а и всъщност е толкова далеч от истината, колкото и твоето описание на света. Ти не се нуждаеш от следващо и следващо описание на света, защото те са от Егото и нямат край. Аз искам да те науча на това как да спреш да правиш и да търсиш описания на света.
Естествено, че много неща няма да ти харесат от това, което чуеш. И много от тях няма да приемеш. Твоето Его воюва, то не обича да бъде разобличавано и побеждавано. Това за него е равнозначно на смърт.
Не ме приемай, като враг и противник, това иска Егото ти! Не слушай какво ти говоря, а през цялото време мисли за себе си! Не слушай какво ти говоря за себе си, ти помисли за теб как стоят нещата! Спомни си колко пъти си действал заради другите и кой стои зад всичките ти стремежи! Какво те кара да вършиш дадени неща? Защо постъпваш по този или онзи начин?
Вижте колко е просто, познанието за Егото и Аза ни отварят вратите към Бог. Не само като самопозание. Вие знаете, че много хора се молят. Привидно много вярващи иска да достигнат до Бог. Те издигат вой до небесата, че молитвите им не биват чути. Те са готови да обвинят Бог, защото не е чул дребните им нещастни и себични молитви.
Молитвата е нещо велико. Тя е начин да общуваме с най-висшата сила. Замисляли ли сте се над това?
- Да ние, често се молим. Ние сме правоверни християни! – гордо отговори Атанас.
- Правоверни християни! – повтори думите му Риз баба със същото произношение, с което ги беше казало момчета. В интонацията си личеше чувство за превъзходство. Момчето като че ли се чувстваше по-високо, защото дервишът е мюсюлманин, а ето то е правоверен християнин. Риз баба си спомни как, когато беше Петко, като християнин бе презирал мюсюлманите и ги бе смятала за тъмни, мракобесни и тесногръди, объркани и отделени от правилната религия. По-късно, когато прие исляма осъзна, колко малко всъщност знае за исляма както и за християнството. Тогава реши, че ислямът е по-висш и започна да презира християните и раята. Спомни си Васил, как от пламенен християнин се бе превърнал във фанатичния мюсюлманин Бахтияр Казим. После Абдаллах ефенди го беше научил, че религиите са еднакви. Вярващият човек си е вярващ човек независимо в коя религия вярва. Този, който е фанатик в една религия, ако приеме друга религия, става фанатик и в нея. Нека се замислят тези, които са фанатици и смятат, че всичко им е ясно и че религията, която изповядват е правата.
- Това „правоверен християнин” е като етикет, то нищо не показва. Не означава, че си по-близо до Бог от останалите. До Бог може де те доближи личният ти Път и самоусъвършенстването ти. Вижте колко е просто. Повечето хора искат да общуват с Бог, но без да правят нещо особено. Религията им, им обещава изключителен контакт с Бог. Всяка религия твърди, че тя е истинската и Бог слуша и подкрепя именно нейните вярващи. Всъщност Бог не обича вярващите. Бог обича смелите, самостоятелните и тези, които се самоопознават, които се борят и вървят по Пътя. Хората, които се молят приличат на хора нагазили в река. Бог е създал реката, препятствието, той им е дал силата, свободата и възможността да преодолеят реката. Вместо да се борят с течението, да рискуват и да изживеят живота си достойно, тези хора едва нагазили до колене във водата се обръщат към брега, от който идват и започват да просят помощ, която да ги пренесе от другата страна. Те показват пълно неуважение и непознаване на божията воля.
- Знаете ли защо става така?
Момчетата само повдигнаха рамене. Те или не бяха мислили и не знаеха какво да отговорят.
- Всичко е толкова просто. Хората, когато се молят всъщност се молят с Егото си. Затова молитвите им звучат смешно. Повечето хора не благодарят, а просят. Затова те са нарекли общуването с Бог молитва, от моля се. Те искат здраве, сила, власт, дълъг живот, пари… Все неща, които иска Егото. Всъщност повечето хора никога не са правили молитва, защото молитва може да произнесе само човек опознал Аза си и само с Аза можеш да произнесеш молитва и само чрез него можеш да общуваш с Бог. Ако сте слушали внимателно сте разбрали, че най-нормалното нещо е това да общувате с Бог чрез Аза си, а чрез Егото никога не можете да го направите, защото Егото разделя човека от Бога. Егото е това, което ни прави отделна личност.
 Много хора са казали, че човек е това, с което се храни. Други казват, че човек е образованието, което е получил или че той е миналото си. Нищо такова. Всъщност човек е това, за което мисли. И колкото пъти си си задавал сериозно въпроси, за духовния си път, за смисъла на живота, за това, как да бъдеш по-близо до Бог, толкова повече си човек. Това са истинските въпроси, това са въпросите на Аза. Повечето хора цял живот се замислят само за това какво да ядат, как да работят, какво да правят през деня, как да се забавляват, как да имат повече, как да оцеляват, занимават се с клюки и личностни отношения. Повечето хора никога не мислят за нищо друго освен за неща породени от Егото. Те никога не осъзнават, че са живи. Такива хора никога не стават човеци, те винаги остават жалки и привързани към ежедневието.
Такива хора дали се молят или не, няма значение. Техните думи никога няма да бъдат чути. Защото докато човек, не е буден духовно и не е истински човек, той няма да бъде чут. Молитва е животът, който води истинския човек.
За да бъде буден един човек и да върви по пътя, трябва винаги изминава два пътя едновременно. Повечето хора мислят за вървенето по Пътя, като изминаване на дадено разстояние, но истинският път не е такъв. Повечето хора имат някакво любопитство към живота. Те цял живот се опитват да си отговорят на определени въпроси и търсят техния отговор. Така хората цял живот преследват отговорите на въпросите, но никога няма да постигнат целта си. Защото всеки истинският човек трябва да прави следното:
Не само да се опитва да намери отговори на въпросите и така да бъде привързан само към външното, а непрекъснато през цялото време да опитва да анализира въпросите. Така истинският отговор на всеки въпрос се търси като се търси отговора на поставения въпрос и в същото време се анализира самият въпрос. Това е един непрекъснат процес на вървене напред и търсене на отговора и в същото време анализ и по-добро разбиране на въпроса. Път напред и навън, и в същото време навътре в себе си. И това, което ви казвам не е просто теория. Всеки път преди да намерите някой отговор или да се опитате да постигнете определена цел, се замислете. Коя част от вас се нуждае от това нещо? Вие наистина ли го искате? Нужно ли ви е? Колко бихте жертвали, за да го постигнете! Така ще разберете, че голяма част от нещата, които искате да научите и да постигнете, всъщност не са ви нужни. Това не са неща, които вие искате. Много често ще откриете, че преследвате цели вменени ви отстрани, от майки, родители, учители, командири и началници, но не са ваши. Ако можете да направите това, ще видите колко много от нещата, които искате са от Егото ви.
Това е най-важното нещо, което всеки човек на духа трябва да прави. Непрекъснато трябва да върви във външния свят, чрез преследване на отговорите и в същото време да влиза във вътрешния си свят и да изучава в дълбочина мотивите, които го движат и го карат да постъпва по този или онзи начин. Самопознанието е най-важното нещо за всеки човек. Без това, без човек да се познава и изследва, той не може да бъде духовна личност. Истинския човек на знанието трябва да върви едновременно във външния и във вътрешния път. Това е истинският Път. Само един от пътищата не е достатъчен. Повечето хора никога не откриват вътрешния си път. Те търсят и търсят безсмислени и ненужни отговори. Цял живот преследват цели, без да могат да ги разберат и да ги постигната. Много малко хора бягат от посредствеността и очевидността и се занимават с вътрешния си свят.
Истинският път е този на вътрешното и външното и то едновременно. Някои хора казват, че за да се построи висока сграда, има се предвид духовния растеж на всеки човек, трябва да се поставят сериозни фундаменти и едва след това да се гради.
Ако вие сте слушали внимателно това, което ви казвам досега, синове мои, вече сте разбрали,    че това не е така. Всъщност истинският път не търпи едното или другото да изпреварва. Истински е само този път, който си изминал напред и едновременно навътре в себе си. Тоест нещата стоят така: това не е строеж както нормалните, които започват от изкопа в основите. Този строеж се гради едновременно нагоре и в същото време надолу, като се дълбае в дълбочина. По-скоро прилича на дървото – за да расте нагоре, му трябват все по-големи корени – надолу. Това е истинският път напред, навън и навътре в себе си. Ако правите това вие вече сте на духовния път. И колкото по-висока искаш да издигнеш сградата на своя дух и самоусъвършенстване, толкова по-дълбоко трябва да задълбаеш. Истинският човек на самопознанието никога не бива да спира. Затова казваме Път, а не религия, учение, наука. Това, за което ви говоря е Път, защото пътуването в него никога не спира.
И тук много важно е да сте смели. Много хора се страхуват да навлязат в себе си. Замислете си има ли неща във вас, които досега не сте посмели да пипате. Има ли теми, които смятате, че знаете и нямат нужда от анализ, ако имате такива неща, значи, не сте смели и имате проблем. Никога не трябва да оставяте нещо просто ей така. Не бива да оставате неосъзнати неща в себе си. Така е във войската, не бива да оставяте нищо в тила си, защото, ако предприемеш поход, а в тила си оставиш врагове, те ще те спират и ще те задържат. Всяко нещо, което носите на гърба и с което анализирате останалите неща и през което пречупвате света, трябва постоянно да се подлага на преоценка. И не бива да допуснете подценяване и задоволство или страх да ви попречат да анализирате вътрешния си свят.
И знайте, че външния въпрос и този, който търси отговори на въпросите е винаги Егото. То иска отговор, търси яснота и обяснение, иска да постига целите, то иска да знае много и да бъде учител. Това е религия. Вътрешният въпрос го задава този, който иска да имаш духовен път. Заради това вътрешните въпроси никога нямат готови или окончателни отговори. Вътрешните въпроси се оставят отворени и непрекъснато се намират нови и нови отговори. Един такъв вътрешен въпрос е „КОЙ СЪМ АЗ”. Няма отговор на този въпрос… а има непрекъснато нови и нови отговори. Всеки предишен отговор е само за мига, в който е отговорено… И постепенно отговорите спират да имат значение. Остава само въпроса… после и той спира да има значение, защото след всички мигове на нови и нови отговори, се разбира КОЙ СЪМ АЗ… но вече не през отговорите. И въпроса просто спира да е въпрос. Спира да пита.
Човек винаги трябва да се опитва да бъде близо до реалността. Той трябва да избягва всякакви приказки и илюзии, в които сам да се вкарва. Една от тези приказки е тая за миналото. Миналото днес не съществува. Когато човек се връща в спомените си, той не може да си върне целия спомен, обикновено извиква най-вече това, което е преживял като емоции. Той изпитва само чувствата изразяващи отношението, които тогава са го вълнували, но никога не може да „извика” в спомена реалността. А емоциите и чувствата са най-неверния съветник, защото те са от света на Его-то. И спомените заради това не са реалните случки, а са само това, което Егото е запомнило от тяхното преживяване. И като си „спомня” така егото се съхранява отново в света си, отново го задържа, подхранва, затваря.
Голяма част от хората никога не живеят днес и не познават реалността. Защото те постоянно са разкъсани между миналото и бъдещето. Ще попитате: защо хората са толкова привързани към миналото? Спомените имат едно свойство, от тях се изрязват парчетата на неприятните емоции. Ако сте забелязали с времето от спомените се изчистват лошите неща и остават само тези, с хубавите му усещания. Или пък само с „лошите” такива. Така повечето хора се връщат в спомените си и са привлечени от миналото и в същото време са насочили поглед в бъдещето. Бъдещето винаги е такова, каквито са ни предпочитанията в спомените ни – на едни хора спомнящи си главно „неприятните” изживявания – са песимисти. Други, които си спомнят „хубавото”, то е свързано с надеждата, че занапред ще бъде по-добро. Това са причините човек да не познава реалността, затова той е разкъсан между „добрите”и лошите спомени и вярата и надеждата, че бъдещето ще бъде много по-добро или пък ще донесе беди или нещастия.
Има едно нещо, което се нарича ”тук и сега”, това е Бог. Истинското име на Бог е „тук и сега”, това е реалността – единна и цяла, както е единно и цяло Тук и Сега. Да бъдеш и да познаваш действителността означава да си в единение с Бог. Това е най-висшата молитва и медитация. Всъщност това е истинската молитва и медитация. Истинската молитва е безмълвна тя е „тук и сега”. И вече не е молитва, защото вече няма какво и защо да се „моли”. Единения и единяващия себе си човек, в  пътя си към това престава да иска, да му трябва нещо, да преследва или стреми. Защото цялостта е онова, заради изгубването на която Его-то съществува.
   
« Last Edit: февруари 14, 2009, 08:06:00 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
продължение от предишния пост ->
-------------------------------------------------
Преди малко ви разказах за самопознанието. То е свързано с много други „само”-та. Това са самонаблюдение, самоконтрол, самоанализ и самоусъвършенстване. Някои хора го наричат самоусъвършенстване погрешно. Самоусъвършенстване означава да се стремиш към някакъв идеал, а идеалът е нещо, което ти си си измислил и се опитваш да постигнеш. Идеалът е нещо, което не може да се постигне. Дори да го направиш веднага се тръгва нов идеал. Докато не надмогнеш това ниво, винаги ще имаш такъв идеал. Някога мислих, че те се появяват в човек в тази последователност, но сега знам, че водещо от тях трябва да бъде самоопознаването и едва след като приемеш решението за това можеш да проявиш останалите.
    Сега ще ви разкажа за хората и за тяхната същност. Повечето хора мислят за себе си само като за материални същества.
- Това не е така! – опита се да каже едното от момчетата.
- Знам, знам! Знам, че всички говорят за дух, душа и т.н., но никой не възприема себе си по този начин. Почти всички хора мислят за себе си само като за материални. Повечето от тях дори да знаят отделните си същности, не ги осъзнават. Те знаят тези неща, но само като наука или учение, но не и като път и не живеят с тях, с тази идея.
    Всъщност не е важно какво знаеш. Има много хора, които знаят много, често различни неща. Те не могат да осъзнаят, че не могат да изградят път върху различни описания на света. За да имаш път, трябва да „стъпиш” само на едно описание на света и да живееш по този начин. И това описание да е осъзнато ТВОЕТО.
    Всъщност, нещата не са така разделени както хората си ги представят. За да е по-ясно и достъпно за малките мозъци, някои учения още от древността са дали описания на света и човека, които са схематични и лесни за разбиране.
    Така в науката наречена езотерика, която крие корените си в древен Египет, Юдея и върху, която стъпва целия съвременен свят и всички религии се казва, че човек съдържа в себе си няколко същности.
Най-грубата същност е материята. От нея е изградено материалното ни тяло, органите и всичко, което можем да видим. Някой хора, които смятат, че се занимават с духа, твърдят, че материята е нещо лошо. Това е смешно. Материята не е нито лоша, нито нещо, с което трябва да се борим. Много учители са смятали, че извисяването на духа може да се постигне единствено чрез насилие над материята и тялото. Такива са всички учители аскети, монаси и цели религии на изток.
    Един учител известен като Муни, (истинското име на Буда е Шакя Муни Гаутама, това означава Муни от рода Гаутама на племето шаки или саки. Знае се че рода Гаутама бил царски. Племето саки живеело в Афганистан в близост до българите. Буда, въпреки властващото мнение, не е бил индиец, нито с дръпнати очи, той е бил европеид със светла кожа) разбрал, че насилие над материята не е нужно и това не е път на Единение, а на разделяне, на отхвърляне. Това той нарекъл Среден (обединяващ, единствен) път. Запознах се с това учение докато бях в Персия.
     Да упражняваш насилие е винаги израз на Его-то – дали срещу други или вътре – към себе си е без значение. Да наричаш материята като каквато и да е, означава непознаване на пътя. Материята не е нито добра, нито лоша. Тя е – да я приемеш, означава да не я назоваваш като такава или онакава. Тя е… – и това е достатъчно.
     Всяко ниво в човека трябва да се познава и да се усъвършенства до нивото на сливането им в единство. Вместо хората да гладуват до самоубийство, да спазват въздържание е много по-добре да развиват тялото си и да изпитват удовлетворението от живота му. Затова пехливанската борба е толкова полезна. Затова Болярови винаги са настоявали да се упражнява борба. Усъвършенстването не може да изключи, нито да се бори с тялото.

      Освен тялото друга част от човека са неговите емоции и чувства. За преживяващите хора това е най-важното ниво. Те делят целия свят на две части. Тази ми харесва, а тази не. Такива хора знаят, че първата част им носи положителни емоции преживявания. Те са свикнали да правят само неща, които им носят удоволствие, наслада и които са им приятни. Животът обаче има и друга страна. Той изисква дисциплина. Това могат да постигнат единствено воините. Жените изключително много държат на света на емоциите. Те смятат, че това е тяхното оръжие и през по-голямата част държат емоцията си изнесена напред, като щит. А и главно, защото чрез емоциите тяхното его се е прикрило като АЗ-а им.
      Третия свят е този на мислите. Повечето хора всъщност не живеят в материалния свят, в по-голямата си част те пребивават в света на чувствата и идеите. Чувствата определят преживяванията им, а идеите оправдават, когато живееш без чувства, прикривайки чувствата като мисли – за едно или друго. Светът на мислите и идеите е този, който помага да си изградим по-плътна, по-подредена представа за описанието на света. Той сгъстява краските на света. Да го наредим и да опишем мястото си. Мисловният свят е този, към когото се привързват учените хора, склонни към мислене и интелект.
Хората на емоциите са много далеч от реалността, защото емоциите ни затварят в собствен свят, а с това ни отделят от истината. Хората на разума и идеите, с основание критикуват емоционалните, че са преживяващи, но те са също толкова далеч от истината, колкото и емоционалните. Защото учените хора имат склонност да интелектуализират, да обясняват и всичко да разглеждат като знания извън тях, наричани от тях наука. Но те се страхуват от това да имат път и са също толкова далеч от реалността и Бог, колкото и хората с преобладаващи емоции.
      Да се противопоставят едните на другите е толкова безсмислено и ненужно. Не бива да се отрича, нито величае нито материята, нито емоциите, нито идеите. Всички те трябва да се приемат, да се използват и да се усъвършенстват. Без нито едно от тези свойства или части, човек не е завършен и де е духовно същество. Моето учение и идеята ми за път включва развитие на всички тези човешки същности и нито една не трябва да се подценява или омаловажава, защото и трите им предстои да се слеят. И поне докато са „разделени” могат да се насочват, да се развиват, взаимно да се опознават, в пътя им на свързване.
Всъщност повечето хора не живеят в материята както сами смятат, а в света на чувствата и идеите. Именно чрез чувства и идеи те изграждат света на преживяванията си. Повечето хора дори не подозират как изглежда физическото им тяло, те винаги го наблюдават през очите на емоцията и идеите. За съжаление същото се отнася не само за физическото тяло, но и за цялото им същество. И всъщност не физическото е водещо, а именно емоционалните преживявания или света на идеите.
- Не мога да го разбера това, учителю. Можете ли да дадете някакъв пример? – попита Атанас.
- Ето няколко примера за това, за което говоря. Знам, че това, което ви казвам ви звучи невероятно, но чуйте! Ако човек бе само тяло, не би трябвало да има нещо, което да го накара да загуби живота си. Би трябвало той да държи на живота си най-много от всичко на света, защото материята е тленна и смъртта я унищожава. Това обаче не е така. Има много хора готови да загубят живота си поради вяра или идеи. Първите тези, които могат да изпълнят самоубийствена мисия заради вярата си, са подвластни на чувствата. Те са готови да загубят живота си заради вярата и това, което чувстват. Една част от жертвоготовността на еничарите се крие именно в това. Има хора готови да загубят живота си заради идеи, такива са учените и хора тръгнали да изграждат светове на справедливостта. Дори този, когато християните смятат за свой Бог им е дал пример за това, че има сили много по-могъщи от живота и егоистичното желание да се живее. Той дава пример за саможертва и за това как човек трябва да търси Аза в себе си, който е част от големия Аз. Затова Христос е наречен син божи, но всъщност ние всички сме синове божи.
Останалата част от това, което прави еничарите най-добрите воини е идеята. Всеки еничар не умира просто за вярата, а и за една идея. За един идеал.
- Учителю, вие току що описахте един свят разделен по този начин, но не казахте нищо за Аза и Егото?
- Да, ако слушахте това описание, вие просто ще чуете още едно описание на света. Това не е нещо изключително, ако вие не успеете да направите от това свой път. Всъщност моето описание на света, това, което стои в основата на моя път не е точно такова. При мен няма такова разделяне. Аз мога да застана и да реализирам едновременно всичките си части, всички, които ме изграждат. Нямам нужда от тези деления и описания. Това разделяне и стриктно описание според мен, е направено за хората, които разглеждат тези неща като наука.
Това описание не противоречи на моите идеи за Егото и Аза, но аз не разделям нещата така категорично. За мен най-високото ниво в така изброените е Аза. Той е връзката с Бог. Това е божествената същност взета назаем от Твореца. Това е Азът.
- А какво става с Егото? – с уважение попита синът му.
- За да ви разкажа за Егото ще започна малко по-отдалеч. Повечето хора се страхуват да не умрат. Този страх е един от най-важните и основни страхове. Всички хора ги е страх. Всеки, който е зависим от Егото си иска да запази Егото си, той е подвластен и подчинен на Егото си и всъщност става проводник на неговите страхове. Тези страхове на Егото го обсебват и той става още по-страхлив. Именно поради този страх хората са създали идеите за прераждането, за рая и вечния живот, за отвъдното. И винаги човек си представя, че ще запази себе си дори след смъртта си. Дори хора, които претендират, че са духовни, мъдреци, равини, монаси, дервиши, дори източните мъдреци стремящи се към йога (йога – инд. „сливане, свързване - като бог, към състояние БОГ -единност- вътрешна интерпретация”). Но забележете, той не си представя, че ще постигне единнение с Бог, а че ще продължи да съществува с Егото си, с лицето си, в Бог. Всъщност тези хора не искат да се слеят с Бог, а да се наложат над Бог и да запазят Егото си.
Аз дълго време разсъждавах над смъртта и имах връзка със смъртта. Убивал съм много хора и винаги съм смятал, че смъртта е приятел, съветник и учител на воина.
Момчетата като чуха, че дервиша се смята за воин се засмяха. Те самите знаеха и искаха да станат воини, но този, човек явно искаше да ги впечатли. И на двамата беше ясно, че той не само че не е бил, но и няма представа какво означава да си воин. Все пак турчинът беше много по-стар от тях и те само заради това сдържаха насмешката си и това да оспорят това, че е бил воин.
Старецът явно не усети настроенията на момчетата, защото невъзмутимо продължи:
- Мислих, че това непрекъснато да се изправям пред страха и страховете си е единственият начин да се боря с тях. Винаги съм знаел, че страхът не може да се победи, но трябва непрекъснато да се борим с него. Минаха години. Трябваше да спра да убивам, което въобще не беше лесно, и да се оттегля от живота, за да разбера, че колкото пъти съм се занимавал със страха, толкова пъти съм бил побеждаван и съм признавал поражението си. Всъщност чак когато започнах да разбирам Егото си, тогава преодолях страха от смъртта и всичките си страхове. Днес вече не изпитвам никакъв страх. Куриозното е, че когато престанах да бъда воин, чак тогава загубих страха от смъртта.
Момчетата се усмихнаха отново, те явно не искаха да повярват, че мъжът, който седи пред тях някога е бил истински воин.
- Вие сте млади. Знам, че някой ден ще станете истински воини и ще бъдете хора на честта. Чуйте моите думи, ако мога да ви помогна ще бъда радостен. Ако можете да преодолеете страха си благодарение на моите думи, това си заслужава вниманието ви. Дълго мислих и разсъждавах и разбрах следното. Всъщност всички тези неща, за които ви говорих са като пръстите на ръката. - Риз баба показа лавата си ръка. Той беше изпънал пръстите си. - Този пръст е материята. – каза дервишът и посочи малкото пръстче, което беше най-отдолу. После дервишът назоваваше останалите пръсти и ги сочеше. Така безименният пръст беше света на емоциите, средният пръст – света на мислите и идеите, показалецът е Аза. Тук мъжът замълча.
- Палецът ли е Егото, учителю? – попита Атанас.
- Не всъщност Егото не е нито един от пръстите. Бях принуден да изоставя идеята за разглеждане на Егото и Аза като двете страни на монета. Всъщност разбрах, че Егото не съществува реално. То е временно и тленно. Всички други части на човека са безсмъртни. Те идват от Бог и обратно там отиват. Ето материята след смъртта се връща в земята. Казва се, че от кал сме направени и обратно в калта отиваме. Така тази част от нас отива обратно там откъдето е дошла. Емоциите ни отиват в едно специално място, където се събират емоциите на хората. Идеите пък имат друго такова място, където се събират идеите. Тези места се наричат егрегори. Азът на човек се връща натам, където се нарича Бог. Така всяка чест от тези, които изграждат човек е безсмъртна и след смъртта остава. Но не това е нужно на човек. Той не иска безсмъртие по този начин. Той казва: Защо ми е това безсмъртие, когато мен няма да ме има? Какво е това безсмъртие без мен? Те разсъждават така, защото са водени от Егото си. Единственото тленно нещо, което човек може да загуби това е Егото. Всъщност човек може да загуби само Егото си. Ако се замислите, ще видите, че наистина само Егото може да изчезне, че ние се олицетворяваме единствено с Егото си. То ни прави отделни от Бог. Ние съществуваме и мислим за себе си по този начин благодарение на Егото. Нас ни е страх да не загубим Егото, защото егото е нашето лице, нашата идентичност. Ние живеем заради Егото си и се опитваме всячески за извоюваме безсмъртие за Егото си. Всъщност егото е една връвчица. – като каза това дервишът с другата ръка показа една въображаема връв, която обвързва четирите пръста на лявата му ръка. – Егото е точно тази връв. Тя обединява всичките ни същности в това уникално същество, което сме ние. Това е най-ценното и скъпо нещо, което имаме. Хората най-много държат на Егото. Единствените страхове на хората са свързани с Егото. Дълго мислих и разбрах. Страховете се излишни. Смъртта е една преграда като едър гребен. – дервишът разтвори пръстите на дясната си ръка, а срещу нея държеше лявата със събрани пръсти. После придвижи двете ръце една към друга. Когато лявата ръка достигна дясната тя опря в разтворените пръсти и разтвори своите. - Това е смъртта – каза Риз баба. По време на смъртта Егото се разкъсва и изчезва. Нищо не може да се направи. Егото трябва да изчезне. От нас умира само Егото и нищо не може да се направи. Има и още нещо, всъщност Егото не съществува, то го няма, освен като нашата магия. Това е най-куриозното, че цял живот се страхуваме да не загубим нещо, което всъщност не съществува. Докато мислите ти са в Егото ще ви бъде страх. В момента, в който преместите себе си в някоя друга част от себе си или във всичките си части и започнете да възприемате нещата от този ъгъл, ще разберете, че вече не се страхувате. Затова ви казвам, че аз вече не се страхувам. Това е част от Пътя. Не се страхувам не защото го исках или се опитвах да го постигна, а защото надраснах страха. Така надраснах и идеите за Добро и Зло, за вярата и религията, за смисъла на човешкия живот, за любовта и молитвата.
Така всички религии, всички идеи за прераждане, Страшният съд, Рая, Парадиза (раят според персите и зороастризма), Ада, Сетния ден, джнана, Елисейските полета, Валхала, Олимп са измислени, за да може човек да осъществи желанието за безсмъртие на Егото си.
И когато момчетата вече мислеха, че всичко им е ясно, учителят продължи:
- Всъщност Егото не съществува.
- Какво? Двете момчета бяха изумени. - Как, така! Нали току-що го описахте като връвчица. Нали изчезва? Как може да изчезне нещо, което не съществува?
- Ние виждаме проявлението на Егото, но може да съдим само по косвени белези. Егото наистина определя в най-голяма степен нашия живот, но всъщност, няма материален носител на Егото. Всъщност не е само това. Его въобще няма. Всеки човек сам си измисля, а после и поддържа в съзнанието си Егото. Такова нещо обаче няма. Егото е измислица.
Представете си, че сте буца глина. Това сме ние хората. Когато нещо в нас се промени, това го правим ние самите, но отвън изглежда като че голям невидим палец ни оформя. Той ни натиска и оформя, ние се изграждаме според него, но всъщност такъв палец няма. Цял живот ние сме пленници на една идея за нас самите и най-трудното нещо на света е да разберем това. А след това да се освободим и да го променим.
« Last Edit: февруари 16, 2009, 08:44:34 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
ЕГО и АЗ - "Учителя" и "Ученика"... и Човека-3
« Reply #17 on: февруари 14, 2009, 01:46:35 pm »
    Продължение ->
--------------------------------------------------
    За живота на всеки човек е важно описанието на света, което държи в главата си. Всъщност човек е това описание и според него той изгражда живота си, в тази идея е включена е идеята за собствения му образ, за това кой е и какви са възможностите му. Това е изключително важно. Много е важна тази идея. Изграждането на описанието на света става винаги едновременно с Егото и Аза. Колкото повече Егото участва в изграждането на това описание, толкова по-далеч от действителността е това описание. Егото формира свят според очакванията си, който да го обслужва, затова е толкова трудно да се разкъса измислената действителност, която Егото изгражда. Това е така, защото хората изградили си такъв свят постоянно получават потвърждения за правотата на възгледите и описание на света. Колкото по-близо до реалността е описанието на света, толкова по-добре. Все пак помни, че колкото и да си близо до действителността никога не можеш да я постигнеш. Това, което е по-важно е промяната, гъвкавостта и усъвършенстването.
Много хора, които са с малки възможности се опитват да натруфят описанията си на света, това е характерно и за хората склонни към интелектуализиране. Така много хора не могат да усетят кога да спрат. И като продължават се отдалечават от реалността. Много хора търсят прости описания, които много леко да им се обяснят и да оправдаят несъответствията и неразбирането им. Така се пораждат идеите за магиите, някакви духовни заговори, суеверия и т.н. Тук малкото е недостатъчно, а ако е в повече също не е добре.
   Его и Аз-философията е това, до което съм достигнал. Тя е най-оптималния вариант в доближаване на описание на света до реалността.
- Учителю, какво трябва да направим, за да достигнем до това ваше описание?
Риз баба беше толкова погълнат от това, което говори, че дори не можа да разбере кой го зададе този въпрос. Затова той продължи:
- Ако само сте слушали внимателно, вече не сте далеч от това, за което ви говоря. Не трябва да правите нищо повече от това да се замислите върху думите ми. И помнете, не бива нито да опростявате, нито да усложнявате, защото и двете са от Егото.

    Самоопознаването е нещо уникално, това е изключителна даденост, която притежава всеки човек. При него не се нуждаеш от нищо повече от себе си. Инструмент на самоопознаването си самият ти. При този път, до който достигнах аз и който най-общо може да се нарече самоопознаване, не просто съставяш собствена религия, но имаш лична религия или духовно учение, които можеш да следваш само ти. Когато си в това състояние можеш да преоткриваш другите религии, но правиш това по един уникален и неповторим начин, не само от позицията на създател на учение, но и като човек постоянно създаващ религия или учение. Така ти преоткриваш останалите религии и можеш свободно да ползваш техните термини и дори цели фрази, но въпреки това е нова религия, ново учение. Предпочитам учение пред религия, защото религията се нуждае задължително от последователи и вярващи хора. Докато учението освен от последователи може да бъде следвано и от вървящи хора. Моето учение е в това всеки сам да има религия, лична религия, лично духовно учение. Всеки човек трябва сам да създава собствената си религия. На Бог е нужно различното. Хората следващи това учение са най-скъпите на Бог, защото това са най-ценните хора. Представете си какво ще стане, ако всеки човек има собствено духовно учение. Някога едно хора мислеха, че съм призван да създам нова секта в исляма. Не, не само това, те мислеха, че ще създам нова религия. Ето най-накрая аз направих това. Но сега разбирам, че те едва ли щяха да разберат и да приемат това. Защото те искаха да създам учение, каквито има много. Да има водач на сектата или религията и последователи. Но нищо такова досега не е съществувало, секта, в която всеки неин член да бъде човек със собствена религия, всеки да бъде създател на сектата и неин водач и дори Бог. Представяте ли си? – вдъхновен питаше дервиша, а в очите му гореше пламъкът на човек постигнал нещо, за което се е борил цял живот. Това беше погледа на човек постигнал най-ценната победа в живота си.
- Разбирате ли? – пак попита Риз баба и изгледа момчетата втренчено в очите. – Вие сте моят последен шанс да спася нещата до които достигнах.
- Учителю, аз искам да ви разбера, но не всичко разбирам. Ако не ви разберем добре и изкривим учението?
- Знам, че не можете да разберете това, което ви казвам. Знам, че дори да ме разберете вие ще имате собствен и различен Път от моя. Не се притеснявайте, това учение, което разкривам пред вас не може да бъде изкривено, защото в това учение, няма закони, постулати и праведен път. Това е учение живо и променящо се като живота. То е адаптивно и създаващо.
   Не очаквайте от мен да ви кажа, как стоят нещата или какво трябва да правите и докато в другите секти хората научават тяхната истина и едва след като я приемат стават членове, в това, което ще представлявате вие, запознаване с основите, няма да значи край на духовния Път и няма да означава край, а това ще е само начало на пътя. Така след като се разделим вие няма да сте постигнали някакво ново ниво в духовното си развитие, тогава пътят за вас тепърва ще предстои. Тогава ще трябва да направите първата крачка в духовния си път. Това ще е начало на вашето духовно пътешествие.
   
    Цял един ден Риз баба отдели на момчетата да им разкаже за това какъв трябва да бъде един учител. Отначало те опитаха да се оправдаят и да кажат, че даже нямат намерение да стават учители, но старецът им каза:
   - Слушайте внимателно! Не се заричайте, че няма да станете учители. Освен това, за да бъдете истински и добри ученици, трябва да знаете всичко за учителите и учениците.
   Искате ли да разберете един учител, не допускайте той да ви стане учител. Защото като ученик вие никога няма да можете да видите човека, който стои зад учителя.
   За да разбирате хората не бива да ги правите свои учители. За да разберете хората трябва да бъдете равностойни. Само ученикът има нужда от учители. Без ученици учителите биха изчезнали. Когато престанете да бъдете ученик вече не ще срещнете учители.
   Всъщност такова нещо като учител не съществува и никой не може да ви научи на нищо.
   Повечето хора, които държат да бъдат наричани учители са нещастни, незначителни хора, страдащи от несигурност и изживяващи себе си като незначителни. Това са хората, които гъделичкат самочувствието си наричайки се учители и наблюдават със задоволство преклонението и обожествяването в очите на своите ученици.
   Учителите откликват на зова на хората ученици. Те приемат да изиграят пред тях тази своя роля. Повечето от тях са честни пред себе си и помнят, че играят роля, но някои започват толкова да си вярват, че започват да се самоизлъгват. Те са най-опасни, както за себе си, така и за учениците си.
   Ученикът никога не разбира учителя. Той се интересува от себе си. Единствено учителят в нас може да ни помогне.
   Докато смяташ себе си за ученик, никога няма да станеш учител. Ученикът е последовател, но не и учител.
   Ако кажеш на някой човек, който иска да бъде ученик, че няма учители, ще го излъжеш, защото, въпреки че наистина няма учители, за него това не е вярно. Защото всъщност за него учители има и той ще ги намери или ще ги създаде, ако се наложи.
   - Но учителю, това, което казвате е противоречие! – каза Атанас.
   - Това, което казваш ти и това, че ме наричаш учител също е противоречие. Всъщност това е куриоз. Учител няма, но аз се опитвам да ти обясня това от позицията на учител. И така твърдя, че няма учител, а се държа като учител. Не се притеснявай това объркване е привидно, но съществува само за неразбиращите. Отговорите на важните въпроси са валидни дори когато са противоположни и на пръв поглед противоречиви. Това е един от начините да разбереш дали си достигнал до нивото на сериозните въпроси. Това става когато отговорите, които получаваш са различни, но са валидни и верни. Такива са отговорите за Съдбата, Свободната воля, за Всичко и Нищо, за Бог и хората и смисъла на човешкия живот. Това са въпросите на АЗ-а в нас, за които вече ви казах че се оставят отворени, че един отговор няма, а има много непрекъснати отговори. И всичките са верните.
   Всъщност е много лесно да различиш Истинския учител от хората приели и решели да изпълняват тази роля.
   Всеки, който се е съгласил да играе ролята на учител е човек с проблеми и се бори чрез тази си „престижна” роля да придобие чувство за значимост в стремежа си да избяга от изживяването на неговата собствена незначителност. Така той е ангажиран и емоционално към учениците си. Дори когато това е с най-добри намерения, то не може да доведе до нищо добро. Всъщност повечето качества, които априори се смятат за положителни за учителите и преподавателите, вредят и пречат на учениците. Смята се, че учителят трябва да бъде добър, загрижен, да се опитва да предразположи и предпази учениците, стремежът учителят да намали тежестта на учениците… всичко това пречи и прави научаването на каквото и да е невъзможно.
   Каквото и да е емоционално обвързване означава, че двамата учител и ученик „ се съпреживяват” и че играят роли. Това означава, че учителят е ученик приел да играе ролята на учител.
   Истинският учител се различава от другите, защото той учи, но не заради Егото си. Затова той не се обвързва по какъвто и да е начин и не допуска ученикът да го увлече в собствената си игра. Всъщност Истинският учител не учи, понеже е непрекъснато в Аза си, той е в досег с Учението и само го пропуска през себе си и го излъчва, но той знае, че не може да научи никого на нищо, защото и той самия не се УЧИ. Това какво ще разбере, зависи изцяло от питащия.
   Ученикът престава да съществува, когато престане да задава въпроси. Тогава той осъзнава, че отговорите са в самия него и няма смисъл да пита, защото всеки отговор отвън би бил лъжа (некоректен).
   Така Истинският учител стои срещу ученика, но не е там, за да отговаря на въпросите му, а за да стимулира ученика да пита, докато не се изчерпи и не проумее, че няма и не може да има никакъв учител. И когато ученикът се изчерпи и достигне до разбирането, че няма учител, той ще се обърне и ще застане рамо до рамо с човека, който допреди малко е наричал учител. Защото мястото на учителите е рамо до рамо, а не срещу учениците или пред учениците. И едва в този момент, човекът стоял срещу досегашния учител сам става учител. А учителят става Истински учител, защото едва в този момент, той е успял да научи нещо ученика и да направи така, че той вече не е ученик, но не само това, в този момент той го е направил учител и Истински учител, защото той сам е Истински учител. Всъщност той нищо не е направил, защото ученикът сам е станал Истински учител. Един човек става учител не когато има ученици, а едва когато сам успее да изгради учители. А за целта, той първо трябва да е намерил разбирането за това в себе си
   Атанас разбра всичко и за пръв път видя човека в учителя Риз баба. В първия момент разбра, че това не са думи на учителя, но после разбра, че човекът, който преди малко бе срещу него, а сега бяха рамо до рамо, бе Истински учител. Неусетно той му беше отнел възможността да живее с илюзията, че е ученик. И тъй като загуби егото си, той откри Аза си и разбра кой е. Иван стоеше до него, но нищо такова не се случваше с него. Атанас като че опозна бог и вече бе готов да стане учител на другите хора, защото това знание в нея породи желание да го сподели. Така Атанас бе готов да стане Истински Учител, макар нищо такова да не беше искал в началото. Колкото и да бе странно и за него самия, Риз баба бе успял да го трогне, думите му го бяха разтърсили духовно. Атанас отначало се бе отнесъл скептично към думите на турчина. Той не смяташе Риз баба за истински учител, а просто за някакъв дърдорко, който едва ли може да го научи на нещо. Атанас бе умен младеж и много пъти си бе задавал въпроси за смисъла на човешкия живот, за религиите, но той знаеше, че е православен християнин и очакваше религията да му даде отговори на въпросите, които търсеше. Сега обаче думите на дервиша го бяха трогнали, те го бяха разтърсили до дъното на душата му. Колкото и да му бе странно Риз баба бе успял да го събуди, нещо, което не се наблюдаваше при Иван. В брат му като в дебелокожо животно думите на Риз баба просто се отклоняваха.
   Риз баба каза:
   - Трябва да загубиш учителя, за да откриеш Истинския учител, но щом го откриеш, това значи, че ти вече си Истински учител и вече нямаш нужда от учител. Така че всъщност Истински учител не може да има. Така както няма учител, няма и Истински учител. Ако отношението на човека към Истинския учител е такова, каквото е било към учителя, това означава, че човекът все още е ученик и в такъв случай човекът срещу него не е Истински учител.
   Така, че както не може да има учител, така не може да има и Истински учител.
   Ако ме слушаш внимателно и ако се опитваш да вникнеш в думите ми, - каза Риз баба. - това значи, че ти медитираш . Това е медитация. Опитай се да си изясниш смисъла на думите и ще откриеш яснотата в себе си. Това е медитация!
   - Учителю, ти Истински учител ли си? – попита Атанас.
Риз баба не отговори. След малко Атанас пак попита:
   - Учителю, чувал съм да споменавате за два вида Учители, за какво всъщност става въпрос?
   - Разликата е в подбудата. Когато в основата на едно обучение или преподаване стои Егото, това се нарича Егов Учител.
   Викът на учениците и последователите обикновено е толкова силен, че на него винаги се намира да откликне някой. Учениците последователи са хора слаби, зависими, имащи нужда от Учител, Водач, Гуру, Духовен  Учител и т.н. А всъщност те искат и търсят един Псевдоучител, който да изиграе тази роля. И защото обикновено хората, които са около тях имат Его, което е влязло в досег и борба за налагане с тяхното Его, за ролята на учител те обикновено търсят човек достатъчно далеч от тях, към когото могат да изградят мит, една зависимост и подчинение и в краката, на когото да клекнат и да кажат „Учителю!” Това е така, защото те са слаби и имат нужда от покровителство, те искат духовният им живот да се случва без големи усилия от тяхна страна. Някой авторитет да им казва и да им дава истината, а те само да поглъщат и да повтарят готови формули. Те не искат да знаят, че такава истина няма.
   Благодарение на този феномен е изведена максимата, че никой не е пророк в собственото си село.
   И така слабите ученици, последователите, вярващите, адептите отправят зов за учител и рано или късно на този зов някой трябва да отвърне. Това е или далечен „авторитет” и по-рядко местен водач, но никога не е Истински (Азов) Учител. Ти ще попиташ: Защо? Защото Азовият Учител въобще не може да чуе такъв зов, той не е отправен към него и затова той не го чува.
   И така в такъв случай в пълна сила е правилото „Каквото повикало, такова се обадило.” На виковете на учениците последователи винаги отвръща някой Егов учител. Всъщност Еговият учител, не е Истински учител, това обикновено е ученик, той често дори е добър ученик, надарен с някои ловкости, с пъргав и добър ум. Той е човек, който понякога осъзнава това, което върши, но понякога вярата го заслепява и той започва да вярва, в някаква своя мисия и предопределение. Да бъде учител за него е опияняващо и вдъхновяващо. То е продължение на това да не си сам и да ти обръщат внимание, продължение на това да изживяваш чрез другите, че си значим и важен , но издигнат на една нова висота, да те уважават, да търсят думите ти с благоговейно преклонение. Много малко ученици могат да устоят на такова изкушение, защото това е техен силен вътрешен копнеж. Това е копнеж на повечето хора в Еговия им балон в който живеят. Точно както са повечето деца.
   Еговият учител е слаб, зависим от слабостта си човек, той робува на едни низки страсти, характерни за слабия, обикновен човек и ученик. Той изцяло е зависим и е роб на своето Его, поради това съм го нарекъл Егов учител. Понеже той е изцяло зависим от Учениците си, всъщност е техен роб. Той се съгласява да изиграе пред тях тази роля. Слага маската на учител и застава пред тях, така той отговаря точно на тяхната представа за учител, а те са спокойни, защото могат да играят ролите си на ученици, която без учител няма как да изиграят.
   Еговият учител често е надарен с някаква харизма, ловкост и други качества, които го правят интересен, а понякога и приятен като събеседник. Проблемът е там, че той „става” учител поради егоистични подбуди или по стечение на обстоятелствата си. Ако има силата да признае пред себе си, той често осъзнава, че лъже и играе роля. Но това е още по-опасно, защото когато си дава сметка че играе роля, става по-низш дори от учениците си. Такива хора обикновено са опасни, на тях ролята, която играят започва да им тежи и те стават дребнави, зли и отмъстителни, някои от тях под давление на засиленото си его стават мошеници печалбари, а други могат дори да наранят себе си и учениците си.
   Еговият учител е станал такъв, без да се пребори с егото си, той е зависим от егото си и е негов роб. Това е човек, който не се е отърсил от стремежа си да има и да притежава. Той е сложил маската на учител пред лицето си, но не е готов да загуби лицето, криещо се зад тази си маска. Към учениците си той се отнася като към любимата си играчка. Той усеща какво искат те и е зависим от техните желания. Милва ги, когато те имат нужда и им раздава баклава, когато те поискат, а понякога, когато имат нужда от страх, той ги плаши. Така той се опитва да отговори на очакванията им и да ги запази като ученици, не заради тях, а защото самият Егов учител се нуждае от ученици. Той знае, че е учител само благодарение на тях, без тях, той би бил най-обикновен ученик, най-обикновен човек. А за човек свикнал веднъж да бъде водач и да се храни от вниманието, уважението и любовта на много хора, това е равнозначно на смърт. И така тук се появява една двойна връзка и зависимост. Учениците се нуждаят от Егов учител, защото те не са готови да бъдат истински ученици и не са готови да поемат истинското учение и реалността, а той ги легитимира(мисля, че е неуместно, но не се сещам за синоним по смисъл – може би „определя”, назовава, именува) като ученици. Той ги успокоява и ги вкарва в една „приказка на учениците”. Той също се нуждае от тях, защото само благодарение на тях е учител. Без тях той би бил едно нищо (според него) и така той още повече се отдалечава от себе си и навлиза в ролята, която е приел да играе.
   Еговият Учител не е учител, защото той няма никакъв стремеж да научи учениците си. Той е учител благодарение на това, че има ученици, той се нуждае от ученици. Те са неговата храна. Еговият учител мрази и се страхува от други учители, защото той знае, че не е учител и Егото му се страхува да се съпостави с тях. По тази причина няма сила, която да го накара неговите ученици, които го правят учител и с чиято любов се храни, да ги превърне в учители, свои конкуренти. На всичкото отгоре той и не може да им помогне и да ги изгради като учители, защото сам не е учител. Така всеки негов ученик дръзнал да мечтае сам да стане водач или учител би се сблъскал със съпротивата на Еговия си учител. Такъв учител никога не може да извиси един ученик и дори би му пречил. Ето защо такъв човек не може да бъде учител.
   Почти всички хора, които претендират да са учители, водачи, командири са Егови. Помислете колко пъти сте наблюдавали подобна картина около вас.
   Истинския учител не е този, който има ученици, а който може да изгради учители. Той не зависи от учениците си и не влиза в уговорки с тях. Той има силата да им посочва техните недостатъци и Пътя им, не търпи тяхното недоволство и съпротива, но той е отговарял само и единствено пред Учението. Наричам такъв учител Азов, защото е превъзмогнал себе си и не действа от лични подбуди, той се стреми да бъде проводник на Учението и да вложи в него колкото се може по-малко от себе си. И ако има и най-малко Его той веднага се превръща в Егов учител. Само човек наясно със себе си може да запазва Аза си и да бъде Азов Учител.
   Докато Еговия учител винаги се стреми пред учениците си, така той със собственото си „тяло” препречва пътя им. Те дори да тръгнат скоро ще стигнат и ще опрат в него. Учителят никога не бива да бъде преграда за учениците си, независимо дали опрат лице в лице, защото стоят един срещу друг или опре в гърба на учителя си, ако го следват. Всичко това е вредно и за двамата
   Азовият учител подобно на Еговия застава пред учениците си, но той не се стреми да угоди и да отговори на ученика. Азовият ученик застава пред учениците си и не говори нищо, той посреща въпросите на учениците с мълчание и мълчи и не дава никакъв отговор докато учениците не изчерпват въпросите си. Те трябва да работят, че целта (задачата) на учителя не е да отговаря на учениците. Така, изчерпвайки въпросите си ученикът трябва да разбере, че трябва да обърне въпросите към себе си, единственият път е самоусъвършенстването, а единственият човек, който трябва да намери отговора, е самият питащ.
   Така всеки Азов учител първо трябва да убие Еговия учител, в който учениците му искат да го превърнат. След като това се случи Азовият учител трябва да постави ученика до себе си и да му обясни, че той не е ученик, а че сам е учител и че единственият път е двамата да бъдат рамо до рамо. И никой не може да измине пътя ти и няма отъпкани пътеки и всеки сам се бори за пътя си и за това да бъде знаещ.
   Така Азовият учител няма ученици, а изгражда Азови учители.
   Преди много години имах проблем. Чувствах, че трябва да бъда учител. Вече бях извел идеите за Егов и Азов учител и исках да бъда Азов учител. За нищо на света не исках да бъда Егов учител. Тогава погледнах хората, всички те отправяха призив за учители, но никой от тях не искаше Азов учител, всички те търсеха поредната задоволяване на Егото си. Те търсеха псевдоучители и не искаха истинско учение, което да ги научи и да ги промени. Учениците търсеха само Егови учители и това е нормално, но аз не исках да ставам такъв. Така ние с тях не можехме да се срещнем.
   Мина време докато разбера, че Азовия учител трябва да слезе при хората и така да се опитва да ги изтегли със себе си до идеята за Азов учител.
   На другия ден Риз баба каза:
   - Има едно деление сред хората това на възрастни и деца. То обаче няма нищо общо с възрастта и това на колко години си. Децата или малките хора са егоисти и егоцентрици, те мислят, че света се върти около тях. Смятат, че всички са длъжни да вършат неща, за да се чувстват те добре. Децата са подчинени на егото си, те винаги смятат, че другите им хора им дължат нещо и искат – още и повече. Всички хора в определен етап от развитието си са деца. Повечето от тях никога не порастват духовно и винаги остават на това ниво, те винаги искат, заповядват, командват, сърдят се, обвиняват другите за неуспехите си. Това са те - децата.
   Възрастните хора са тези, които могат да се контролират, да мислят и се стремят към будност. Възрастните хора са духовно будните. Те познават себе си, могат да подтискат първичните си импулси и са по-зрели, съсредоточени и уравновесени. Истинските хора са възрастните, децата трябва да бъдат преходен етап в човешкото развитие. За съжаление днес почти не съм виждал възрастни хора. Днес всички, които идваха при мен бяха деца, а възрастните хора вече не са на този свят.
   Друг път докато отново си изясняваха въпроса с вярата, Риз баба каза:
   - Вяра означава, когато нещо не можеш да го анализираш, да го приемеш, но без сам да можеш да ги проникнеш с разбирането си. Вяра означава да приемеш нещата, без да ги подложиш на анализ и осмисляне. Вярата сама по себе си е проява на слабост. Много хора ще кажат, че без вяра не може. Винаги има неща, които са толкова велики или малки, че ги приемаме на вяра. Според тях без вяра не може да се мине. Ако ви кажа, че може без вяра това означава да ви излъжа, но забележете, че там, където за някои хора е неприкосновената територия на вярата, за други тече процес на самоусъвършенстване. Няма неприкосновени места в човешката душа. Ето защо този път е само за смелите, но не за тези, които наричат себе си войници и са само привидно смели, а за воините дръзващи да се изравят пред себе си, собствените си страхове и неизследваните си територии. И тази борба съвсем не е по-лесна от борбата преди битка.
   Има хора склонни към това да бъдат вярващи, както има хора склонни към мистицизъм. Това са слаби, незначителни хора, те предпочитат да са вярващи, отколкото да се борят за живота си. Вярата означава, че човекът не е духовно буден. Той е в предначертаното (кълъпа) и е окован от предразсъдъци с които се предначертава. Вярващите хора, са сънуващи, те не са хора на пътя. Вярващият човек е последовател, той има нужда да бъде воден, но не е творец и не контролира живота си.
Вярата започва, когато сме още деца. Тогава хората около нас ни предоставят наготово онова, което приемаме и така вярването започва в живота на всеки човек. Когато сме били „деца” то е било неизбежност в условията, в които израстваме. Въпросът е, че вместо да е само етап от живота на човека, повечето хора остават в него. Именно защото във всеки човек вярването започва още от съвсем ранна възраст, то е толкова неуловимо, неусетно. За повечето хора то е естествено състояние, то е нещо като въздуха, който дишат. Залъгват се, че вярата е голяма сила, защото тя наистина е такава… тя е тяхната златна клетка. Клетка, която им дава убежище, дава им сигурност, яснота, възможност да останат защитени. Но остава затвор, в който те остават. Това е капан, маскиран като златна защита.
« Last Edit: февруари 16, 2009, 08:46:48 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
ЕГО и АЗ - Вярата и Религията... и Човека-4
« Reply #18 on: февруари 14, 2009, 01:54:04 pm »
продължение от предишния пост ->
---------------------------------------------------------
             Да бъдеш вярващ означава да вървиш по малкото съпротивление, но вярващите не знаят дори това. Те също водят борба, но тази борба не е за доближаване на представата за света до истината или реалността, а тяхната борба е за това да обезличиш собствената си представа за света и да я поставиш под властта на това, в което вярваш. Борбата при тях е за пълно изгубване на собственото мнение и отдалечаване от собствената си идея за света. Вярващите хора сънуват един общ сън. Този сън се нарича религия. В този техен свят или сън нещата наистина се случват, но това е отделен, създаден и изкуствено подържан свят, който е далеч от реалността и бог. Колкото и да е абсурдно повечето вярващи използват за отправна точка на вярата или религията си бог, но всъщност именно вярата е тази, която ги отделя от него, от „тук и сега”- тоест от бог.
   Като ви говоря за вяра и вярващи хора искам да ви кажа, че това не се отнася само до религии. Последователите или вярващите хора могат да се проявяват във всяка насока. Вярващи са хората и които поставят пред себе си някакво знаме, а после вървят под него. Някои пък правят това с човек. Всичко това се прави само за да се скриеш, за да се оправдаеш, че си слаб и незначителен. Това е страхливост и противоречи на пътя, за който аз ви говоря.
   Вяра и вярващи хора може да има към неща, нямащи нищо общо с религията. Единственото общо нещо между вярата и религията е това, че всяка религия има нужда от вярващи хора и вяра.
   Има една категория хора, които никога не могат да изразят собственото си мнение. Те четат книги и винаги смятат, че някоя от тях в пълнота ги изразява. Това е заблуда. Никога думите на друг човек не могат да изразят мислите ви. Това става само ако сте последовател, тогава вие се скривате зад текста и твърдите, че думите на друг човек изразяват вашите мисли, но всъщност вие дори не разбирате тези думи.
   Този, който има личен път, задължително се изразява със собствени думи, той може да ходи сам и не се нуждае от патерици. Такъв човек няма нужда от цитати, той сам може да говори и може да се изрази най-правилно и добре, защото най-добре познава себе си.
   В личното духовно учение най-важното нещо е преоткриването. Трябва да разберете, че всички думи вече са казани. Каквото и да кажете, то вече е било казано преди вас. Не са важни толкова думите, колкото това разбирането, което имате. Не бързайте да отхвърлите някой талиб или мавляна само защото думите му ви звучат познато. Опитвайте се да вникнете зад външното и да прозрете в нещата, които се крият отвъд думите. Помнете, че тези, които могат да бъдат ваши учители не могат да направят за вас нищо повече от това да ви провокират, така че бъдете отворени към провокации и никога не спирайте вървенето си по пътя.
   Личната религия, тази, за която ви говоря трябва да се живее. Другите религии и духовни учения са като приказки, слушаш и четеш, но това по-скоро обогатява общата ти култура, но не води до доближаване до реалността. Те само заменят едно описание на света с друго. Така хората слушат, четат или мислят, но не смеят да направят от това път. Всъщност те само си подбират религията или приказката, в която те по-добре да се припознаят, да се изживеят, в които те да привидят себе си като роля, мечта или копнеж.
       Когато стъпиш на пътя каквото и да правиш то ти е от полза. Повечето хора не могат да разберат колко е важно да стъпят на пътя. Те продължават да трупат знания и продължават, но правят това само за да отложат тръгването си по пътя. Всъщност това е проява на техния страх и колкото по-бързо тръгнат по пътя, толкова по-добре за тях. Трупането на знания в един момент не помага, а започва да пречи. И най-важното нещо не са знанията, а вашето собствено  духовно учение и пътя ви към него. И трябва да изберете точния момент, в който да направите това.
Друг път съвсем изненадващо Риз баба каза:
   - Вие и двамата сте записани Хаджиеви, майка ви реши така да ви нарече. Истина е, че и двамата ви бащи бяха хаджии. Това означава, че единият беше посетил черквата „Божи гроб” в Йерусалим.
   - Защо само единият? – попита Иван.
   - Другият освен в Йерусалим беше изпълнил и хадж до Мека.
   - Мека?!
   - Да не е бил мюсюлманин? – попита Атанас.
   Момчетата явно бяха втрещени, мисълта, че бащата на Атанас е бил мюсюлманин ги разтресе. Иван също беше притеснен. Нима брат му щеше да се окаже наполовина мюсюлманин.
   - Християнин или мюсюлманин, каква е разликата? Ако сте слушали внимателно сте разбрали, че това няма никакво значение. Религията не прави хората по-добри или по-лоши. Освен това ще ви кажа, още нещо, което може да ви втрещи, но трябва да го знаете. Майка ви Ирис или Зеница както вие я знаете също беше мюсюлманка. Тя наистина е родена като християнка, но после беше приела исляма и се казваше Чичек.
   - Чичек! – повтори Иван. – Лъжеш чалмаджия! – извика силното момче и скочи към седналия дервиш. Очите му се бяха налели с кръв. – Лъжеш куче! – явно мисълта, че майка му не е християнка му дойде в повече.
   Атанас също повтаряше турското име на Ирис, но той по-скоро го произнасяше като приказка, като нежен повей на пустинен вятър, с любов. Иван се ядосваше, а Атанас като че ли се запознаваше с майка си.
   Риз баба бе оставил достатъчно време на момчетата с една ръка само той бе отблъснал налитащия Иван, сега той реши и заговори:
- Смешни са хората, които ходят в Тибет, Мека, Йерусалим или Персия и Индия и разчитат там да открият „истинското” учение или „истинският” ученик. Повечето от тях всъщност преследват химери. Те са хора, които смятат, че истината се намира някъде другаде, но всъщност те са привлечени от някаква мистика и романтика. Това всичко е приказка и ги отдалечава от реалността. Истинското учение е там, където е човека. там е неговата Мека, Тибет, Йерусалим или Ватикана. Там е неговата Айя Зофя. Това са хора водени от външното, такива, които търсят само отговорите на въпросите, но не се взират в себе си. Те не търсят себе си и нямат вътрешно пътуване, те са повърхностни и преживяващи. Тях не ги влече дълбочината на търсенето, а мистиката, романтиката, приказката.
   Моето учение се стреми да ви научи как да се самоопознаете, без да ви дава ново описание на света. Различните учители преди мен са заложили в своите религии различни по стойност и сложност описания на света.
   Аз съм световен учител не защото ще създам световна религия и много хора ще твърдят, че следват моя път, а защото идеите заложени в това, което ви казвам са напълно равностойни с идеите на останалите световни учители. За разлика от тях аз не се нуждая от брой души. Мен не ме интересуват колко последователи ще има моето учение. Не ме интересува дали въобще ще има последователи. За мен не бройката на последователите е важна, а качеството на учението. Не желая името ми да бъде свързано с някакво общо, никому ненужно учение, което няма да е променило живота на нито един човек.
   През годините все пак се запознах с ученията на повечето духовни учители и мога да ги оценя. Така например описанието на света на християнството и исляма, са стъпили изцяло върху еврейската традиция. Но Пророка на Аллах е дал по-просто описание на света от Исус. То е по-ясно и с по-малко условности. Все пак не бива да се забравя, че Мохамед живее почти 500 години след Исус и за разлика от Исус не е бил евреин, а арабин. Забелязах, че с възрастта на учението последователите го накичват с описания и идеи, които нямат нищо общо с първоначалните, заложени им от създателите.
   Най-дълго и сложно ми се видя описанието на света дадено от Буда. Много години от живота си отделих на него. Все пак исках да видя дали описанието на източния мъдрец описва човека и света и дали е един от пътищата към хората. От вървенето по пътя и от това, че разбрах, че няма и не може да има учители загубих преклонението си пред авторитети. Разбрах, че всички богове, учители и пътища са равни и напълно равностойни. Научих се да изследвам ученията, без да изпадам в зависимост от тях и зад учителите се научих да виждам хората и разбирах, защо те са създали това или онова учение, защо учението и възгледите им са точно такива. Зад общото видях частното и разбрах. Научих се и разбирах нещата по-добре дори от техните създатели. Не направих това, защото съм много умен, а защото винаги търсех човека и търсех отговорите и в същото време изследвах въпросите. Така винаги бях наясно. Освен това отстрани понякога нещата много по-ясно се виждат. Така станах експерт в духовните учения, разбира се имах много добри учители. Лично се познавах със самия Абдаллах ефенди, който беше мой личен наставник, но това не е важно. Това, което искам да ви кажа е, че не трябва да се прекланяте пред авторитети. Не Абдаллах ефенди ме научи на това, което искам да ви кажа. Както и няма аз да ви науча, сами вие можете да достигнете до това, за което ви говоря.
   Колкото и да са добри ученията на учителите, ученикът винаги изминава собствен път в тях. Той прави това, защото е различен и никога не може да мине по отъпкан вече път. Така или иначе единствената възможност е да имаш личен Път, друга възможност няма. Защо хората се страхуват да нарекат нещата с истинските им имена, а се опитват да се прикрият зад авторитети, цитати, чужди учения и религии. Защо се опитват да симулират духовно ниво. Истинския духовен човек няма нужда то това. Човек трябва да признае пред себе си, че всички учители на пътя са равни, но за него значение има личният му път и това е най-важното нещо в живота, а не учението на този или онзи и само личното си учение можеш да превърнеш в път. И всеки човек е по-важен от който и да е учител, защото той е жив учител и твори, моделира собственото си учение и път. И никога, ако твърди, че има личен път не бива да изпада под зависимости и да ги гледа като последовател.
   Друг път Риз баба каза:
   - Целта във всяка нова религия не е просто бог от Йехова, да се нарече Бог-Отец или Аллах и стария бог да се нарече по нов начин. Или следващият пророк да се наложи само като го нарече с едно ново име. Каква е разликата дали вярвате в думите на Мойсей, Ибрахим (Авраам), Исус или Мохамед? Идеята е не каква е религията или какво представлява, а как въздейства на човека, как го променя тя. И тогава, наричайки бог както си искаме това ще бъде нова религия и от нея ще има смисъл, но как наричаш бог е най-малкото нещо.
   Един ден дервишът заговори за любовта.
- Любов няма! – каза той. – Спомнете си началото на всеки човек. Помните, че родителите са първите хора, към които всеки човек се превързва. Той осъзнава, че това са хора, без които не може. Така човек изпитва онова, което му се струва любов. Всъщност това е най-елементарно чувство на егоизъм. Това човек прави, за да оцелее, но не е любов. Защото не може да има любов по принуда или любов от страх или трябване.
Така всеки през цялото време търси хора, с които да бъде или човек, с който да е пред страх от самотата. Но понеже той е Егов човек, не се интересува от човека отсреща и в повечето случаи може да живее с човека до него години наред, без да го познава, защото той през цялото време живее с една измислена идея за него. Такива хора и не искат да видят действителността, защото така им е добре. Когато човек е незавършен, той няма как да обича. Незавършения човек търси друг незавършен, с когото да направят „едно цяло”. Това е един от най разпространените митове за любовта. Че всеки човек си има половинка. В същност в случая никой няма предвид половинка, а всеки смята, че някъде по света в някакъв човек се намира тази част, която ти липсва и те прави незавършен. Така всеки иска да намери човека, който ще пасне на неговата пробойна. Забележете, че всеки си търси тапичката, но никой не иска да бъде тапичка. И така какво става в действителност. Между несъвършени индивиди не може да няма насилие. Така двамата смятайки, че се обичат се притискат един към друг. Всеки иска другия да добие формата, която на него му липсва. Ако това се случи, единият се е смачкал и е бил постиснат от другия. Това обаче не може да продължава дълго. Човекът загубил индивидуалността си чувства това болезнено. Той непрекъснато усеща загубата на свободата и самостоятелността си. Другият, на когото му е удобно пък се отпуска, той е постигнал това, от което се е нуждал и смята, че няма смисъл да полага повече усилия. Много хора се разделят и смятат, че с времето са открили, че имат несъответствия в характерите, но това не е така. Това несъответствие те го имат от самото начало и никога между тях не е имало никаква любов и разбирателство. Затова повечето хора смятат живота си с друг човек за воюване и война. Това е така, защото те никога не са обичали и не са били обичани.
Такива хора може цял живот си говорят, но понеже са изцяло в Егото си, всеки от тях говори, всеки казва какво иска, на какво се надява, от какво се нуждае, но не слуша или не чува другия. Такива хора макар и цял живот един до друг, винаги са сами и самотни.
Любов може да изпитва и да бъде обичан само човек, който не е Егов. Такъв човек е завършен, затворен и няма нужда от друг човек, който да му служи за патерица. Азовият човек се познава, той си е самодостатъчен и не се нуждае от закрила или някой, който да го спасява от самота. Такъв човек може да бъде сам, но щом има път той не може да бъде самотен. За разлика от него Еговите хора дори и да са с някого, дори сред много хора са самотници, неразбрани, неразбиращи никой и нищо, те са обречени на самота.
Така страхливият от самотата човек отначало прехвърля спасението си на родителите си. Понеже вие сте мъже ще ви го кажа за мъже, но да знаете, че нещата за жените стоят по същия начин. Така отначало такива хора се подслоняват и търсят закрила, одобрение и подкрепа в майките си. По късно, когато пораснат те губят майките си и в тях се отваря празнина. Когато те търсят жени за себе си, всъщност търсят човек, който да запълни празнината отворена от майка им и така те всъщност търсят нова майка, а не жена. Смятат, че обичат по същата причина, по която смятат, че обичат майка си.
Това разбира се в пълна сила се отнася и за възрастните. Ако майките са Егови, те въпреки инстинктите си и това, че им се струва, че обичат децата си не ги обичат. Те разглеждат децата като продължение на себе си. В тях те обичат възможностите, които те не са имали. Именно затова повечето родители са готови да „смачкат” децата си и да ги направят в свои продължения, които да сбъднат техните мечти. Нормално е тогава родители и деца да не се разбират. Причините за това обаче е в Егото и в това, че хората не познават себе си. В повечето случаи те не виждат причините за дълбокото неразбиране и виждат само поводите за това.
Всъщност, когато човек ревнува, той не го прави заради другия човек, а заради себе си. Колкото човек е по-голям егоист и е свикнал да притежава, толкова по-ревнив е. Ревнивият човек е такъв, защото го е страх да не остане сам. Ревнивия човек се страхува от изоставяне – той изживява драматично нещо от миналото си, когато основните страхове на децата са били да не са изоставени или да не получат внимание, ласки или отношение.
   Един ден Риз баба с особен блясък в очите се изправи и каза:
   - Много хора цял живот търсят и искат да си отговорят на един въпрос. И това е смисълът на човешкия живот. Много учители и търсещи хора всячески са се опитвали да си отговорят на този въпрос. До колкото знам досега никой не е успял. Аз успях!
   Като каза това очите на Риз баба грейнаха. Явно това беше истина. Момчетата не знаеха дали е така и какво има предвид дервишът, но усещаха, че той е силно убеден, че е така.
   По някое време Атанас се престраши и попита:
   - Учителю, какъв е смисълът на човешкия живот?
   - Смисъла на човешкия живот е нещо лично. Всеки човек има, или в различни моменти познава, различни същности на смисъла на живота си. Няма един общ смисъл на живота. Затова и човек има различни предначертания. Пътя и вървенето по него ви доставя смисъла на живота. Ако вие някой ден достигнете до нивото да проумеете смисъла на живота ви това означава, че сте хора отдавна познаващи себе си. Чак след като разберете кои сте идва познанието за смисъла на живота ви и второто следва задължително след първото. Тук има едни парадокс. Хората, които питат и искат да разберат смисъла на живота, всъщност не могат да го разберат.
   Ако някой ви попита, вие не можете да му обясните, защото очевидно човекът още не е на ниво да го разбере. Така вие не можете да помогнете. За бог няма много животи, за бог животът е един. Страданието за бог няма значение, защото то идва от нашия собствен свят, от балона в който егото живее заедно с нас.
   Смисълът на човешкия живот се състои в това, че всеки човек трябва да опознае кой е той. Всеки човек някога достига до това да се събуди, да се опознае и да узнае кой е. После трябва да твори и да се самоусъвършенства, това е смисълът на човешкия живот по пътя му към себе си. Всеки трябва да изследва бог, да опознае мисията си, но не е толкова важна, идеята за бог, а това, което всичко това предизвиква в човека. Това е смисълът на човешкия живот. Смисълът на човешкия живот е това, което правим със себе си и живота си. А по това, което правим се разбира и кои сме самите ние. И така въпроса за ‘смисъла на човешкия живот” се превръща постепенно във въпроса „кой съм аз”, защото живота на човека е огледало на самия него, на живеещия същия този живот.
   Запомнете тези мои думи. Някой ден, когато бъдете готови ще се сетите за тези думи и тогава ще ги разберете. Засега не можете да направите нищо повече от това да следвате пътя си и да мислите, много да мислите.
   Дните минаваха един след друг, а Риз баба продължаваше да говори:
   - Егоцентирзмът е най-висшата форма на егоизъм. Помнете никой от вас не е център на света, макар така да ви се струва. И не всичко се върти около вас, макар така да ви се иска....
..."
===========================================
« Last Edit: февруари 16, 2009, 08:52:09 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline Катерисе

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 182
  • Gender: Female
    • percovision.info
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #19 on: март 06, 2009, 09:17:59 am »
Чета и се чудя какво виждам. Понеже съм в такова положение в момента, положение на "майка", затова и ми зазвъня в главата следната идея, провокирана от текстовете за егов и азов учител. Позицията ми е, че майка има, само когато тя е с детето си, но сега, пречупен този поглед през изложението за азовия и еговия учител, съм потресена. Когато говорим само за учители и ученици, темата е изнесена в училище или в разни школи, във църквите, във места, посещавани с цел обучение. Макар да са общо избирателни ЗИП (задължително избираем предмет), все пак има една остатъчна свобода на избор. Едно напомняне, че може и да не следвам зададения в училище път, но ще бъда порицана от обществото. Така обучението е свободно самозадължаване. Предоставя нужната сигурност, стабилност, сила и авторитет, за да може участниците да получат в замяна на участието си увереност, че всичко ще бъде наред, идентификация относно това кои са те и къде принадлежат, къде им е мястото, възможност да ползват наготово предложените им блага от съответната организация да я нарека и разбира се авторитаризъм, пред който да бъдем малки и нищожни, неспособни да оцеляваме самостоятелно.
В семейна среда всичко това се сбива и става дълг. В семейството ролите са приети за смисъл на живота. Майката е свръх егов учител, да не говорим за бащата. А да спомена и целия род, който се нахвърля да поучава и да възпитава, както новите родители, така и с още по-голямо настървение и двойственост новия човек. Така се оказва че от семейната клетка мърдане няма. Цялото възпитание, етика, морал, го затвърждава. Целта на родителя никак не е да изведе детето си до самостоятелност, независимост и самоизбор. Целта на еговия родител е д а създаде свой наследник. Да предаде своя пример и се бунтува когато детето не се подчинява.
Все още съм потресена от тази мисъл. Идват ми брутално количество паралели за изнасяне. В семейната среда, всички тези неща са наречени с имена, изискуеми, натрапени, очаквани. Не писани закони, които се преподават от човек на човек с поколения наред и се наричат семейни традиции. Възрастни родители почти няма. Дори не е желателно да има такива и те са отхвърлени като възможност. Срещат съпротивата на семейството. изисква се от тях да се съобразяват, предлага им се помощ, която е много удобно да бъде ползвана.
Говоря от позицията и на родител и на дете, защото съм и двете. Като дете все още не мога да излезна от семейната клетка. Семейството е най-малката обществена клетка. КАто родител обаче си строя пътя. Става едновременно и двупосочно. Детето ми показва как и къде съм затворена в семейната си среда. Той ми показва какво и доколко ползвам, какво искам, как си го получавам. Той изважда егото ми на светло. Семейството ми държи егото в тъмната страна и го набеждава за лошо. Абсурдно е, защото егото е проявената страна, с която хората масово живеем в етапа си на детинизъм, а в същото време точно тази страна бива потискана, с което и се дава силата да се стреми да се затвърждава. И това не става в църквата. Тя е просто помощен инструмент. Това става във всяко семейство. А създаването на семейство е един от заветните стремежи в обществото, със великите лозунги които са издигнати за продължаването на рода, за безсмъртието, чрез децата, за наследството, за гените и за осмислянето на живота. Също така и как изведнъж децата стават най-важните. Не сами ние си даваме този приоритет, да бъдем центъра на света. Ние го взимаме от обгрижниците ни, които се впиват в детето, правят го център и после му го отнемат. Това е само един модел, който откопирваме и после се затваряме в него, страдайки цял живот и често отказвайки да вникнем че изобщо не сме нито велики, нито единствени, нито нещо специални. Но ни го натрисат бабите ни и лудите ни майки и татковци (не говоря за моите конкретно разбира се :-)) Те ни гледат като писани яйца, а ни възпитават като зли малки човечета и всичко това, за да обслужват собственото си его. И това е общо прието. Това е модела на семейната клетка. Издигнат в култ. Всички към това се стремят и са единици хората, които не са го препечатали през себе си.
Стига се до съвременните безумия в медицината, за които сега няма да говоря. Но създаването на едно неидващо човешко същество е свръх егово.
Този модел на еговия учител го има във всеки дом. Във всеки дом се играят ролите на родители и деца и тези роли постоянно се разменят. Във домове, където родителите са неспособни да се грижат за децата си, поради алкохолизъм, лудост или други простотии, децата се превръщат в обгрижващи. И моделите се пренасят в поколенията, неусетно. както детето си е повтаряло, че никога няма да бъде като майка си или като баща си, така един ден се вижда и се чува как върши същите неща със собствените си деца и поради ниската духовна будност е неспособен да се осъзнае какво прави и още по-малко как да го спре. Неспособен е защото само това има като модел и друго не знае какво да прави. Просто имитира. момиченцата имитират от малки майките си като си играят с кукли. Момченцата имитират мъжкия модел, като си играят с коли и топки. Обществото е една голяма печатарска машина, която допуска много правописни грешки. Потресаващо е.
Приятен ден
« Last Edit: март 06, 2009, 01:42:13 pm by Катерисе »
Каквото и да е, надрастни го!

Offline Jacko

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 10
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #20 on: март 06, 2009, 04:26:42 pm »


    Здравей Катерисе,

 виж и Рамус е използвал подобен начин да напише книга. Тя е още много тромава но ще стане страхотна. Не разбирам защо се стряскаш, всичко е точно така.
 Рамус има малки неща които не споделям. Едно от тях е борбата с егото,(споделяш го в началото, трябва да има борба) това е грешка според мен. Анализа е точното, изследваш но не се бориш. В един момент обаче и анализа отпада, защото дава прекалена храна на ума, ставаш прекалено деен, прекалено много мисли. Трябва да остане само наблюдение, тишина и приемане на нещата такива каквито са. В паузата да се прояви връзката с Него.
 Да няма учители и пътят по който върви всеки от нас си е само негов, уникален. Тук идва обаче и второто нещо с което не съм съгласен. "Няма любов" Има любов! Ще говоря само за себе си. Като младеж, първото което съм изпитал може да е било само сексуално превличане. Това за мене е било първата крачка но в последствие идва и духовното превличане. Споделянето с противоположния пол ме е допълвало и там съм се отразявал такъв какъвто съм. Т.е. имал съм възможност да се видя като в огледало. Да се само наблюдаваш е най-трудното нещо от цялато познание. Точно за това си мисля, че не трябва да се лъже по никакъв повод, за да не се изкривява огледалото. Ако не се отразиш допускаш грешки. Буда (пак казвам,според мен) е сгрешил, като не е давал саняс на жени. Т.е. жената не е човек. Тя има различен от мъжа поглед и това прави картината по-ясна. За мен тя е не само необходимост, любовта е и пречистване, изтрезняване. В чистата любов няма ревност, завист и т.н.. Разбира се, че съм против брака и всякакви договори на основа любов, защото тя е независима. Не зависи от нас, идва и си отива без да ни пита. Как можеш да се закълнеш във вечна любов като тя не зависи от теб. Невъзможно.
 Има и още едно противоречие. Казваш няма учители, а пишеш че тези двамата му ученици са последното му спасение да продалжът идеята му. Самият фак че ти си израстнал до тази идея говори, че и друг ще го направи или вече го е направил. Т.е. те не са носители едиственни, а от това което пишеш произлиза точно това.

 Катерисе, ти се страхуваш момиче, как ще възпиташ детето си и точно това те потресе може би? Аз мисля, че не трябва да оказваш натиск по никакъв начин. Можеш да посочиш път, но да не насилваш. Мисля си обаче, че ти не си човека с патерицата и си много напред. А миналото, кой ще го съди това е разтежа

 Позволих си да напиша това, точно защото си мисля, че има нужда от огледало. Ще се радвам ако съм отразил добре. Ако съм сгешил, пак е добре, поне съм наблюдавал.

Offline Aloha

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 184
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #21 on: март 06, 2009, 08:21:28 pm »
я и аз да се изкажа тук...без оценки и /или съвети обаче...

та според мен..
Еговите учители са навсякъде в плоскостта....като се започне родители, братя, сестри, преподаватели, приятели, колеги....
някой нещо иска ли да посъветва, да помогне или да предаде знание....няма какво друго да е освен егов учител...

Със семейството, обаче е по-деликатна ситуацията...семейството са тези, които подготвят едно неосъзнато парче месо да се изгради егово....
за да оцелява...защото в един егов неосъзнат свят...няма друг начин, според мен...трябва да се отдаде значимото на егото..
 
а това дето му се вика "възпитание", "личен пример"...други му казват "болни амбиции, изляти върху детето..."
си е точно личен опит на отглеждащият...който какъвто опит събрал, каквото успял да синтезира, отдели и осмисли...
предава "правилноТо" на детето...

и та дори "правилно" си има значение пак за плоскостта...заменя се с думички като "този човек е:добър, честен и работен..."
защо ли...:) защото е добре отгледан за машината на егоТАТА...идеален просто...като да си пасне на мястото...щото тая машина има нужда от "брънки"

не казвам, че другата крайност е ок...крайността на лошите, хулиганите, извергите....другата крайност...
но ТЯ пак е в услуга на еговиЯт свят...докато се борим с престъпността....пак се затвърждават егови подходи на еговаТА машина....
и така се губи границата на "лошите"...губи се нюанса....
ето защо в един свят на черно и бяло е трудно да се приеме някой неутрален или някой различен...
той звучи все някак си...
ако звучи "лошо"...се предприемат мерки за "култивиране", "претапяне", "облагородяване"...и т.н....
а мерките са пъстри, та пъстри..много неща могат да се измислят..и не е като да не са мислени...

парадокса е, че няма ок...засега...няма "правилен" подход за възпитание...няма "правилен" начин...не и в това неосъзнато общество...
каквото и да се прави, всичко към едно води...в живота на еготаТа...както го нарекох наскоро..."началото на пътя"...
не може някой да оцелее без его...поне не на този етап...от тук се тръгва...а за да се "развие" индивида, трябва да се измъкне от машинаТа, която сработва от както свят светува....

иначе съм оптимист :)...все някой ден ще се развие общото съзнание...
"общо съзнание" - в сми като съвкупност от осъзнати индивиди....но не е ясно след колко милярда години...
ако преждевременно не се унищожи земята....

а Азовият учител е нещото, коеТо може да издърпа същият този живял и съградил се егов индивид...
и това си е вътрешен процес..противоположният на общоприетите норми...това си е...
всеки родил се има шансА да се измъкне...сам себе си...

естествено с осъзнати родители..може и да има по-голям шанс...ама кой може да знае...може и там шанса да е най-нищожен...или равен на всеки един друг....

един рефрен избива в мен сега ...от бг ню уейфа - "Безнадеждност, моя любима"...
                ".... но не мога да я съдя..пратиха ми я в ноща, в която аз със детски крясък влязох във света - игра.... "...
« Last Edit: март 06, 2009, 08:48:21 pm by Aloha »
Миналото е история, бъдещето е мистерия, а този момент е дар. - „the present"

Offline kikka

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 204
  • Nothing to upload.
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #22 on: март 06, 2009, 11:30:09 pm »
Бях изчела материала от "Ятаган и меч" ... и поста на Катерисе ме провокира да си припомня какво се случи с мене тогава... Защото, вижда се, тя е дала "контакт" във връзка с "ролята" си на майка...
При мен най-яркият спомен от четенето е как "попивайки жадно" поредния текст, сякащ автора ми удари шамар... Или беше сякаш някой ти казва в очите неудобната истина... Все едно си си замел боклука под леглото за по-удобно, после си забравил или пък ти е станало лош, таен навик... и неочаквано някой те "хваща натясно"... Ей така нещо ме "жегна", когато прочетох това как хората предпочитат да слушат, да четат, да трупат знания, да осмислят идеи... с единствената цел да привидят религията, описанието, приказката..., в която най-добре да припознаят удобната за тях роля, пасваща най-плътно на техните мечти и копнежи... Как трупането на знания само ги отдалечава от реалността и всъщност е проява на техният страх.... И го правят и правят само, за да отложат момента, в който трябва да стъпят на пътя... към себе си... да започнат да живеят живота си истински, за което всъщност са тук... и което е смисъла... Изведнъж ми проблесна от къде ми идва вечното смътно усещане, че нещо ми се губи, че нещо пропускам, че нещо пак не съм на точното място в точното време... и че наистина единственото, което си правя всъщност от много-много дълго време е това да отлагам, да отлагам, да отлагам...

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #23 on: март 07, 2009, 01:33:46 am »
Катерисе,
 и така ..."Целта на родителя никак не е да изведе детето си до самостоятелност, независимост и самоизбор" /цитат от поста на К./
 Ако детето се разглежда като извън социална единица, то то си е по рождение самостоятелно, независимо и самоизбиращо се. Когато се ражда вътре в социума и породено вследствие моментните пориви на  егото на  родителите  - то за тази социална, общностна цел  "самостоятелно, независимо и ..." означава егово отглеждане - т.е да е детето fit за оцеляване в социума, а не въобще /както гледах във филм има деца расли в горите, без родители, е тук-таме някое животно е помагало - но децата са си живи и здрави/. Доста артистична, патетична и драматична ми изглежда позата да се потриса човек от кюпа, на който сам той е съставна част. С ДИСТАНЦИРАНЕ И ОПЛЮВАНЕ на масата народ /в която сме всички/ и нейните дълголетни общоприети канали за придобиване на "самостоятелност" - физическо обгрижване на бебето, ясли, градини, училище, висше, професия и пр..- не се постига НИКАКВО самопознание. Така правехме, за да се идентифицираме като контра на обществото и родителите в ученическите години – „тия материалисти – дай им апартамент, кола и вила и постигането на това е смисълът на живота им”. Когато човек е потресен от обстановката, в която е, а моята позиция е, че ако човек е вървял осъзнато в живота, той винаги е на точното място в точното време и едно такова отношение на негодувание, безкрайно учудване, сякаш сме разкрили някаква измама спрямо нас отвън, а ние хич не сме сме участвали в нея, то тогава този ПОТРЕС е самото отношение към една обективно съществуваща ситуация., която иначе ни устройва идеално. Или какво се получава – потресена съм – установих, че за да живея добре, трябва да спазвам тези и тези правила. Какво изненадващо има тук – сделката е такава, но никой не те вкарва в нея. Щом си там, значи или не си правила избори от себе си в предишни моменти от живота си, не си била честна и истинска към себе си, или всъщност си на точното време с точното място и хора, но е неадекватно отношението ти. Но веднъж осъзнала, че никому не си длъжна и за нищо не трябва да се чувстваш виновна, именно защото всичко което са ти дали мама и тате, те са го правили за егото си, и ако ти се натрапва това, то трябва да се дистанцираш от еговите си родители, за да станеш самостоятелна „майка” , която да бъде минимум егова и да произведе човече, което ще бъде по-близо да аза си и ще прави повече избори от себе си, ще се научи да мисли /и това  насочване на децата е от егото на родителите, тъй че няма азов родител тук и не би могло да има такъв. Единствено за себе си можеш да бъдеш азов родител -  да се родиш за себе си. Лично аз винаги съм се чувствала на точното място, в точното време, с точните хора, с точните случки, ако ли не ...не се потрисам, а ставам и си тръгвам. Както каза Алоха, приемайки че снасяме отрочетата си на обществена почва не можем да минем без пускането на детето в каналите на оцеляването в обществото. Майката и бащата могат да запазят децата си поне от собствената си еговост – например аз се въздържам да не им промивам мозъците с неща, които сами ще открият за себе си, ако се наложи. Бащата при нас е почти тотално не-егов родител – без стремежи и амбиции за потомството, може би затова се обръщат към него по име- когато човек е зает да изучава себе си, бързо му светва, че не е в позиция да учи който и да е. Естествено и това отношение на не-еговия родитил  е „възпитаване” според някаква конструкция, но поне собствено производство и по-осъзната. В училище ги учат на какви празници какво се прави и моите питат защо вкъщи не го правим. Питам ги имате ли нужда от 7 ли колко бяха постни ястия – не – колкото ще изядете – 1 и то с месо. Еми тогава, деца, защо да ги спазваме. И все в тоя дух. Велик ден е купон и се боядисват яйца за купона, а не заради тъпото произнасяне на „Христос возкресе”, синът ми гледа много тъпо и се срамува много като казва това, защото знае, че казва нещо, дето нито го е видял, повтаря като папагал каквото правят другите в училище. Много е лесно да се каже – ха, каналът на училището – дори и не се замисляме защо ходим. Но когато ножът опре до кокала, никой няма смелост да поеме отговорността за различието на децата си. Защото ние си ги имаме дипломите, и може вече ако искаме и улици да метем, ама не сме си останали „прости заварчици”  и си знаем, че сме висшисти или специалисти. И явно си знаем, ама не си го казваме честно ли, не знам, че ако мама и тате не ни бяха завели да пеем, да учим английски, да си разширяваме хоризонтите, сигурно щяхме да сме „простизаварчици без шанс за духовно развитие” /е, ще ме прощава авторката ама голям бисер е това/. И кво сия – ние кадърни, децата да си оставим в калта – необразовани, мързеливи, а бе кухи лейки с една дума. Та така стават тия неща Кати, какво се потрисаш – всички сме в този кюп. Ето примерно синът ми е на 10 огдини – не може да каже какво иска да правим- догодина, ако иска да става професионален състезател, трябва да спре да ходи на училище и само на изпити. Но при една травма и спортът заминава, и училището/теза с която не съм съгласна, защото който иска да учи го прави чял живот, та и без 5-7 клас. От каква позиция за избирам, вместо него аз сега – ами от тази – каквото и да реша, да е без вина един ден. Да поема отговорността и да си я нося – няма такова нещо – направиш ли „единствения” избор -  за успокоение може и "доза" интуиция да се включи, но въпросът се осъзнава всеки следващ миг – като единственото възможно настояще или като хленчене и негодуване и тръшкане и чувство на вина. Ако си освободен от миналото и бъдещето всеки миг ще се ражда сам от себе си и тогава си на сто процента владетел на отношението си – тоест на това как виждаш настоящето. Има ситуации, които не те устройват – тях можеш да промениш, изнасяш се с мъжа ти и няма вече баби, лели, да дават акъли и „възпитават” – ТИ НЕ СИ ИМ ДЛЪЖНА ЗА НИЩО, АКО СЕ ПРАВЯТ НА ЖЕРТВА, ТОВА СИ Е ТЕХЕН ПРОБЛЕМ – ама искали внучето, ами да си родят едно или да си вземат куче, ти ще станеш такава майка каквато искаш, но първо трябва дъщерята в тебе да порасне и да сложе мама и тате на мястото им – при себе си – ай сега – те си немали друг смисъл в живота – ти ли цял живот ще им храниш егото /ей, най съм се радавала, че нямам такова обкръжение най-вече заради десетките щуротии от рода на питка за прохождане, и разни други ритуали и предразсъдъци относно бебетата/, но ако ситуацията те устройва защо тогава отношението ти се разминава с този факт. Аз съм си ги гледала сам сама децата, дори и без помощ от мъжа ми никаква – това е доста голямо физическо натоварване, но пък никакво въшно социално ориентирано /според "какво ще кажат хората", "хората така правят"/ влияние. Моят баща например не познава майката на мъжа ми, не че имаме брак, и то защото те нямат нищо общо с нас двамата. ОСтавили сме ги да си връткат егото на друго място, но не и върху нашите неща и деца – това не е ставало насилствено, просто не е имало повод да се съберем.

И друго несъответствие – в този форум май „майка” стана срамна дума – то Мбира се обяви като бивша майка, ти казваш, че си майка само когато си с детето, но самият ти пост показва, че майчинството, ако е избор от себе си, е процес който тече непрекъснато в тебе – ти започваш да се самоопознаваш –  чрез отношението си към тези хора, които са денонощно край тебе, и мисля че в главата си всяка една от нас става майка непрекъснато по силата на навика на мисълта свързан с рутинните непрестанни грижи. Това положение на „майка”, в което си сега, няма да свърши скоро – щом веднъж си попаднала в него то винаги е било в тебе и ще бъде – време е за себеопознаване в новооткритото/припомнено положение..Всяка жена има потенциала да е майка, но само реалното осъществяване дава възможност да се опознаеш като  егова или азова майка – то азова никой не може да бъде – но поне съвсем притихваща егова. За имитациите спор няма, накъдето се е теглела чергата в твоето семейство, натам и ти ще я теглиш, или наобратно, знаейки, че „родата” са по-силни и  пак ще се върши работата по обучението и възпитанеието на детето, докато ти си мислиш, че се развиваш теглейки я в обратната посока. Явно доста са ти набивали в канчето какво са направили за теб, за да го имаш този ДЪЛГ, ама в този случай както те си хранят егото чрез тебе, така и ти ги използваш за това – изживяваш се като добра, примерна, „благодарна”, уважителна. А не можеш ли им тегли една майна и хич да не ти пука, не можеш ли да спреш да храниш първо своето его, пък да видиш как шъ реват, шъ реват и или ще им се заемат главите с нещо друго, или ще спрат да се бъркат много-много. Аз тука съвети ли изреждах , какво не знам, но има едно чувство за безизходност, което всеки всъщност сам си го създава, защото не е честен и прям пред себе си…кво беше там…щеше да се почва тема за честността – пред себе си. Иначе ситуацията – хем боли, хем сърби, а ние отстрани гледаме  потресени ситуацията и се възмущаваме, а то всъщност  не ситуацията, а нас ни боли и сърби.   
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline Катерисе

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 182
  • Gender: Female
    • percovision.info
Re: Егов "учител" - Азов "учител"
« Reply #24 on: март 07, 2009, 12:11:04 pm »
Здрасти Данче,

патетично, да. Жалко и противно дори. Така ми действат нещата, които ме докосват. Разтърсват ме. Дори сама си ги търся. Търся си провокациите, с които се разтърсвам. Втриса ме заради това от много време и не за първи път го пиша, но изглежда чак сега започва да достига до мен, а може би още не. На тази част от мен, която се храни със семейната среда, никак не й се иска това да приключва и избира всякакви начини за да се скрие. И затова втрисането е показателя, че нещо различно се случва. Преди го говорех и го пишех спокойно, отдалече. Сега в думите ти, в думите ми, има нещо студено, трезво и очевидно. Не знам дали на това мястото му е тук, но не ме интересува.
Има родители, докато има деца. Аз ще имам родители, докато се изживявам на дете. А като дете друго освен его нямам. Така е Данче. Страхотна си, благодаря ти. Страхотно е когато срещам отворени, прями, директни и точни хора и когато съм отворена за провокацията. И иначе е страхотно, тихо и спокойно и е голям кеф, ама не върши работа. Само във кризата има възможност за трансформация и това че се жегнах сега, защото си спомних постановката, в която участвам, не е съпротива и отхвърляне на обществото. То е мой дом, защото съм зависима от него, защото не му казвам майната ти. Защото се възпирам, че не е правилно, че на някой нещо му е нужно и аз трябва да му го дам, да съм добричка. Страхотно си го написала. Не родителя е нужно да бъде Азов, а детето да се трансформира в АЗ. Детето задава търсенето и детето затваря предлагането. Родителя става родител, откликвайки на детето в себе си, на порива да порастне. Това беше моята причина. През цялото време на бременността си, мислех че чрез детето аз ще порастна. Това е супер егоистично. Егото съдържа порива за развитие, и съпротивата срещу растежа едновременно, АЗа задава пътя и чрез проблясъци го посочва. Посочва случващото се вече на Егото, за да има възможност егото да се отвори за провокацията.
Детето в мен иска нещата да стават веднага и от самосебе си и на парче. Само каквото му е угодно към момента. А нещата, които са свързани в едно общо звено, си изчакват да назреят всички части, за да има цялостна трансформация. Детето в мен се бунтува от пубертета насам. И съм много кисела и сърдита, за да наказвам онези, от които съм зависима, за това че се подтискам и се затварям. Така им го връщах. Дори когато осъзнах това, пак ме втриса. Всички брънки излизат една по една и всяка брънка се развързва с катарзис, с рев, с удари. някои по-тежки, други по-на повърхността, но винаги с криза. Да, отвън изглежда патетично и смешно дори. Особено когато човек живее в друга среда, когато за него тези неща са решени и отворени и ясни. Винаги отвън погледа е ясен и съдържа недоумение как онзи идиот отсреща не вижда. Затова и си пиша за себе си, през мен, за да се видя. и затова е страхотно че ми подложи себе си като огледало и ми върна сигнала толкова изкристализиран.
Защо не взема да им тегля майната. Майната му на всичко. Една мацка каза че си е написала на пръстите на краката "майната му" и така й стояло като напомняне всеки път когато е срещала противоречие в себе си. И това е един откачащ израз, който работи ако се каже от АЗа. Егото просто го използва за имитация. Всяко нещо, което аза реализира, бива обсебено от ума и използвано като модел за егото. И егото използва ума, за да създава фантазна среда на сигурност, в която да остава затворено в себе си и да не вижда, да не знае, да не чува.
Сега се сгъстява времето, в което си показвам, виждам, докарвам си всякакви неща и те започват сами да идват при мен, отклици на сигнала ми, когато да застана права, стъпила здраво на моите си крака и да задам хода си, по мен. Просто стечение на обстоятелствата, случайности някакви или един, който ги случва.
Детето, то ще си мине по каналния ред и ще пребъде в своето си его и аз няма да го заведа никъде, само му давам възможност и се уча от него. Той си има негов път. Откакто дойде при мен, той върви по пътя си и аз мога само да не му преча много, ако мога. Със затихващо его :-)
Ебаси таткото
Втрисащо е
:-)
« Last Edit: март 07, 2009, 12:25:49 pm by Катерисе »
Каквото и да е, надрастни го!

Offline Катерисе

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 182
  • Gender: Female
    • percovision.info
Езов и Агов родител
« Reply #25 on: март 19, 2009, 01:35:01 pm »
Когато се роди дете, бащата го припознава и му дава името си. Този обичай има не една цел. Той създава една изкуствена връзка между мъжа и новороденото. Връзка, която има за цел да даде стабилна основа на детето. Този обичай има аналог в отношенията между мъжете и жените. Когато двама встъпват в брак, мъжът дава името си на жената, която му става съпруга. С това се създават много изкуствени връзки. Бащата на булката предава своето дете на нов 'баща', който да се грижи и задоволява нейните нужди. Мъжете си предават грижата за жените и за децата им, от ръка на ръка. Затова е важно и одобрението на бащата на момичето, защото той признава новия мъж в живота на дъщеря си, за достоен, с което запазва своето достойнство, както и това на дъщеря си. И така жената се сдобива със достойнство, под формата на една изкуствена връзка, чрез която тя бива предадена от мъж на мъж. В тази роля се крие смисъла на потребността на жената от мъж до нея, както и смисъла на потребността на мъжа от жена до него. Тя влиза и не излиза от тези отношения, за да може да бъде жена. За да може да поеме своите задължения и да се ползва от отредените й права. Чрез мъжа до себе си, жената се сдобива със достойнство пред обществото, ползва един постоянен авторитет, който да насочва решенията й, да й осигурява блага, и да я дари с възможността тя да се реализира като жена. Погледнато от гледната точка на мъжа, той се сдобива с една втора майка, която да го приема какъвто е и да се грижи за нуждите му, които го правят да бъде мъж.
В това описание на взаимодействието между половете в обществото няма нищо АЗово. Те са изцяло предварително уредени. Те съществуват заради неписаните закони. Защото за неписаните правила, всеки си има своя трактовка в главата и понеже не са базирани на гласност, не се и търси аналог у другия. Всеки сам за себе си ги изгражда и спазва, като предполага, че за останалите членове на обществото важат същите тези неписани правила, които той сам е изградил и реализирал за себе си. Но поради негласността им, няма никаква яснота по тях, няма сравнение, няма отправна точка. И все пак на тяхна база е сплотено обществото в един работещ механизъм, където всеки прави каквото трябва, но никой не проверява истинността на твърденията, които сам е приел за верни. Поради тяхната нереалност, те се пазят и се налага спазването им чрез отпор, който се дава при всеки порив на някоя единица да си зададе въпросите и да достигне до своите си отговори, които да прояви в живота си. Чрез отпора, се потушават поривите за живот на отделните единици.
Това би била идеалната ситуация, в която всеки порив за живот бива потушен своевременно и тогава не би имало пробиви. Но не става така. Зад всяко его, има жив АЗ. Никое его не е изолирано и само. Колкото и егоистичен да е един човек, колкото  и краен да е, в него има живот, има развитие и той го усеща. Има осезание за живота в себе си, колкото и подтиснат да бъде, колкото и затворен в деформациите си да е човек, в него има нещо с постоянна величина, стои в тишината и задава импулси. Такъв АЗ, чийто път е запречен, нарекох Езов. Такива сме повечето хора на тази земя. Усещаме порива си, разкриваме несъстоятелността на страховете си, виждаме пагубността на желанията си, но живеем в тях и си даваме възможност да бъдем определени в и от срeдата, в която пребиваваме. Съществуването на тази среда, чрез поддържането й от нас самите, ни дава възможността да се определяме като мъже и жени на първо място и като всичко останало, необходимо на обществото като плънка, за да създаде единен и цялостен образ, имитация на живота. Така във всеки от нас живот имат образите, които събирателно дават нашето същинско отражение. Тези образи, ни казват кои да мислим че сме, те са имитация на същностното АЗ и се явяват бариера за него. Зад всяка идентификация, се крие същински АЗ. Всяка идентификация се ползва за да блокира АЗА, зад нея се крие егото - имитатор на аза.
Имитатор, защото егото се самоизчерпва. То няма свой живот, то няма ново в себе си. То ползва стимули, за да се реализира, но стимулите, бидейки ограничени и повтарящи се, се изчерпват, а за да го има егото, то се нуждае от нови стимули, а генератора на новото е АЗА. Затова и егото постоянно го обсебва. Егото не е само и не е само его, защото иначе не би имало еволюция. Човекът расте, постоянно. Всеки с неговите си темпове, но развитието не спира, живота не спира, макар и да липсва осъзнаване за това у много хора.
Езовият човек, се развива чрез стимули. Стимулите са посредник на изгода. Това е разменната единица в семейните отношения, в обществените отношения и дори в учебните центрове, от какъвто и да било порядък, за езовите учители и родители и за езовите деца и ученици.
Взаимната изгода, обуславя отношенията чрез неписаните правила. Изгода има, докато предлаганите стимули вършат работа за осъществяване на личните цели. За приемащия, това са връзки, които той използва, за да се дърпа и да расте. В един момент той се развива и връзките го опъват настрани. Израстването, го отвежда на нивото на стимулите и те като връзки, вече не за изгодни, затова езовият човек ги разкъсва и израства над тях. Тогава става Агов. Той самия се превръща във стимул за развитие и за него се закачат с връзки неговите ученици, за да се дърпат. Но той продължава да бъде и егов. Той има полза от учениците си, които му създават обратна тяга и се явяват цената на неговото израстване. Израстване, което не спира на никое ниво на развитие. А докато има какво да расте, то е егово. И затова азовия учител, също не е само азов. Той носи в себе си егото си, но не е зависим от него, сам за себе си е среда и израз на същността си.
В семейството езовите родители, са едновременно и деца и родители. Няма съществена разлика, понеже са обвързани от взаимната изгода. Всеки на всеки е родител и всеки се явява дете. До такава степен са объркани нещата, че не се знае кой за кого се грижи. Ролите постоянно се менят. Това е така, защото няма яснота за причините на възникване на ролите. На първо място, за да има семейство, е нужна семка. За да има родители, е нужно дете. Семката, е причината за възникването на семейство, за да може да бъде посята, да покълне, да бъде обгрижена, за да разцъфти.  Семейството е затворената среда, опора, в която да израсте семката до едно ниво на самостоятелност. Без семката, родителите спират да бъдат такива и дори помежду им, тази роля на бащи и майки като взаимоотношения, няма място. Без взаимодействието с детето, родителите са просто човеци, които имат контакт помежду си. Контакт, от който всеки извлича своите ползи или изгоди. Контакт, който съществува като израз на хората, които го осъществяват, без за целта да е нужно всеки да има място, роля и те да му служат за смисъл на живота.
Когато се появи детето, тогава се раждат и родителите. Те откликват на търсенето на детето. То има нужда от родители, които да го отгледат. Родителите обгрижват детето си физически и психически. Подават му умствена и физическа храна, за да го въведат здраво в познатия живот. Езовите родители, отвеждат детето си само до познатия свят и го затварят в него, защото те самите себе си, се опитват да затворят там. Аговия родител въвежда детето в познатото, общо поле на битие, но задават и провокацията към детето, че освен външен свят и живот, има и вътрешен такъв. Този път е неизвестен, по него няма маркировка и човек върви сам. Това прави и Аговия учител. Вика учениците си да тръгнат към себе си. Вика ги, всеки да поеме сам към себе си и застава пред тях като един символ на Пътя, който не може да бъде последван, но го има, дава сигнали къде се намира, връща към питащите, техните сигнали, за да се ориентират. Стои сам, огромен и невидим, стимул и провокация и подава сигнали към всеки, който би чул. Не че трябва, не че някому това е нужно, не че е постижимо. Просто това е естествения път и всички ние го носим в себе си. Сигналът, който идва от Аговия учител или родител, е ориентир за това, че освен света на видимото има и друг свят или други светове.
Детето е инфант. То живее във фантазиите си. Спиритфеликс се сети за произхода на думата infant (in fantasy). Инфантите нямат възраст, която се отброява със годините. Те просто са във инфантилния си период на развитие. Но се развиват и затова за езови. Фантазиите ни отдалечават от реалността и я замъгляват, фантазиите живеят чрез нас и ние ги съхраняваме. Фантазиите са нашите спомени, нашата вяра, нашите мечти. Всичко това са илюзиите ни, чрез които си казваме кои сме ние, те са ни идентификацията, докато сме в инфантилния си етап. Когато връзките с, които сме свързани за стимулите си за живот, ни опънат настрани, в опит да ни разкъсат, можем да ги оставим да умрат и да ги разкъсаме, израствайки в една трансформирана същност, която е носител и реализатор на самоценността, на пътя, на тишината.
Това разбира се също може да е фантазия. Но със сигурност е отражение на способността ми да видя взаимовръзките, в които самата аз участвам, а по тях и себе си.
« Last Edit: март 19, 2009, 02:34:39 pm by Катерисе »
Каквото и да е, надрастни го!