Author Topic: АЛХИМИЯ НА ЖИВОТА - в "Японската градина" на ежедневиет  (Read 3870 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
идеята на Пламенка да пише за част от вътрешната си практика, като за "японска градина" е интересна и аз ще се пробвам - конкретно събитие, в което ще се опитам да предам цялото богаство и многообразие на нивата и отношенията им по време на... каквото и да е. Примерно бягането ми - еднно следствие от уважителното ми отношение към тялото ми и потребността му от движение.... това май ще е направено в следващия ми пост в изворите.ком.

Малко общи думи:
Единството между думи и дела е преднамерена част от живота ми... И това единство ми показва много неща.
Все пак написаното след малко е част от същия този живот - израз на всичко онова, което съм АЗ.
Идеята за това описание беше вече намерение и се подготвях изчаквайки точния момент. защото не исках да пиша за "минали" епизоди. исках да е автентично - и да носи заряда на "сегашния ми миг" - в границите на възможното. за целта сряда излезнах да тичам вечерта - като част от ежедневието ми. И включих за целта моя "страничен наблюдател" чрез който да "запиша" всички подробности по случването ми по време на бягане. Нямах представа, че именно това бягане, ще съдържа някои изключителни и неслучващи се до този момент събития и факти. както и един своеобразен "рекорд".

бягането за мен е част от движението, като уважение към тялото ми... и към мен.
Когато бягам в Пловдив, го правя на Гребния канал. Винаги вечерта - късно. тъмнината и почти пълната липса на хора са чудесни условия в които реализирам онова, заради което отивам там. навремето гребната база беше коренно различна... И по-малка. А преди 10-15 години я направиха това, което е сега. Обиколката й е около 5100 м. равен асфалт, по принцип - тихо време. голяма близост до Марица. И най-вече - около вода насред автентична гора. Лятно време именно късно вечер е красотата на хлада, защото пловдивските лятни жеги са вече пословични и доста тягостни на моменти.
Гребния парк и парка зад бившата "Братска могила" са за мен места, в които е протекла голяма част от смисления ми живот. И места в моито съм отработвал Странника в мен. годините на тренировки на мястото, наречено "кръга", разходките по гребния канал... са част от легендите, наречени от вас "спомени"... но специална част. ... Но да не се отклонявам.
каня ви на пътешествие с мен - на това, което се случва с мен по време на нещо си... ........... Ежедневие, което МБИРА нарече че е като ЯПОНСКА ГРАДИНА - за ония. които имат усещането и присъствието какво е това, че ЖИВОТА да е мигове от непресекваща мистерия...
============================================================================================
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
откъс от "моята Японска градина".
« Reply #1 on: октомври 04, 2008, 11:41:04 am »
приключих със задачите, излизам от едно събиране при което се случи да "пея" - отново хор, отново разпяване... Никога не съм предполагал че това ще се случи отново - след цели 30 години. И с интерес участвам в него.
Качвам се в колата, и решавам че намерението ми да "тичам на гребната" е в ход и поемам към реализацията. преди да влезна в колата си помислям че имам и маратонки и анцуг за бягането... Случвало се е да нямам - бягал съм бос и само по къси панталони в студено време. Или в сняг или силен дъжд... бягал съм по заледения асфалт, или в силен снеговалеж. бягал съм когато цялата вода е замръзнала в изключително гладък лед. И няколкото пъти в годините в които това се случва да видя този лед заедно с лунна светлина е просто изключителна гледка. Имам част от себе си на това място - част от румен... част от спомени, мисли... събития...
Пристигам там спирам на на бариерата пред стадиона и оставям колата точно срещу будката на пазача при бариерата. така не се налага да я заключвам и вътре оставям дрехите и всичко от което нямам нужда при тичането.
Облякох се и през цялото време се диагностицирах - усещане, стабилност, физическо и психическо състояние. предстои ми изпитание - намерението ми е, ако съм наред да мина 2 обиколки. От точката на бариерата и колата тръгвам и се връщам пак там и общо прави малко под 11 км - за две обиколки. Взимам ги за около час, до час и десет минути средно време.  не е идеята за бързина - гледам часовника за да имам предвид страничен показател и ориентир за формата в която съм.

Всички бягания до сега, толкова години са различни. Аз съм различния, ситуацията, дните, времето, условията... всичко.

не загрявам, не се подготвям, тръгвам направо - така, както съм в конкретния момент. Взимам си пуловер по изключение - заради настинката миналата седмица. И си казвам, че ако усетя че ми пречи ще го сваля.
Включвам си "страничния наблюдател" - част от мен се изнася и се отварят едни БЕПРИСТРАСТНИ ОЧИ - на чисто виждане. само гледат - нищо друго.
Започвам, правя първи стъпки. Постепенно страничните забежки на ума ми се успокояват и се центрирам бавно и постепенно. постепенно стъпките ми се променят и стават плавни. изправям гръбнака, започвам дишане на две стъпки. Усещам че носа ми е още запушен от настинката и включвам отработеното за тия случаи - фиксирам се навътре към гърлото и правя релакс - едно специфично отпускане там - чак тогава разбирам че има нещо свито. И изчезва. постепенно дишането се нормализира - две стъпки вдишване, две издишване.
    Минавам първата алея зад кулата, когато ритъма постепенно се откроява - точната крачка с точното дишане. Към вниманието и фокуса ми се добавят тялото, крачките, стъпката, движението на таза, раменете пак бяха с леко напрежение, което релаксирах. врата беше останал наведен надолу. изправих - таз, гръбнак, врат - едновременно изправени, едновременно свободни от напрежение. релакс в бягане - това навремето ми изглеждаше противоречиво... но преди много години се оказа, че е факт. Отварям се навътре и пускам широко всички сигнали от наличното - в мен и около мен. сетивата просто за миг сякаш се отварят... а всъщност се отваря онова,. към което те предават сигналите си. При това "отваряне" сякаш света се оцветява в милиарди нюанси и сякаш става безкрайно богат и дълбок... дълбок, толно толкова колкото сме способни да се отворим... и да се потопим в същото това "дълбоко"...

    докато стигна до моста по средата, успях да влезна в релакса и да се насоча към вътрешното състояние, следейки непрекъснато всичко до тоя момент - тяло, дишане, стъпки. на моста се усетих че се бях отнесъл в мислите си... Айде всичко наново - навътре - внимание, фокус, периметър - тяло, дишане, стъпки. Усетих десния крак пак да стъпва навън - още от коляното, самата идея, че откривам това, веднага го фиксира. добавих изнасянето на таза напред, както и усетих че съм го стегнал...
    пренасям се на дишането - пускам го надолу. Постепенно става долно коремно до диафрагмено. Като напипвам баланса, стигам до следващото - издишам жцелия въздух от дробовете. И оставам без "резерв" за следващото вдишване. Гърдите ми остават без въздух - остава само "корема" и той е помпата. С бягането открих и отработих това, наричайки го "дишане от нулева точка". пренесох го после и извън бягането. после и при всяко друго натоварване. следя според него какво ми е състоянието, защото без резерв на въздух, след издишането, до импулса за следващото вдишване, разбирам какво е състоянието.

     отново се усещам че съм се отнесъл - връщам се на мига - някои от нещата си продължават, просто ума ми не му се "спира" и да се фиксира на тях - иска си неговото. Постепенно го оставям на него си - само аз се отделям настрани - всъщност навътре. а той там си и остава - където му е мястото - на повърхността.

      правя завоя на първата обиколка и поемам по правата й страна. това е откъм страната на марица - гората там има особено излъчване през нощта. постепенно процесите са вече задвижени и си текват балансирано, свързани един с друг. След тялото и дишането вече минавам "навътре".
    Започвам "изпразването" от мисли - използвам свой трик за това - заедно с въздуха ги издишам "образно". Все едно поемам въздух с мозъка си... и после го издишам заедно с пълнежа там. през очите навън - през устата, през гърдите, през корема. издишам през всичките тия места. постепенно мислите се изчистват и все повече настава покоя. Все повече се подготвям за "продължението". Фиксирам цялостното състояние - добре съм, всичко тече гладко - няма сигнали за проблеми някъде. Оставям ума си да се разсейва на моменти с гледката наоколо, докато "аз" се занимавам вече със сериозните неща.
      с дишането продължавам вътрешната работа - при издишане оставям нещата от главата ми да се пренесат надолу. разделят се емоционалното от менталното. при вдишването ги напомпвам, после ги оставям да слязат надолу - двете се разделят - емоционалното потъва надолу - чак до долната част на корема ми - дето диша. И там то си остава на спокойствие да се "движи". Но не и да е в главата ми. там за момент остават чисти мисли, образи - чисти - без еможионални примеси в тях.
      Усещам че ума ми е вече доста объркан, но му се налага да привиква - не му е за първи път. Просто е - сякаш преживява че е като удавник, който не знае че може да плува.  Вече съм в кондиция  за следващото - направил съм подготовката... И съм оставил "място" в себе си - и то се случва. отваря се в мен канала - изведнъж си давам сметка, че се изтеглям сякаш назад и нагоре. И очите ми стават очи през които виждам вече не същото. Всичко се променя и едновременно с това съм пак аз - всичко е налице... но и още нещо... К Още нещо, което пак съм аз. Страничния ми наблюдател превключва на тая честота, за да 'вижда" вече новото измерение. Ума ми се вълнува от страх и го усещам че посипва своите си неща на "мегдана" който се е образувал от празнотата. нещата стават ясни и точни - кристално чисти. няма ги думите - те идват чак след това.
      страничния ми наблюдател вижда че завършвам първата обиколка. за миг само правя бърза самодиагностика на положението - състояние, обстановка, намерение, потенциал. добре съм, но… все пак – дишането ми е сякаш прекалено спокойно и сякащ не му се иска да е дълбоко. Не усещам типичното физическо натоварване за след първа обиколка, което не е типичен факт. Въз основа на това намерението за втора обиколка сякаш идва естествено . И продължавам.
    отново навлизам навътре... отново някакви мигове съм "свързан" някъде надълбоко със себе си. света придобива едно огромно измерение - събран в цялост, далеч зад, над сетивата и образите на ума ми за него. мигове в което протича всичко с огромна скорост... даже не може да се мери - просто го разбирам, когато "излизам" и текват мислите.... някакви мигове, които после не се смогват да се изразят с милиони мисли и образи. Но ума ми вече е научен да ги използва... И има потенциала да "ги превежда" - на познатите му език, слово, символи. И аз и той знае, че никога не може да са достатъчни... Но той взима само това, дето да е за него. А аз го използвам във връзката си със средата, контактите - превръщайки и тях в поле за израз на всичко случващо се.

        НО... в даден момент ми светва сигнал - има промяна. излизам  от дълбокото и усещам странен сърбеж в ръцете си. Първо чеша едната, после другата. Веднага се насочвам към тялото - и усетих на мига че стъпалата и ръцете ме сърбят силно и са с едно горещо усещане. И веднага разбрах какво е това.....
        Малко отклонение:
случи се за първи път преди точно година, после след 6 месеца - още веднъж.
Първия път бях объркан - силна алергична реакция - която обаче хванах много късно -  И вече чак в подуването на лицето и силния сърбеж на ръцете и стъпалата. Никога не съм получавал афилактичен шок и веднага първата ми мисъл беше - за гърлото и дишането. Веднага се прибрах вкъщи и хората у нас бяха пред телевизора и се стъписаха - особено децата. Лицето беше силно подуто и гледката в огледалото беше малко смешна... и вероятно на останалите им изгледаше малко страшна. Подуването беше в ход, избиха и разни пъпки по цялото тяло. нещата се развиваха доста скоростно - от мига на първото усещане за подуване на очите, бяха минали не повече от 15-20 минути. цялото ми тяло беше на червени петна, кожата се изсуши и стана като грапава и особена при допир. очевидността на алергичния шок беше налице... Още преди да влезна под душа пих едно изпитано от мен антиалергично средство - простия, но ефикасен за мен "алергозан". Интересно че всички процеси действаха в много голяма скорост и до 10 минуто след това усетих че някои от първите симптоми започваха да отшумяват. Всички заспаха, аз останах, за да проследя какво се случва, а нещата просто постепенно си отшумяха. на другата сутрин все едно че е нямало нищо. аз обаче си дадаох сметка, че това е някакъв нов момент и че ще трябва да го имам превид  с бързината си и опасността от силната реакция, която бях сега пресякъл… но не се знаеше, ако нямах средството, до какво щеше да стигне… разбира се всяка алергична реакция си има някакъв „причинител” нещо което да я отключва. Опитах всички възможни идеи, които се усетих… И само ги запомних – нямаше нито как, нито за какво да сравня, след като това се случваше за първи път.
Половин година след това – след като се възползвахме семейно от предложението на Пламенка за ШУМЕНСКОТО ПЛАТО – напролет тази година. Ден събота и точно след като тръгнахме на поход първия ден и пак се появиха първите признаци – сърбежа и подуването на ръцете и стъпалата. Пак малко късно ги свързах всички признаци в едно, но така или иначе изтървах похода, но пък опитах да наглася вече една цялостна картина. Отгоре на всичко се разбра, че никога не се знае предварително и винаги трябва да имам със себе си алергозан, предвид, че доста обикалям сам по планината. Още тогава обаче си казах, че при подходяща ситуация, ще опитам да не пия нищо и да усетя как се развиват алергичните събития без да им се меся…
   Край на отклонението

И сега – за трети път И… пак наесен – подходящия случай… пак изненадващо, пак неочаквано… И въпреки това – бях вече подготвен. И реших „кога, ако не сега” – оставям го да видя какво ще е – без намеса. Всичко това премина за мигове през главата ми. Решението също – макар, че ума ми събра и някой „гласове против” го оставих в празното и само ги чух без да се вързвам, но и без да ми пречи да ги имам предвид.

Продължих с тичането – вече с нагласата за едно друго „следене” – на състоянието на промените. Беше най-подходящия момент – бях в пълна кондиция, в подготвено положение – всички условия накуп. Така че реших да продължа с тичането. Така още повече щях да забързам процесите. Сърбежа по ръцете и краката бързо го овладях – само със смяна на нагласата на възприятието и се тушира импулса за чесане… Другото вече беше важното и целия ми потенциал в наблюдаването премина в тая посока. Тялото ми е превърна сякаш в колба в която се гледаше какво се случва – многопосочно.
На половината на втората обиколка преминах отново на „правата страна” и преди да стигна до моста лицето ми беше вече подуто значително – почва се от веждите и очите… после слиза надолу към носа горната устна. Ръцете и пръстите – също. Остана ми само четвърт от втората обиколка а тепърва трябваше да мина границата, до която бях стигал дотогава – вече без лекарства. Едновременно с това физическия и психическия тонус бяха незасегнати. Дори нещо повече – не усещах никаква физическа умора. За първи път откакто тичам усетих дори лек хлад – това не ми се е случвало дори и в най-студените вечери там. И все пак – дишането не беше дълбоко както винаги – с тенденция да става плитко, не усещах умората, така характерна за края на втората обиколка… И реших да направя трета – за първи път откакто тичам там, взех решение да направя трета обиколка и да следя какво се случва в мен. Внимателно следях дишането и особено гърлото, които при алергичен шок са най-непосредствената опасност. Минах кулата за състезанията, после – завоя, през зоологическия кът, после почнаха кулите отдясно при водата. Всяка е на 250м една от друга. Стигнах моста, който е по средата на гребния канал. Нямаше проблем, продължих никакви нови симптоми и продължих да следя наличните. Усетих обаче как ходилата ми спряха да ме сърбят, после и ръцете… На половината на третата обиколка вече усетих и физическата умора – главно в краката. Но пък тялото ми мина на автоматичен режим и сякаш си вървеше само. Застана си в едно положение, ритъма на крачките и дишането се застопори. Стъпките минаха на друг режим – повече с изправени колене, като движението мина към бедрените мускули, излизайки от уморените подбедрици. Всичко това го засичах внимателно, но без да се меся. Състоянието на внимателно наблюдение просто го запазих до края на третата обиколка и тръгнах вече към колата – това бяха последните няколкостотин метра. Когато спрях, краката ми сякаш продължаваха да тичат – запазих същото дишане – поне още 10 минути. Не бързам да се качвам в колата. Отново правя бърза справка за състоянието – няма изненади, няма нови моменти – лицето е подуто, но вече беше почнало да спада… Ако с нещо бягането е попречило на протичането на алергичната реакция, щеше именно след края му да се разбере. Останах още малко – отоците продължиха да спадат бавно. Качих се на колата и слее 10 минути вече бях вкъщи.
Дадох си сметка, че за човек който за първи път изтичва 16 км се усещам доста във форма. Освен умората в кратата, нямаше други последици – за сега. Усещах се добре, в кондиция, уморен, но и в чудесно състояние. Още при първия пристъп преди година си дадаох сметка, че не ми се отразява по друг начин освен по кожата и лицето. Вътрешното състояние – физическо и психическо са непокътнати. Вкъщи веднага по вида ми разбраха какво става… но не и че вече е тръгнало да отшумява. Съблякох се да отида на душа и видях как по цялото тяло имам характерните червени петна. Които обаче след душа почнаха да отшумяват. Изчаках още към час и си легнах чак в полунощ. Умората вече беше налице… На другата сутрин все едно че нищо не беше се случвало. Чак на другия ден вечерта ми се появи мускулна треска тук-там. Малко на раменете, малко на бедрата отстрани. Иначе нищо.
================================================================================
Та… така – малко от "Японската градина", в която се вижда кой съм, по начина по който съм я подредил. По отношението ми към детайлите, към подробностите, към дълбочината…
Всъщност – към мен самия. защото зад всяка японска градина всъщност стои "Подреждащия я" - тя е само неговата "витрина".


« Last Edit: октомври 04, 2008, 11:58:19 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
АЛХИМИЯ НА ЖИВОТА - Живеещия и Практиката
« Reply #2 on: август 23, 2009, 11:23:48 am »
Утро е. Гледам пред себе си "голямата вода" - там в ниското. Това е "ДОСПАТ" и го гледам от място в квартал, намиращ се преди град Сърница. Още като пристигам очите ми са притеглени от водата. Има някакъв магнетизъм за мен в комбинацията между вода и планина... В тоя случай - "голяма вода" и "голяма планина". Може би защото там, пред деня, се събират на едно място всички четири стихии - огъня (слънцето), вода, земя и въздух. А аз самия съм "петия елемент" свързващ в себе си тях, и с това едновременно повече от всяка една от четирите... Дори повече от "сбора" им... През мен те са в единство... ако аз самия съм в такова.

Има моменти, когато като отида на някакво място за първи път, съм нащрек и сетивата ми стават силно "напомпени"... защото следят за "подаръка", който за пореден път ми е приготвил моя приятел ЖИВОТА, чрез нещото наречено условно "съдба".  И За пореден път ще ме призове за проверка дали съм този, за когото се представям пред него... Този, когото съм представил пред Вселената и съм нарекъл АЗ, заявявайки че съм "онзи, който прави Живота си и именно като такъв го ЖИВЕЕ"...
Вероятно хората, които вече са го заявили и сами са разбрали по себе си, че освен заявяването Живота проверява заявяващия през цялото време... Защото думите само по себе си нищо не са, ако не са подкрепени с проверка чрез "дела", чрез множество хитри "двойни" или многозначни капанчета, в които да се провери будността, широтата и с това да се осмисли според тях случващото се.

И ето - аз съм на поредно ново място, на което попаднах "случайно" - без план и посоки, без идеи и измислянето им. Усещам ясно че ЖИВОТА пак ме води нанякъде и веднага "скачам в заешката дупка" на неизвестното и го следвам цялостно, отдадено... Изрязявайки с това КОЙ СЪМ АЗ и че думите изречени някога и някъде са прогорени и белязали живота и смъртта ми... и с тях отредих ПЪТЯ ми - и сега и занапред. И че дори и повече от 20 години от тия ми думи, никога не спряха да бъдат проверявани. И с тях - да бъда проверяван КОЙ СЪМ АЗ - който ги е изрекъл... и от който са "чути"...

... Гледам отсрещния бряг на Доспат и нещо там... нещо там ми трепти... Първо лекичко, някак неуловимо, сякаш маранята, сякаш илюзия... но трептенето не е само в "гледката", то е и в мен. Долявам някак си знака и "посланието" и въобще не се коле:ая да изпадам в поредните "умствени игри" - "ама как можеш да си сигурен", "това е лудост", "можеш да умреш"... Сякаш са ме чули мислите и вътрешните събития, защото сякаш като в хор рлични хора около мен почнаха да говорят "двама души се удавиха миналата година - точно на това място тук", "много е опасно "майна", не минава сезон, без да има удавени... и все хора плувци, все здрави и силни хора...".
   Всичко това би разколе:ало само коле:аещия се човек, свикнал да слуша ума си - дори и през умовете на останалите около себе си... Вместо това обаче с лекота прескачам коле:анията и овладявам ума си вместо да ми говори глупости, просто да се включи в пълен капацитет в предстоящата проверка. И вместо да крещи с малките си гласове, просто да се изправи до мен и да поеме ролята си. И така - вместо ума на малкия в мен, се изправя едно познавателно съобразително устройство, което се включва на пълен капацитет, извличайки всичко достъпно и налично за водата, за условията, за разстоянията, за плуването... Получи се огромна база от информация, в която почнах да извличам само практичното и пробваното в годините ми досега, постигнатото, експериментираното... НО всичко това е просто инструмент - само за една част от мен.

няма дори място за ИЗБОР - дори няма място за решение някакво... То сякаш е направено предварително, щом съм обявил Живота си за водач и приятел. И тогава някога, на онова място изричайки "ония" думи си носиха отговорността и застанах зад тях - още тогава, за да ги произнеса за първи път.  сякаш живота ми прави така, че винаги да ги помня, изричайки смисъла им непрекъснато оттогава... и така - проверката - дали не съм летял, дали съм бил истински, дали са изречени от дълбокото и дали живея с него... така се проверява лесно КОЙ СЪМ АЗ - сега, и тогава - когато съм ги изричал.

Обмислям детайлите в реализирането - намирам точка на пристигане и точка на тръгване. Уточнявам "мерника" и линията на плуване, припомням всичко налично за плуването, за дишането, за рефлексите, за объкрването, паниката и страха... Събира се всичко постигнато сякаш в точка... сякаш една генерална проверка. Докато идвам към точката на старт, сякаш "случайно" решавам една неизвестна, чрез предоставена възможност. "Румба, тръгваме с лодката след 10 минути", веднага ми "светва" - Аси, ще ме закарате ли там отсреща на брега - пред бялата къща, на поляната... разбира се те ме питаха защо, после ме разубеждаваха по сякакви начини... нямаше вече как, но те опитаха...
Веднага се затичах, грабнах дрехи, джапанки и кърпа и набегом ги отнесох в тревата на "мястото на пристигането", после бос по бански добягах обратно на бегом, загрявайки по този начин и настройвайки се физически за едно огромно физическо и психично натоварване.
--------------------------------------------------
малко от легендите:
Водата ми е била проблем от малък - страхувах се от нея... Родителите ми са селски хора, възпитани на полето и обикновено хората като тях се страхуват от водата. освен това ме бяха наплашили от малък, защото баща ми се беше давил на морето, амайка ми не влизаше в него по-дълбоко от "коленете". Този ми страх ме водеше за носа чак до 9 клас, в който ясно реших и поех преднамерен к:рс към многото си страхове - от какво ли не. Вече имах реален опит - със страха ми от "тъмното" и поех по същата пътека и принципи. Почнах да влизам във вода... колкото може повече начесто. Почнах да гледам какво правят хората когато плуват, обръщах внимание и наблюдавах какво се прави, гледах случах, разпитвах, за да събера в главата си някаква база за решимост. Естествено че решимостта е празна по този начин, но беше част от плана. Просто така опипвах внимателно страха си, изследвайки го, обикаляйки около него изучаващо... В десети клас вече разбрах че плуването може да се направи чак когато успея да не се страхувам от водата, и че негова изява е примерно типичния лицев рефлекс, при който гърлото се затваря, дори и за дишане, когато на лицето попадне вода, особено студена... И че това е същността на проблема. Почнах да потапям лицето си, да издишам във водата... то беше едно давичкане, кашляне, кихане и смъдене в носа, докато се сетя, че издишането трябва да мине именно през носа, за да не влиза водата в него при потапяне...
И един ден .... се възползвах и си минах бариерата. Тогава тепърва почнах да се уча да плувам. Плуването е интересно съчетание от действия, когато човек осъзнава многообразието и дълбочината им. Например плуването и пеенето са процеси, които сами по себе си опрделят дишането - както и дишането ги определя.
като ученик вървях дребен и с малък гръден кош. С него - и малко въздух. но пък се движих много и съм имал силно привличане към движението. от няколко години правих първите си крачки в бойнте изкуства и сам прониквах и преоткривах Що е то... И в митарствата си с водата и плуването по онова време някак си разбрах че именно така ще направя и с плуването. избрах си стил - бруст - и почнах да извличам движението му - оказаха се хиляди подробности, които все опитвах, но нещо не ставаше - много движения, малко разстояние а много умора... Нещо ми убягваше и търсих и разпитвах плувци, дори треньори... Един ден на морето, мои приятели с които ходихме просто в разговор дочух как обясняваха именно една невидяна от мен подробност - събирането на краката, а не ритането назад, правят високо КПД-то на движението.
И постепенно го почнах опознавайки и експериментирайки множеството тънки моменти - в синхрона на множеството движения, които трябваше да се съберат в едно и така да реализират нещо повече от сбора им. Увеличавах разстоянието за преплуване... с годините - бавно и систематично... Но най-важното... плуването си е плуване, но един ден открих, че мога да се отдам на водата - някак в главата ми падаше една бариера и сякаш водата проникваше в мен, и аз в нея - без граници... МОИТЕ ГРАНИЦИ... просто поредната падна. Както преди от тъмното, от срама от тялото ми, от вечните чудения и нерешителност - да не сгреша, да видя предварително всичко, да се предпазя от неуспех или болка...
-----------------------------------------------------

...... Лодката пореше вълните в посока към къщата с поляната отпред. Виждаха се някакви дребни точици, които се досещах че са хора. за първи път си дадох сметка колко измамно е разстоянието в откритите водни пространства - и че избраната дестинация е около километър, а аз никога досега не съм плувал повече от половината му. Докато всички това минаваше през главата ми, внимателно гледах докато лодката плуваше към целта, посочена от мен - съобразявах вода, вълните, вятъра, разпределението на силите, физически и психически... Хората ме убеждаваха да не го правя до последния момент... Но вече това беше без никакво значение, както примерно без значение е че дъното било около 45 метра в тоя периметър от язовира - кво значение има дали на 2 или на 2000 метра е, след като мен повърхността ме интересува, а тя е все на едно място....
  Пристигнахме и скочих на отсрещния бряг... лодката се обърна и тръгна, но имах подозрение че няма да ме оставят, а ще ме гледат непрекъснато в готовност да ми помогнат ако закъсам, въпреки, че ме питаха няколко пъти "дали искам това" и че отказах... Този вариант, разбира се, беше допуснат в множеството други варианти и сценарии и щях да ги проверя в "движение" повечето от тях.
Осъзнатия човек е свободен за допускане на всички варианти - от успех, до провал, дори смърт - като най-крайната форма на неуспеха. Ако някои хора си припомнят гледайки катастрофи, че "това може да се случи и с тях", за мен видяното е нещо, което "все някога ще ми се случи", така, че загубата на въздух, задавянето, уплахата, паниката и объркаността и хаотичността при навлизането им в главата ми, са основния ми противник - поне според предварителните ми познания за себе си.
нямаше време повече за чудене и мислене - просто тръгнах напред - видях няколко пъти точката на пристигане и си дадох ясна трезва сметка за огромното натоварване, което ме очакваше...
---------------------------------------------
Реализацията:
тръгнах смело, изгонвайки последните остатъци от нерешителност, коле:ание и страхове в главата си. И вместо тях сложих най-важното за момента - наблюдение на дишането и на условията около мен. След няколко минути всичко се нормализира и влязох в ритъма на движението. Пуснах се в широта - така аз наричам когато се "разделям" на нещо като на нива, на слоеве... Всеки слой си гледаше неговите процеси
- една част от мен гледаше дишането, водата, разстоянието, посоката, условията...
- друга - следеше вътрешните ми ментални движения - мисли, съпоставки, сценарии, сравнения, оценки...
- трета - следеше за астралните процеси изживявания, пропомняния, страхове, чувствания...
- и една друга част - която не беше никоя от тия... тя хем беше всички тях, хем и нещо повече, събирайки ги в себе си, но и обхващайки ги "отвън". Чрез нея винаги реализирах състоянието на безпристрастно наблюдение, което аз наричам състояние на съзнанието "СТРАНИЧЕН и ВЪНШЕН НАБЛЮДАТЕЛ" - един от най-големите ми пробиви в работата ми по себе си.

Първото което констатирах на ралични нива беше, че прекалено бързо тръгвам... вероятно от адреналина и възбудата от задачата. Много беше важно адреналина и последващия го постадреналинов синдром, да не се появят защото ще са още една пречка с която ще трябва да се справя... Пречка, вместо да се възползвам от тях... така, че намалих дълбочината на дишането и възстанових покоя в главата ми. на първата граница на физическа умора, се обърнах на гръб и релаксирах - физически и психически... Тогава погледнах за първи път назад и забелязах че имам нов проблем - отклонявам се заради вятъра, който вероятно правеше повърхностно течение в неговата посока. В този миг разбрах, че вече съм преплувал почти една трета, но съм изместен настрани от линията на плуване. Веднага разбрах и защо докато гледам "целта" си не мога да го забележа - визуално то все е пред мен, и изглежда че плувам към него по линия... обаче линия, която се променя от собственото ми местоположение... а то се оказа изместено доста встрани, спрямо предварителната линия между точката на старт, и на излизане.
Тогава дойде и другия сюрприз - вятърът смени посоката си и се обърна диагонално но вече срещу мен, и видях че колкото повече почивам на гръб, толкова повече се измествам настрани , дори и назад.... Това вече беше в графата "непредвидени, непредвидими проблемни обстоятелства" и именно при тях човек се оказва КОЙ Е извън ума си...

на всичките си нива заработих
- физически движението го усетих и напипах за да изцедя от него максимума на КПД - с него и дишането.
- Ментално веднага извиквах варианти на поведение при различната обстановка - от конкретни, до ситуационни, спрямо новите условия, разигравайки сценарии според предвижданото, което ясно осъзнавах че отново е ограничено... но така или иначе това е също част от мен... и то си работи. Например веднага обърнах внимание и потърсих да видя "лодката"... и я видях да кръжи на разстояние от мен, но разбрах че ме гледаха и че са в готовност и че това е една възможност за в "краен случай"... но с който ясно ще разбера че съм се предал вътрешно... и външно.
- астралното веднага си показа "рогата" и разни малко гласчета се обадиха да ми кажат,  - от "видя ли, на ти сега", през "като не слушаш кво ти се говори", до "ще умреш бе човече", както и паниката, надникваща и чакаща от засада...
 - а всички изброени просто бяха "малки" бяха нещо незначително, погледнато от една различна "вертикална" переспектива в която имах своя АЗ...

Проблемите с вятъра се усложниха - появиха е вълни, големи към педя, които обаче ми станаха като тръни - на всяко излизане над водата за вдишване ме удряха в гърдите и ме връщаха назад, и с това няколко пъти ме задавиха, глътвайки вода именно когато излизам за вдишване... Оказа се че същите вълни, течение и вятър, стаха проблем дори и при почивката нагръб, защото заливаха главата ми, и така направиха проблем и борба за всяка нормална глътка въздух... През цялото време допълнително вятъра ме избутваше назад и настрани... Физическите сили ми свършиха и мозъкът ми се опита да ме хвърли в защитната си реакция -" не мога повече". такива няколко кризи имаше общо към 6 или 7 пъти. Идеята е просто да си "по-голям от тях" и да се задържиш "голям" във всяко условие или събитие и така те да са "по-малки" от теб. Именно когато свършат силите, остава само психиката. Всеки може да "решава" когато е силен, когато наличното е налице. Но когато то се изгуби... когато вече го няма... кое ли "остава"?...

Избирах подходи, пробвах ги, някои се оказаха неадекватни, други проработиха. трети ги напипвах в движение, чисто творчески - за момента.... Плувах настрани, извъртявах се, поглеждах на всеки три движения и назад, за да доловя колко се измествам, коригирах посоката...
Имаше ясна цел, но зад всичко стоях аз - прицелващия, постигащия... и в край на сметка СЕБЕ СИ - нито целта, нито постигането... Просто АЗ - тоя дето определя всичко. Това беше най-важното от всичко - ЩЕ ОСТАНА ЛИ АЗ - онзи, широкия, големия... дори и в сложна, дори враждебна среда, заплашваща живота ми... на кое държа, кое ме определя, кое е важното... когато си сам насред стихията... Това беше и проверката... И веднага допуснах кое е най-вероятната причина, за да се удавят плувците от миналата година, "на същото това място"... Просто страха, паниката и това, да се предадеш психически и с това и физически...

Изплувах в точката на излизане и докато пусках крак, за да пипна има ли вече дъно... целия треперех физически - от умора, от постадреналиновия процес. Щом докоснах с крак дъното, стъпих и ми се зави свят, краката ми почнаха да вибрират, после цялото тяло... разбрах че ако излезна не мога да стоя прав и останах така във водата успокоявайки дишането, но запазвайки дълбочината му. Това винаги е имало огромно значение след края на всяко голямо усилие...След няколко минути треперенето намаля, излязох и се опитах някак си да се избърша с кърпата... Психически ми беше смешно как тялото ми се бори със своето си ограничение и поизчерпан капацитет...
поседнах и релаксирах - психично и физически... Послед отворих очи... и погледнах водата - нямаше никакъв вятър, нито вълни... НИКАКЪВ. Равна гладка спокойна повърхност, все едно че нищо не е било...

Всъщност - и за мен - все че нищо не е било - просто проверих КОЙ СЪМ... Всичко преминало просто отиде някъде във вечността... И едно нещо отново "остана" - след случките, препяствията, проверките, изненадите, проблемите, работата...
 
Едно нещо винаги остава, след като всичко друго "идва, и си отива"...
То, същото, беше преди да тръгна, и остана, след като излязох от водата...
остана дори и като почвах този ми пост и дори и в момента - на края на тия ми думи
Дори и като почвах участието си в ИЗВОРИТЕ.ком, чак до този ми последен пост, преди да си взема "довиждане" с "другите" в него...
Може би го е имало и преди да съм се родил... или пък ще го има като дойде момента на смъртта - пак същото това - ДЕТО ВИНАГИ ОСТАВА...

Да, накрая винаги едно нещо остава... и то не е нито спомена, нито хората след теб, нито направеното, нито опита... не е децата, фамилията или роднините, не е работата, парите или кариерата, не е и къщата, играчките или везните дето човек мери всичко по една празнота в себе си.

нещата идват и си отиват, а накрая едно нещо остава... КОЙ СИ ТИ - АЗ СЪМ - тоя, дето е правил нещата, дето ги случва, дето ги гледа, дето ги изживява, дето ги 'идва" и ги "отива" - Магьосника, създаващ магията на ЖИВОТА... създаващ с нея СЕБЕ СИ , за да се затвори отново във вечния цикъл на АЗ СЪМ (КОЙ СЪМ АЗ).


---------------------------------------------------------
« Last Edit: август 23, 2009, 01:30:36 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.