Author Topic: "Някои (научни) противоречия в идеята за СМЪРТТА"  (Read 2798 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
                                                                                        В края на краищата всички сме мъртви.
                                                                                                                Джон Мейнард Кейнс
-------------------------НЯКОИ ПРОТИВОРЕЧИЯ В ИДЕЯТА ЗА СМЪРТТА ----------------------------------

Идеята за смъртта е абсурдна сама по себе си. Тя е банален - и затова неизменно нелеп - опит да си въобразим невъобразимото.

Може би идеята за смъртта е непоправим дефект в човешкото мислене, чудовищната перверзия на едно агонично - защото е свръхегоцентрично - съзнание, съзнанието на т.нар. Аз!

Всъщност идеята за смъртта е нелепа и банална - дане кажем направо гротестно безсмислена - с изумителното обстоятелство, че пропуска не друго, а най-важното - фактора съзнание!

И наистина: по какво можем да съдим за смъртта, ако не по чисто телесните й симптоми - по преустановяването на жизнените функции на организма? Независимо от съдържанието, което влагаме в нея, ние я приемаме за неоспорим факт само и единствено защото тялото на мъртвия - формата, в която го познаваме - внезапно се е трансформирало в нещо безкрайно далечно, чуждо и непознаваемо, в предмет като всички предмети, в които никога не е имало живот!

Тази трансформация е
толкова шокираща,
толкова невероятна,
толкова... невъзможна,
толкова изначална, цялостна и окончателна,
че не може да не ни изкуши да допуснем, че и със съзнанието непременно трябва да се е случило нещо свръхмистично, някакво необяснимо магическо преобразяване!

Случилото се със съзнанието на мъртвия, разбира се, е аб-со-лют-но необяснимо, но въпреки това (или тъкмо поради това?) човек си поставя невъзможната задача да го обясни. Обясненията обаче - и именно това е най-абсурдното в идеята за смъртта - са толкова
тривиални,
плоски,
смехотворни,
житейски
и дори жизнеутвърждаващи,
че приличат на опитите на муха да премести планина!

(Разбира се. Че как иначе? Та нали нямаме опит в смъртта?!)

Най-общо казано те могат да бъдат обособени в три групи:

   1. Човекът продължава да живее по някакъв друг начин -
      в абстрактното одвъдно,
      разтворен в т.нар. Световен дух
      или просто прероден в друго тяло.

   2. Човекът хем (фактически) вече не е жив, хем (символично) продължава да живее в съзнанията на тези, които го помнят и на тези, на които те ще завещаят спомена за него. Напрактика индивидуалното съзнание, също както тялото, се разлага, само че не в нищото, а в съзнанията на другите (живите), попадайки в плен на неизбежно деформиращите го техни интерпретации и догадки.

   3. Човешкото съзнание се заражда в тялото и умира заедно с него.

И трите типа обяснения не просто кореспондират с живота; те са изцяло заимствани от живота!

Нелепото в мисленето за смъртта - във всяко размишление върху смъртта - е, че тя бива (пред)поставяна като фактическо състояние, като нещо. Дори хипотезата, че съзнанието се ражда в тялото и умира заедно с него, неизбежно се оказва бременна с веществени интерпретации. В този случай смъртта бива интерпретирана като заспиване без събуждане, като безвъзвратно - и, по аналогия със заспиването, неусетно - преливане на съзнанието в не-съзнание.

Проблемът на тази интерпретация е, че тя почива върху непълна - и затова крайно неубедителна - аналогия. Смъртта, разбира се, би била сравнима със заспиването, ако предполагаше някакъв вид събуждане - пък макар и в друг свят. Без момента на събуждане, без спомнянето за някакво преди, идеята за заспиването - респ. за смъртта като заспиване - би била напълно безсмислена. Това е така, защото аб-со-лют-но и неотменимо условие на всяко заспиване, перспективата, от която то би могло да бъде интерпретирано като заспиване изобщо, е събуждането!...

И наистина: ако спим без да сънуваме или не помним сънищата си, какво от гледна точка на съзнанието ни представлява периодът на сън? Отговорът, разбира се, е еднозначен и категоричен - нищо! Съзнанието ни, образно казано, прескача съня; в един миг сме отсам, преди заспиването, а в следващия - без ни най-малко прекъсване - вече сме оттам, след събуждането. Важното в случая е, че по отношение на съзнанието ни - пък макар може би не и на несъзнаваното или подсъзнанието - от заспиването до събуждането вкл. не е изминало никакво, ама абсолютно никакво време! За времето на съня можем да съдим само по вторични белези - напр. можем да констатираме, че сме
по-отпочинали,
по-гладни,
по-работоспособни..., -
но не можем по никакъв начин да преживеем - или да възстановим преживяването - на всички тези промени! Единственото, което знаем за тях, е, че те са настъпили и сме убедени - забележете, убедени сме, без да сме сигурни, че го знаем! - че настъпването им е напълно логично и дори саморазбиращо се...

Сигурни сме обаче в нещо друго - по-важно; безвъпросно сигурни сме, че по време на съня без сънища или на съня, чиито сънища не помним, сме били живи!

Какво означава това?

На пръв поглед елементарен, дори идиотски въпрос. Разбира се, че по време на безпаметен сън или дори на възвратима кома онова нещо, наречено живот, продължава да тлее някъде дълбоко в нас. Знаем, че то е това, благодарение на което предстои - или поне има шанс - да се събудим и без което всяко събуждане в общоприетия смисъл на тази дума е невъзможно.

Въпреки това въпросът доколко и в какъв точно смисъл сме живи, докато не го съзнаваме, остава. Отговори, разбира се, съвсем не липсват -
биолози,
химици,
психолози,
та дори физици
имат убедителни - от гледна точка на собствените им области - жизнеутвърждаващи интерпретации на безпаметното сънуване. Всички те обаче - или поне огромна част от тях - биха предпоставили, всеки по свой начин:

   1. че докато сме будни, сме по-живи, отколкото докато спим,

   2. и че в сънуването има повече живот, отколкото в безпаметното спане.

Страхувам се, че няма нищо по-заблуждаващо от тази, да я наречем активистка, интерпретация.

Разбира се, че докато спим, ние сме точно толкова живи (или точно толкова мъртви), колкото, простете за вулгарната, ала, струва ми се, точна аналогия, е функциониращ (или не-функциониращ) включеният в зарядното напълно изправен GSM. В този смисъл будуването и сънуването са две
взаимно предполагащи се,
неотделими една от друга
и - разбира се - равноотдалечени от (или приближени до) смъртта форми на живот.
Да се вземе едната и да се пришие на смъртта като вътрешно присъща - и при това основна - нейна характеристика, това значи ни повече, ни по-малко проблемът за смъртта да бъде игнориран или поне заобиколен. Този начин на мислене благоприятства безкрайното мултиплициране на идеята за смъртта, но парадоксално не ни казва нищо, ама съвсем нищичко, за самата смърт в качеството й на (евентуално) фундаментално различна от живота!

Боя се, че за да напуснем този омагьосан кръг, трябва да направим три крайно неприятни, пък макар и твърде любопитни неща:

   1. да допуснем, че за нас, живите, смъртта е - и завинаги ще си остане -
      нещо невероятно,
      изначално чуждо
      и напълно непознаваемо;

   2. да приемаме всички варианти на идеята за смъртта - били те светски или религиозни - като нищо повече от емоционален отклик - ако щете дори бунт - на съзнаващото изначалната си крайност и ограниченост човешко съзнание;

   3. да свикнем да живеем със смразяващата мисъл, че по отношение на смъртта поне едно нещо е аб-со-лют-но сигурно -
      каквото и да правим,
      както и да живеем,
      в каквото и да вярваме (или да не вярваме),
      няма да я преживеем!

Тук ще се спра само на първата стъпка, тъй като, както ще видим, следващите две по необходимост пряко произтичат от нея и в този смисъл са подразбиращи се.

Спомняте ли си кога и как за първи път научихте за смъртта и каква бе емоционалната ви реакция на това?

Хващам се на бас, че, независимо от обстоятелствата, в съзнанието ви се е прокраднала подличката мисъл:

    Това на мен не може (никога няма) да ми се случи!

А спомняте ли си кога за първи път осъзнахте, че сте живи, и как приехте това?

Предполагам, че в главата на всеки от вас простичкият факт на осъзнаването на собственото съществуване е породил някакъв вариант на питането:

    Как е възможно "сега" да ме "има", ако "някога" ме е "нямало"?!

Доколкото ми е известно, тези две прозрения - за смъртта и за чудото на собственото съществуване - рядко се появяват заедно. Обикновено второто изпреварва първото, което сякаш е предназначено да го компенсира и така безвъзвратно и окончателно да го заличи:

    Да, "има ме", но (само и единствено) "тук и сега"! "Никъде другаде и никога друг път" обаче (изобщо никак) "няма да ме има"!!!

Удивително е, че тези две прозрения, колкото и да са противоположни (а те са диаметрално противоположни), поне в едно отношение са изненадващо еднакви - те са еднакво невероятни! Еднакво невероятно е както нищото да изкристализира в съзнание, така и съзнанието да се преобразува в нищо. Просто съзнанието, каквото и да представлява то, е нещо, а не-съзнанието - нищо, а здравият смисъл, който всекидневието култивира в нас още от най-ранна възраст, ни казва, че е абсолютно невъзможно както нищото да се онещости, така и нещото - да изчезне. Според същия този здрав смисъл на всекидневното мислене единственото, което може да се случи на определено нещо - и което непрекъснато се случва с всички неща, - е преобразуването.

Можете да счупите една чаша,
можете да стриете стъкълцата на прах,
Можете - най-сетне - да разложите тези прашинки на молекули и атоми и дори на субатомни частици,
но не можете - просто е практически невъзможно - да направите така, че те да изчезнат!

По съвсем същия начин всекидневното мислене се отнася и към изначално различния - но представляващ нещо сред всички други неща - феномен на съзнанието.

Разбира се, че в сравнение с всичко останало - с нещата, които въз-приема, - съзнанието е твърде особено нещо. Именно затова, когато отнасям термина нещо към съзнанието, го поставям в кавички. Тази нещост на съзнанието обаче, въпреки и независимо от радикално проблематизиращия я императив на Картезианското съмнение, не може да бъде смислено опровергана просто поради натрапчивата й фактичност. Самият Декарт приема за абсолютна опорна точка на цялата си философия, че съзнанието, собственото съзнание на всеки човек, каквото и да представлява то, с неподлежаща на съмнение сигурност съществува - т.е. е нещо, - независимо от влаганите в това съществуване/нещуване значения и смисли.

Казано с други думи, без да знаем как е възможно и защо е така, ние - всеки един от нас, хората, и като тяло, и като съзнание - сме налично битие и - следователно - неща. Или, ако си послужим с терминологията на Декарт, и протяжността, и мисленето, в еднаква степен - макар и по различен начин - принадлежат към царството на нещата. Разликата - значима, но непроблематизираща нещостта/съществуването на нито едно от двете - е, че, да си послужим с подходящата за случая Кант-Хегелова лексика, докато първата винаги е за-себе-си, последното неизменно и единствено е в-себе-си...

И така:
твърде особеното нещо,
нещото неизменно и единствено в-себе-си,
тотално неопределимото поради изначалната си неспособност да се себепрозре нещо, наречено съзнание,
няма как - просто е практически невъзможно - нито да се е пръкнало от нищото, нито, следователно, безследно да анихилира.

Проблемът е, че това напълно логично заключение никак, ама съвсем никак, не ни топли. Сиреч логиката тук не ни върши абсолютно никаква работа. Защо ли? Ами просто защото нещото съзнание изобщо не помни да е било нещо в предродилното преди и никак, ама съвсем никак, не е сигурно, че ще остане нещо и в следсмъртното после. Тъкмо обратното: нещото съзнание е уплашено, при това постоянно и истерично уплашено, от следсмъртната си невъобразимост. А то е уплашено от нея не само и дори не толкова поради предродилното си непомнене, за което, мислейки за смъртта, дори рядко се сеща - каквото и да е било, то вече е минало, - а просто защото тя (следсмъртната му невъобразимост), макар и абсолютно неопределима във времето, е неразбираемата и непредотвратима окончателност на всичко познато, фатално обезсмисляща и най-жизнеутвърждаващите му пориви и стремления!

Смазващото прозрение, че всичко, ама наистина всичко без изключения и уговорки, е
преходно,
относително
и случайно,
е толкова разтърсващо,
толкова невероятно,
толкова... безсмислено,
че предизвиква у нас - у всеки един от нас - почти органично отвращение!
Това отвращение е толкова смазващо и неотстранимо, и същевременно толкова непоносимо, че единственият начин да му се противопоставим е като го облагородим.

И именно тук, в това прословуто облагородяване на отвращението от предпоставяното безсмислие на следсмъртната невъобразимост, е самоиронизиращата се трагичност на всяка идея за смъртта. Всяка идея за смъртта е не по-малко безсмислена от безсмислието, на което е предназначена да се противопостави!

Безсмислието на всички идеи за смъртта (по принцип) е в това, че мислим за смъртта като за нещо
вероятно,
близко
и - забележете - дори познаваемо!

Иначе казано, въобразяваме си това, което искаме да си въобразим - а именно, че смъртта във всички случаи, било като преход към някаква отвъдна будност, било като сън без сънища, при всички положения е аналогична на живота или дори алтернативна форма на живот!!!

Няма нищо по-озадачаващо от отчайващия ни - защото е отчаян - стремеж да мислим за най-сериозния проблем на живота - смъртта - по един
толкова несериозен,
хазартен
и дори шутовски начин.

Да се преструваш, а понякога дори да вярваш, че си в състояние да си въобразиш невъобразимото, е също толкова нелепо, колкото и да се преструваш, и дори да вярваш, че можеш да избегнеш очевидното просто като отказваш да го видиш!

Вие, разбира се, ще възразите, напомняйки ми, че мисленето за смъртта няма алтернатива, че след като нямаме - и не можем да имаме - опит в смъртта, няма как да мислим за нея, освен по аналогия с единственото, което познаваме - самия живот.

Да, вярно е. Тъкмо затова и алтернативата няма нищо общо с мисленето за смъртта - или, по-точно казано, тя е не разновидност на мисленето за смъртта, а тотално негово отрицание!

Моето предложение е да мислим за смъртта - ако и доколкото изобщо ни се налага да го правим - само и единствено като за нещо невъобразимо. Това, разбира се, означава да загърбим всички, ама наистина всички интерпретации на смъртта -
били те биологични,
психологически,
религиозни,
екзистенциалистки...
и изобщо всякакви други, за каквито се сетите, -
приемайки, че ние, живите, по дефиниция сме напълно неспособни да кажем каквото и да било за предродилната и следсмъртна отвъдност на живота.

Предлагам, ако така ви харесва повече, да гледаме на живота като на състояние, изначално белязано с неизлечима слепота по отношение на собствената си отвъдност.

Предлагам, ако така ви харесва още повече, да допуснем, че тоталната непознаваемост на смъртта (и на предродилното непомнене, разбира се) е цената, която плащаме за привилегията (а може би проклятието?) да живеем!...


Автор: Иван Бозуков, Democrit
=====================
http://www.democrit.com/news.php?n=920&br=0&wh_n=news1
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Re: "Някои (научни) противоречия в идеята за СМЪРТТА"
« Reply #1 on: септември 25, 2008, 11:24:41 am »
За мен думите "смърт" и "любов" са празни, лишени от смисъл звукосъчетания, които се употребяват от хората, като всеки си ги пълни с каквото иска. По отношение на смъртта, аз съм я запълнила за себе си със следния смисъл - "Животът и смъртта нямат нищо общо - когато животът го има, смъртта я няма и когато смъртта я има, животът го няма", а по отношение на втората дума - след известен период на пълнене със смисли, прекратих пълненето й, защото се оказа чиста загуба на време и енергия.
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
"няма никакви противоречия"
« Reply #2 on: септември 25, 2008, 01:45:06 pm »
Разбира се че ще бъде така за теб.
 
за Черно-белите хора, живеещи в Чернобял свят, докато го има "бялото", не може да има "черно". Щото те по презумция са "измислени" взаимно да се изключват. И така с тия два етикета "далтонистите" наричат смърт, нещо което излиза извън реалността им и следователно и извънпонятийно...
В същия свят чернобелите хора създадоха и чернобели закони, според които имало "противоположности". А също и "причина и следствие". тази двоичност произхожда от "детския" период, но за някои така си и остава неизрасната.

А за някои други - бялото и черното нямат същностна разлика, защото и двете са идеи от черно-белия свят - в главите на чернобелите хора - линейнозависими и едномерно или двуизмерно "гледащи".
Иначе нито има "черно", нито "бяло" и двете всъщност са взаимнообособяващи се, което обаче именно от двуизмерните хора се приема за обективно съществуващо единствено заради това, че ТЕ САМО ТАКА МОГАТ ДА ГО ВЪЗПРИЕМАТ. И това е тяхната реалност.

И според горното, за мен нито има живот, нито има смърт и между двете няма никаква разлика, освен измислено понятийна. И понятието ВСЕЛЕНА или пък ЖИВОТ няма множествено число "в света който аз живея". И разните форми на проявите им, не означават нищо сами по себе си, защото зад всички форми стоят те двете - две думи за едно и също нещо.
Това, че се назовават така, е единствено само според тясната гледна точка на затворената в себе си същата тази форма, наричаща себе си ЖИВ ЧОВЕК, и според която тя самата се определя като ЖИВА. И мисля, че в размислите и разсъжденията на текста в първия пост в тая тема, се прозира и иронизира именно ограниченията и дори смешната страна на това самоограничение.

Така приемаме, според тия неща живеем в света, в който ние хем приемаме за такъв, хем и вярваме, че това е така. Няма начин - всички започваме с това самоограничение. Това е просто изходното положение. Но после...? ... се разделяме по пътя "нататък"...

И всичко само според някои основни принципни положения на понятието СЪЗНАНИЕ с някои граматически или езикови "представки" към него.
« Last Edit: септември 25, 2008, 01:50:35 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Re: "Някои (научни) противоречия в идеята за СМЪРТТА"
« Reply #3 on: септември 25, 2008, 05:16:12 pm »
"Живот" и "смърт" и "Черно" и бяло" са звукосъчетания или думи както и милионите други такива. Измислената понятийност не важи само за "живот" и "смърт", а за всички думи на всички езици, чрез която измислена понятийност се осъществява общуване - на централния ни герой /няма да използвам думата "образ", защото я натъпкахме с толкова измислена понятийност, че ще се пръсне като сапунен мехур/ със себе си и със околните герои, с които влиза или не в "про-сензорни" и "про-моторни" съприкосновения. В този смисъл - думите са празни или както казваш ти - няма нито живот, нито смърто, нито черно, нито бяло, нито зелено /зилену по нашенски/, нито пембено. Когато се изучава чужд език /лексика/ и се отвори речника се вижда че едно понятие - условно измислено - се определя или като функцията на предмета или като противоположност на нещо. Ето как си определя думата "смърт" в речника - пак ще кажа - там, където са изброени част от думите, с които хората, в частност ти и всички останали, общуват - смърт е "тоталното и постоянно преустановяване на всички жизнени функции на животно или растение". Тъй като чрез про-сензорните и про-моторните си функции ценралният ми герой не може да си въ-образи смъртта, докато чрез тях си въ-образява живота, то в този смисъл - смъртта е празна дума - каква измислена понятийност да й се сложи, като дори не може да се измисли такава. В този смисъл, ако ти схващаш живота като измислена понятийност, която дори не може да се измисли - или почно си стигнал до положението, където вече си спрял да измисляш, тотогава в този смисъл животът и смъртта нямат съществена разлика - и двете са невъзможно да бъдат измислени понятийно.....или и двете са безсмислени понятийно
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Никой никога не е могъл да се прескочи...
« Reply #4 on: септември 25, 2008, 07:48:31 pm »
 без да се налага повече да ставам обстоятелствен, само ще кажа, че поста ти няма нищо общо по смисъл с онова, с което аз "натоварих" своя.
Нито едно от допусканията "ако..." не се отнасят до мен. Нито значението на тия допускания.
Да - естествено е да е така. няма голямо значение, но просто бих искал само да го спомена.
не можеш да допуснеш нещо, което излиза извън допусканията... Просто е - заради "невъобразимост-та" му. Всяко допускане е също празен балон - логиката не върши работа, защото тя също борави само с познати величини и със взаимовръзките им. Няма как въображението да се включи - защото то също е самоограничено в черупката на познатите образи. И чета, че дори и символите ми с аналогиите им - също ги използваш, но като думи те предават само смисъла, който самия изричащ е способен да изведе.

Самоограничението е тотален процес - откъдето и да го погледнеш. без значение дали ще се изрази чрез идеи като СМЪРТТА, или пък като "познаваема ли е Вселената".
Не една драма или музика, не една картина, не един стих, не с едно или друго чувство. Има оставени следи от него по всички култури, няма човек който в израстването си да не се сблъска именно с него...
Въпроса е - сблъсъка е неминуем, но резултата?....? това вече е до възрастта. Защото То е налице, заради изгледа на САМООГРАНИЧЕНИЕ. И е заложено, за да се премине. за да се сблъска всеки със собственото си огледало и да погледне на чисто към себе си... Аз-ът и проявлението му на това ниво - ЕГОТО, съществуват за да бъдат преминати. САМОограниченията - прехвърлени - това просто е "пътят" и изявата на зараждащото се "ново" в човека.

самоограничението е защитната бариера, през която Его-то не може да премине и в която то е самозатворено. От себе си.
Това може на думи да е объркващо за някои, но това си е значението му. Никое его не може да се надскочи , но може да изживява надскачането... но пак по еговския си начин. каквито и думи, каквито и книги, каквито и знания, каквито и "постижения" или лични легенди... НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАДСКОЧИ... ако ще и да се "съдере".

не става без да е налице зрелостта - а всичко все още "зелено" само ще мечтае за "времето" на отделянето на семенцето за новото... ще мечтае - чрез зелените си мечти и сънища... С това искам да кажа, че едно от видяните явления в самоопознаването са, че несъзнателните хора не могат да са си "на мястото" - винаги вътрешно са "там, където ТЕ не са" - вечното "разминаване". Има го и в думи-дела, приказки-реалност, реалност и вътрешния й аналог.
Като гледам колко хора са се впрегнали да се напъват... А никой никога няма как да "успее" реално. Ей такива въпроси като живота и смъртта, като доброто и злото, може и да са само думи, но думите са израз на тоя, комуто служат. само по себе си нищо не са, но са химикалката чрез която всеки, дето говори или пише, изразява КОЙ Е - чрез съдържанието с което изпълва тоя посредник - думите и речта.
 

================
п.с. Мисля, че ще се сетиш чий е тоя цитат:
"Ако искаш бъдещето да е различно от миналото, не забравяй миналото." . Ама не "това минало", а тъмното минало... Онова - "забравеното", защото то ще се повтаря животи наред...

И между другото, пропуснал съм да осъвременя и преразгледам прочетеното от него. Просто е било преди много години когато за първи път зачетох Спиноза. А сега вече го виждам в друга светлина. вече "виждам" и доста повече, и дори и него - през всички плетеници на хилядите определения, оставени в "Етика"-та. Ако не беше се основал на "другите, преди него" щеше да е и независим и в мисленето си. Вярно - надскочил е съвременниците си доста. Но и той също сам е разбрал за САМООГРАНИЧЕНИЕТО, дори и да е смятал, че може да се надхвърли. той поне е опитал - но в мислене... живота му, така и си е протекъл - само в мислене. Но... никой никога няма да разбере дали е "постигнал" Бога... си.
та... просто се възползвах от твоето "напомняне". за което благодаря! 


« Last Edit: септември 25, 2008, 08:00:38 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Re: "Някои (научни) противоречия в идеята за СМЪРТТА"
« Reply #5 on: септември 25, 2008, 08:36:06 pm »
Когато хората си служат с цел общуване с една всеобща измислено понятийна система /неизброими са каналите за оформянето и постоянното й видоизменяне/ е допустимо някакво взаимно "разбиране" и долавяне на смисъла, с които "товарят" думите и изреченията" си. Но когато тези на звучене еднакви с общоприетите думи, са приели нов измислено понятиен смисъл, само и единствено "индивидуално" валиден, е в реда на нещата да няма и още по-малко пък да се очаква нещо общо по смисъл. Този език нито търси разбиране, нито може да намери разбиране и доколкото и дотогава докато е език за общуване на Егото с Егото на индивида, той не му позволява каквото и да е надскачане. Когато се изприказва и този индивидуален език, ще се разчисти терена за Аз-а.
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline blqh

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 306
  • Gender: Male
Re: "Някои (научни) противоречия в идеята за СМЪРТТА"
« Reply #6 on: септември 26, 2008, 03:52:08 am »
Жив човек.
Нежив човек.
Мъртъв човек.
Немъртъв човек.

Това , че един човек е нежив,не означава , че той е непременно мъртъв.
Това , един човек да бъде жив или мъртъв , са две различни състояния.
1)
Човек се ражда.(от друг човек)
2)
Човек живее.
Човек дава началото на нов живот(човек).
3)
Човек умира.(смърт)

"Раждането" и "Умирането" бележат границите на това,което хората наричат "земен живот".

Ако живота е топка,то нека поне да я подадем на нашите деца...
« Last Edit: септември 26, 2008, 03:55:06 am by blqh »
-Ехоо...Кой е?
-Аз съм гласът в главата ти!
-Ааа добре , аз си помислих че полудявам :D

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
заглавието на тоя пост е заимстван от припева на стара българска естрадна песен...
-------------------------------------------
като разсъждение или мнение всяко нещо има своето значение.
Значението - за самия изразител. то произтича от него, той се отпечатва чрез изразяването ... си.

И ако някой внимателно е усвоил обратните взаимовръзки - между изразено и изразител - то който има интереси към "изразителя" не е трудно да стигне до него. Защото всяко мнение е отпечатък, особено, когато е написано.

типично в мой стил е при всеки мой контакт с хората, или вътре в мен, основния ми приоритетния ми интерес е винаги насочен към ОРИГИНАЛА, изразителя, автора... И понеже всяко нещо, тръгва, но и се връща пак при него, не е трудно човек да се възползва от "посоката на вълната" и да погледне автора на което и да е. Въпроса разбира се има и "втора страна". Когато автора на нещо, няма собствената си идея за "оригинала" от който всичко в него произтича, то той винаги се "разминава" - и с оставеното от него, и с комуникацията спрямо "търсещите същия този Оригинал".

Никак не е трудно да се научи човек да вижда "основните си образи". Но никога не може да се "почне" от друго, освен от своя собствен. Хората които са в плен на собствената си "мъгла" спрямо собствения си централен образ, не могат и няма как да "стигнат" до другите централни образи, играещи ролята на заместител при всеки човек. А мъгли - колкото щеш.

Обикновено хората, които са вплен на мъглата към собствения си образ, живеят на два живота - с две лица.
Единия е скрит и изпълнява ролята си на център, по необходимост. И това е същинския владетел на живота. Скрит зад мъглата и здрача, той просто дърпа конците  чрез вътрешните инструменти на територията в която той властва. Но точно както е и аналогията в държавите с политически и силови режими чрез еднолична власт, на "главния олигарх", му се прави "изкуствен образ" - към "народа". Вече нагласен, сапунисан, украсен, според нагласите, тежненията и потребностите на управляваните. И това е втория образ - поднесен, за да бъде достъпен, създава му се "биография", въобще прави се всичко, за да се засили достоверността на второто лице. след като то има своя "история", нагласява му се и "опит", дори се бетонира с "проверка" на същия тоя опит... И именно тоя втори образ, е маската на първия - същинския диктатор, който обаче знае, че ако се покаже в истинския си образ, ако въобще някога се разбере кой е той, веднага би бил детрониран. А неговата функция е да оцелява, защото истинския образ на скрития диктатор, който само скрит дърпа конците на маската си и измисления от него свят, е образа на МАЛКО ДЕТЕ. Но не в човешкия земен смисъл - образа на малкото дете е налице, защото винаги нещо, за проявлението си в образния свят, му е нужен някакъв образ, някаква проекция към конкретната среда на съществуване.
   Едно "Астрално дете" или "малка душа", което заспало сънува сънищата си и световете, които си измисля. Един сън се сменя с друг и на земята в материален живот, се ражда поредното бебе, за да "поеме" една физическа материализираща се реализация на поредния астрален сън - чрез поредната маска, поредната форма на изживяваща и самопроектирана реалност. А на същата тая Зема, "почвата" е подготвена, защото тя се е превърнала в нещо като поле за изява на сънищата именно на "астралните деца".
   Въпрос на изключителен избор - на същата тая ЗЕМЯ, за тях е просто инкубатора, в който да могат да изживяват пълноценно сънищата си. За поредните им маски - в началото на всеки един физически "живот", това е просто техния "ЖИВОТ", защото тяхното битие е ограничено само в него. И именно те, ограничени в своята роля, гледайки с отредените за нея "очи", те нарекли началото - "раждане", а края - "смърт". И заради това, че самите те, с чернобелите си очи, нарекли проявата на всяка форма НАЧАЛО (раждане), а разграждането на формата - КРАЙ (смърт).
    Срещайки се в инкубатора ЗЕМЯ и земна реалност, те според сънищата си, кръстосват помежду си сигналите си за сънуване. И така взаимно си ги дообогатяват. това е една проста, естествена и само-случваща се идея - въз основа на потребност. защото иначе много бързо биха се изчерпали вътрешните им образи-сънища. И те - изживявайки че "сънуват" заедно, според естествените принципи на Вселената, резонират в тия си сънища и дори "насън" кръстосват помежду си сънуваното - обменяйки и реализирайки богатството на това кръстосване, на този "обмен". И маските на всяко астрално дете, носят в себе си отпечатъка му. Колкото и да е скрит, някои принципи на Вселената, в която в края на краищата се развива всичко, предпоставят, че всяко нещо съдържа "Всичкото" в себе си - през кореновите нишки към проявлението, но и от проявлението - по нишките, към Проявителя, към основния замисъл - към СЛУЧВАЩИЯ СЕ. И няма как, дори през своята грижливо направена маска, скрито зад своята си "мъгла" и здрач, астралното дете всъщност сънува своя си сън. И всичко е подчинено на това.

Никой нищо не знае за "светлината", докато не премине през тъмнината. и продължи към Отвъд...
Никой нищо не може да познае за ЖИВОТА, докато не надхвърли смъртта и не мине "отвъд".

Нищо не може да ограничи, тоя, който е поел и е узрял за ОТВЪД - зад всяко стъпало, зад всяко ограничение. Защото всяка бариера, първо пада "ОТВЪТРЕ". Чак тогава може да се тръгне към "ТЪМНИНАТА" на заешката дупка и скока в тъмното, в непознатото. В която ще имаме единствено и само ВСЕКИ - СЕБЕ СИ. Момента на истината - защото когато СЕБЕ СИ - е просто отражение на отблясъци и огледалца, при скачането в тъмното, НЯМА ДА ОСТАНЕ СКАЧАЩИЯ... И така - просто никога не скача - въобразявайки си дори и скачането и скока и пропадането и срещата му с разни светове, с разни приказки, с разни думички заимствани или прочетени или докоснати от същите такива като него "псевдоскочили" към новото (си).
Ето това е мига на истината. към тоя миг някои само си остават "засилени", дори с изживяването за него...
Но в МИГА НА ИСТИНАТА има само една истина - защото тя е истина, защото в нея се "МАХА ВСИЧКО ОБРАЗНО и образния изкуствен център не може да премине, освен чрез симулация - пак образи и пак изживявания. Но за него така или иначе това е света - САМОограничен от своето "ОТВЪТРЕ"
-----------------------------------------------

Колкото до езика, за пореден път, както и колежката ЮЛИЯНА ( като условен ярък пример), поредния човек, който много удобно прикрива за себе си, с изтритата вече до изтъркване идея, че словото било ограничение. Нищо не може да ограничи човека в пътя му към ОТВЪД. Нито думите, нито словото, нито езика, нито общуването. Нито средата, нито условията, нито "другите".
Ограничението колеги е винаги първо вътре в самия човек. Всеки един от вас това го носи в себе си. И все някога, някак си, самия живот ще го покаже. Не и докато "астралното дете" не стигне до него в съня си.

И ако на повечето от вас винаги има нещо неразбрано, все нещо тълкуват, все нещо има за измисляне, понеже такава е реалността им те така виждат всичко останало - чрез взаимно отрицание, или чрез интелектуални плетки и много думички, зад които обаче има винчги нещо, дето да се "крие" - прикритието винаги е самоцел за ония, които само скрити могат да са онова, за което се представят. И си се представят. Онзи, който няма път към собственото си саморазкриване, няма и пътя към разкриването на нищо от другото - нито на света, нито на хората, нито на принципите. това е негова самозатворена посока. Въпрос на несъотвествие е и "измислянето" както и прикриването зад думи, мисли, или дори представни форми винаги е лесно за виждане от хора, които вече са преминали през това към ОТВЪД (него).
 
Не в думитте на този пост е написано за разни истории или за аналогии или приказки. Чрез този пост, аз пиша кой съм, какъв съм и какво съм. Пиша за къде съм тръгнал и пиша нещо като "пътепис". И за разлика от популярния пътепис "до чикаго и назад", за мен няма думичката НАЗАД. защото няма път "назад", когато някой наистина е тръгнал. посоката на всяко тръгване е само ЕДНА... едничка. И тя само условно се нарича "НАПРЕД". Щом някой е с идеята че се "връща", то той всъщност никога не е тръгвал...

В тия постове хората, които са тръгнали към ОТВЪД, могат да "четат" за тия от техния "сорт" и без да се затрудняват от "различните натоварени смисли и значения" в думите на някой от тях. И това никак не им изглежда нелогично. дори не са им нужни обяснения. защото обясненията са нужни само на тия, дето им трябва "причина" ЗАЩО НЕ РАЗБИРАТ това или онова. И защо не го разбират като този, или онзи. "Проблема" колеги НЕ Е В НАПИСАНОТО а в ЧЕТЯЩИЯ ГО.
И ограничението на "езика" и словото, както и на "значенията и смислите" зад думите, колкото и да приличат или да се различават - зад тях когато стоят РЕЗОНАНСНИ ХОРА, нищо не им пречи да ги обменят свободно. не само чрез думи или слово. Когато двама човека имат директен достъп - един към друг - те могат само да го имат когато са пробили и смъкнали маските, мъглите, здрача. Когато са видяли "своето астрално дете". Когато могат да видят и ОТВЪД НЕГО... защото Вселенската магия лесно се аналогизира със скритите една в друга матрьошки. И не са до безкрай... маските и формите са безкрайни като проявления, но същността е само на няколко нива.

И само показател за всичко това са думичките СМЪРТ, ЖИВОТ, ИСТИНА, БОГ, РЕАЛНОСТ, АЗ... И не самите думички - а това което всеки изказва чрез тях.
Хората, които са на различно ниво в общуването, винаги едното е с идеята "че не се разбират".  А всъщност, няма нищо по-естествено от това.
"Проблема" е единствено, че същата тая "страна" в това общуване, има друга идея за собственото си развитие и НИВО в него, мерено според подходящите за целта "критерий" за сравняване. Но... същата тази "страна" в неразбирането, няма как да си го "признае", след като за нея това е от "важните" признаци за това КОЙ СЪМ АЗ.
как да отречеш живот, който и самия човек в някои мигове докосва безсмислието му, да придаде някакъв си "блясък" на изборите си, на ежедневието си... В това отношение за всичко може да се намери подходящо обяснение. И това не е малко - защото все пак това е и целта - да се намери образ, за замазване и размиване на смисленото. Това поне повечето от вас добре го могат, някои дори са нещо като "шампиони" в него. Колежката Юлияна така и не ни разказа нищо за себе си - много думи, красиви думи, добре казани думи... дори логични думи... Но нищо за себе си. само мнения, представени като убеждения, защото я няма подплатата. използвам ника й само като пример - само заради сказателната цел.
 
« Last Edit: септември 26, 2008, 11:26:54 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.