Author Topic: Емен  (Read 4972 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Емен
« on: ноември 30, 2008, 01:48:06 pm »
Ден денувам - кътища потайни

нощ нощувам - пътища незнайни;

  няма тато, нито мама -

   тато да ругае,

   мама да ридае...

  Леле моя

    ти Пирин планино!

  Море черно

    цариградско вино.

 

С враг врагувам - мяра според мяра,

  с благ благувам - вяра зарад вяра;

  нямам братец, ни сестрица -

    братец да ме хвали,

    а сестра да жали...

  Леле моя

    сабя халосия!

  Море люта

    одринска ракия.

 

Бог богува - нека си богува,

цар царува - века ли царува?

   Нямам либе, първа обич -

     мене да очаква

     и да ме оплаква...

Леле моя

   пушка огнебойка!

Море тънка

   солунска девойка.



Сън сънувах - пътища и хора, хора с пътища и пътища без хора,
сън сънувах - хора във вода без диря и без посока, хора крачещи сред собствените си вълни,
сън сънувах - среща на вълни,
сънувах , че пропадам във водата,
и се събуждам и успокоявам и продължавам стъпките си по водата.
 




 Сън сънувах, ой нерадост,

    опустяла младост,

  сън сънувах, сън прокоба -

сънувах си гроба...


....Сън сънувах, че сън ме сънува....
« Last Edit: ноември 30, 2008, 02:00:33 pm by beeyond »
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Re: Емен
« Reply #1 on: ноември 30, 2008, 07:12:09 pm »
Благодаря...
 ...на всички участници.

...на поредните хора, дръзнали да си "докоснат" границите и да се приближат до "разтърсването си".

...на мълчаливите, на говорещите, на слушащите - най вече СЕБЕ СИ.

...на "пропусналите", на мързеливите, или на мераклиите.

... на ситуациите, нагласата и възможностите...

Въобще - БЛАГОДАРЯ на Живота за случващото се. Защото сме само АЗ и ТОЙ. Само "ние сме" - но това всъщност е ВСИЧКО.
« Last Edit: декември 01, 2008, 07:44:40 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline Катерисе

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 182
  • Gender: Female
    • percovision.info
Re: Емен - какво не казах
« Reply #2 on: декември 02, 2008, 10:39:35 am »
Видяхте ме...и друг път сте ме виждали. Мога да пиша, мога да се обръщам с шевовете навън, но когато го правя аз, когато реша аз, когато сама стигна до провокацията. Сред хора се гипсирам. Бях писала преди един текст, който бях озаглавила Тапата. Там описвам прехода от пълен гипс към минаването отвъд запушването. Нося силен заряд, но съм избрала да пусна в обръщение само една слабичка писклива част, която се разтреперва щом бъде директно посочена, а ако не бъде посочена стои тихо и чака да дойде и нейния ред. Идва ми реда все някога. Но мога старателно да бягам или да пропускам възможности, докато не се видя притисната. Това е една боза, в която се нося отпреди и сега си остава. Не веднъж съм търсила взаимовръзките в нея и сега го направих пак. Видях как и защо съм заплетена в самоблокирането си. Разбрах че каквото е тръгнало от човека, в него се връща и се връща, защото е тръгнало. Запазва се цялостта на човека. От мен тръгва неувереност. Толкова изплюх. И се връща под формата на усещане за приемственост от образите. Веригата е следната, поне доколкото съм я видяла: плахост -> търсене на потвърждение че съм приета -> фабрикуване на потвърждение през усещането ми за човека, с който общувам - > формиране на отношение, което връщам към себе си като приемане. Веригата тръгва от мен, защото сама не се приемам и се връща при мен като изкривена и пречупена форма на самоприемане. Лесно е да се сетите, че това идва като избор в семейството, в което съм. Няма дА ви разправям семейните си драми. Ясно е, че проектирам отношенията си в семейството към хората, с които общувам. И така навсякъде не излизам от затворения кръг на семейните си отношения. Така не мога да разгранича себе си. Оставам в очакванията на образите в главата си. Постоянно се стремя да ги задоволявам, за да получа одобрението им. Така си позволявам сама да се одобря. Тази верига, която започва със страх, е лишена от всякакво моя присъствие. Аз оставам свита и стегната в един обръч, от който излиза тънък треперлив гласец, който не смее да заеме позиция, понеже изобщо не е наясно с позицията си. На това му казвам демо версия. Орязан вариант на човек.
И така не казах примерно какво е следродилна депресия според мен. Сега ще го напиша, но миналото си е отишло безвъзвратно и камбната, която звънна, не беше чута от мен.
Следродилния синдром се поражда от подмяната на инстинкта за самосъхранение на жената с майчиния й инстинкт. Подмяната се подготвя през цялата бременност, защото  жената се учи да се пази и много да внимава да не стане нещо с бебето. Тази песен я пеят лекари, роднини...всички масово. Позицията ми, според която аз съм важна, защото детето няма шанс без мен, беше посрещната най-малкото с учудване и неразбиране. Самото раждане  би трябвало да е с приоритет за живота на майката и това се носи като слух, но в съвременната медицина това не е вярно. ЛекаРите избягват да рискуват и режат при най-малко притеснение за живота на плода. Срязаната със секцио жена се възстановява от операция, а не от раждане. Но и двамата са живи и здрави по най-добрия начин. Не взех решението да се противопоставя на лекарите да ме срежат. Точно преди това да стане ясно, през ума ми мина - бийте ми упойката и да се свършва. Това беше едно отклонение. Но в момента когато видях детето си, заработи инстинкта за защита на неговия живот. Заедно с това дойде осъзнаването, че сега е важно то да оцелее и че аз минавам на заден план. Заработи ревност, че вече не съм най-важната и тАзи ревност веднага беше изключена и подитсната, понеже е недопустимо и егоистично да съм аз най-важната за себе си, това според обществото. И  това е началото на конфликта. Нуждата на жената да бъде човек и приетата роля на майка и чак след това човек. Да, това е криза на идентификацията. Но според мен тази криза идва от неадекватната самоважност, повече, отколкото от осъзнаването на смъртта, в момент след изпълняване на обществения дълг на жената да роди и да продължи рода. По тази логика всички стигаме до този извод, когато виждаме как умират предците ни. За един баща е не по-малко тежко да погребе детето си. Но лош баща няма. Отговорността за раждане и отглеждане на деца пада върху жената и проблема й е в самоподтискането в името на децата. В приемането на второстепенна роля. В недопускането, че тя сама е важна за себе си.
Ей това не можах да го кажа, от страх че ще изтърся някоя простотия и ще бъда отхвърлена. А ми беше важно да съм приета разбира се. Иначе какво правех там. Избрах да гледам умно вместо да участвам тъпо.
Разбрах нещо и за депресията си. Особено животно е депресията. Мислех си, че тя е едно определено подтиснато състояние. Но и съвсем весел и лек на вид човек може да бъде в депресия. Защото депресията представлява подтискане, свиване на човека. Когато назрее конфликт, подтиснатото си търси начин да избие. Депресирането започва много рано. За мен със онова, което описах за приемането в началото на този пост. За всеки човек с неговиоте си условия на живот и с неговите си сделки. Всяка сделка е компромис в името на нещо, което се счита за необходимо. Така докато предметА на сделката си върши работата, не назрява конфликт, но депресията е налична понеже е подтисната една страна, която е прието да не се показва. Щом условията вече не удовлетворяват човека, назрява криза за предоговаряне. В такъв момент може да се разтрогне договора и да се освободи подтиснатото. Ей това, понеже го направих с някои неща, помислих че е решило проблема с депресията ми. Но се оказа че в доволството си от свършената работа, съм се качила на една платформа, която се носи над незабележимите от тази позиция, други депресивни фактори. Седейки си на платформата, си мечтая за това каква мога да съм, не виждАм себе си реално и живея в пълно отричане нА себе си в настоящето. Много са хитри депресивните състояния. Още не мога да им се начудя и нАрадвам.
Сегашната криза се породи, защото ми спука платформата наш общ форумен познат. За първи път се оказвам в криза без изобщо да съм реално в такава. В смисъл че нито ме е страх, нито съжалявам или се коря за нещо. Само се радвам и взех решение за себе си. Ето го.
Голям човек е този, който не е малък!
Няма измерения и категории за величината.
Само живота е гарант. Това е сделка с мен самата.
Грижи се за себе си
Амин
« Last Edit: декември 02, 2008, 10:56:01 am by Катерисе »
Каквото и да е, надрастни го!

Offline sirius

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 730
  • Gender: Male
  • неседухатуйщонегасне
Re: Емен
« Reply #3 on: декември 02, 2008, 11:34:20 am »
Малко съжалявам че не можах да дойда.
"съжалявам" защото ме увлича "съпричастието" с този форум. Пък и живия контакт си има достойнствата.
МАЛКО, защото това, което ме засяга го намирам и без да присъствам на живо - тук в написаното.
 Така или иначе живота ни поднася изключителни възможности и който ги вижда се възползва от тях.
всеки си носи кръста: всеки знае до колко му е вътре. Но не знае още колко може да му влезе - това е щастието.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Re: Емен
« Reply #4 on: декември 02, 2008, 11:36:11 am »
Изненадах се от пещерните ми приключения. Очарован съм от това че докоснах автентично картината на това що е "под земята" в един нов свят - на тъмнина, на форми... на свят където времето сякаш не "тече". Свят където човека е само малка прашинка сред скали и кал, както и следите на времето и водата. Но и установих, че всичко това не ме измести - от себе си.
Изключително съм благодарен на Пламенка, че организира всичко перфектно като пое затова тежестта на безкрайните подробности.  Но я видях вече като печерен водач и организатор на хора. Нещо, което просто й идва отвътре, но и тя дава всичко от себе си, за да е факт.

разбира се - вечерта на събирането в разговор беше чудесна комбинация - точните хора, точната нагласа. Незавивисимо, че дойдоха хора, които дори не бяхме чували и виждахме за първи път, всички бяха на "висота". Всеки се възползва по своя си начин - всеки някак си изрази онова, с което е натоварен, с което живее, с нещата от себе си.
разбира се хората са различни - но се и видя, че стремежа на точно тия хора не е просто да бъдат "добре", а и да търсят нещо повече у себе си, да погледнат някъде по-навътре, по-нататък от всичко което се "вижда" с ежедневните очи.
Всеки за себе си може да си каже какво видя, какво се е случило в него отвътре. Имаше хора, които избраха да бъдат пасивни - поне като участници, но слушаха внимателно и вероятно взимаха за себе си онова, което успяваха. Можеше да се "вземе". Стоян наистина предложи много неща - предложи ги сам, без да го интересува дали някой ще го "поиска" и дали ще вземе - всъщност както винаги е правил. И за разлика от Батак той вече каза и неща от неговия свят, от проблемите, там - зад ролята, зад провокацията - това, което е той самия.
Хората бяха някак си повече подготвени - дори и тия, с които се виждахме за първи път. някои от тия хора дойдоха и явно дадоха много от себе си, за да присъстват. за разлика от срещата на БАТАК, сега сякаш хората вече имаха нагласата и се бяха подготвили да я използват. И дори непознатите до момента хора сякаш дойдоха "подготвени".
 така или иначе участниците сякаш се самоподбраха. някои напираха и извървяха своя си път - през своя си "ад"....
Имаше сълзи на пречистване, и на минаването на границите - там през където често сами сякаш "не можем да преминем".
някои дръзнаха да си позволят да ударят праговете си - оградата си, там, където те дори не знаеха въобще че съществува, маскирана като нещо обикновено... маскирано с тяхната собствена илюзия.
Някои сериозно се раздрусаха, възползвайки се от чудесната възможност.
някои откриха че се страхуват, откриха какво всъщност е страха. Откриха и някои свои граници... Всичко това става възможно заради нивото - заради рутината, заради "докосването"...

Открих че сериозните хора все още не са свършили, все още ги има и че могат да са всякакви - на възраст, на съдба, на пол. И че за пореден път преоткрих че всеки е някъде в пътя си... макар че няма път, няма любов, няма щастие... няма още толкова много неща, които пък ги "има" в самомагията на всеки от нас.
Смисъла на всичко това в събиранията от такъв род, е че едновременно хората са и участници и наблюдатели. И взаимно се инициират използвайки заложеното социално усещане, после преминаващо в индивидуално.

Може би другите участници ще пишат и те - но както се видя има разлика между това да се четат постовете на рамус и да се пишат "опровержения", несъгласие, или пък защитни реакции от всякакъв род. Но когато се "докосне" в живия контакт всичко това - когато се усети силната и разтърсваща вибрация. Да - силна и разтърсваща, но само за тия, които съумеят да "прескочат" нещо у себе си... да скочат там - в непознатото, там сякаш в един "друг свят". това е и парадокса - като се прескочи, дори само като се "докосне" нещо от "другия свят" и някак си всеки в някакъв смисъл се оказва в положението да се попита "всъщност какво означава да съм ЖИВ". В миговете на докосването и на откриването че крием в себе си едно изначално и огромно "нещо у себе си". Тогава когато магията се пропуква, неустояваща на това "нещо" в нас...

както всички участници разбраха, всичко го документирахме с микрофон. И това също е една допълнителна възможност да се докосне "един отминал миг", както и едни отминали вече "състояния".
=========================================================
Е - всеки за себе си. Който, както, когато, защото... Има мигове, след които някак си "човек" вече не може да е "същия".

==============================
ps...
КАТ,
Голям човек е този, който не е малък!
Голям човек е онзи, който носи "малкия" в себе си. Никога едно нещо не престава да съществува. Всички носим "своето наследство", дотогава, докато то не се изчерпи. И смисъла на 'големия' е това, че той започва да съществува, като се разпознава, че "не е вече малък, че не вижда вече с очите на малкия". В началото всичко това започва сякаш странно, но после се осъзнава че вече има "нещо ново", че има "други очи". Познава се най-лесно по "широкото виждане". По това, че сякаш обхваща все повече от света, а не затворено само в "малката си ограда". Дори самата аналогия "малък - голям" е условно нарицателно и обозначава именно "двата типа гледане". И "малкия" всъщност става нещо като "идентификатор" - като маркер, по който можем да "познаем" какво се случва...
И все пак - всяко "по-широко нещо", обхваща в себе си "по-тясното". Заради това се получава и единството - след като се премине в "по-широкото" чак тогава се обхваща в цялост и по-тясното - дори в смисъл че то е "онова, от което идваме". Тези "преходи" всъщност съм го обозначил в себе си, като "СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕ - по вертикала". 

голям човек е този, който носи малкия в себе си - това много прилича на бременността. Но за разлика от описанието ти за бременните и идентификацията с етикета "майка", тук процеса сякаш е "наобратно" - от малкия човек се "появява големия" - всъщност това е езотеричното аналогии на "раждане", прераждане и възкресение... Всъщност нищо не умира - просто големия човек се ражда от "малкия" само фиктивно - това е само нещо като проявление, защото в цялата постановка, ние започваме с "очите" на малкия човек в нас. И само от неговите очи, всичко останало му изглежда "голямо". А когато се погледне с очите на "големия" чак тогава може да се изясни що е това "МАЛЪК ЧОВЕК"...
« Last Edit: декември 02, 2008, 12:09:59 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Re: Емен : Рисунките, които нарисува
« Reply #5 on: декември 03, 2008, 10:29:59 am »
С картина жива върнах се от Емен - платно прозрачно с образи вълшебни. Закачих я на стената - само рамка, в която появяват се изчезват образи на хора, цветове, ухания и гласове. Улавям ги за миг преди да се разпаднат, за да ги опиша в поредната си приказка на оцеляване - и ето
   най - напред изскача малко ангелче и смее се и маха с бебешките си ръчички, задвижени в лудешки танц от греещия татко - така за пръв път на този свят на масата то танца с хлебчетата сътворява, оркестър дирижира, пералнята върти и на самолет се учи да лети - в опората на любовта и здравите ръце то вселената опипва, чува вижда и гради.
   След бебчето усмихнато, явява се едно създание - с полупрозрачна, бяла кожа, крехка, сякаш с разредена плът. Родена с чудно свойство - да чува постоянно песен - проникваща я цялата с вибрацията си - неземна, магнетична, лека и ефирна...момичето опитва се да я изпее, но гласа си чува и се натъжава - мелодията щом душата й напусне, се сгъстява, става груба и то разбира, че тази песен ничии уши не ще да чуят, ничии очи не ще да видят и докоснат. Смирява се със себе си, че е несподелима. Всяко нейно действие в света, всяка диря я сгъстяват и материализират, а песента всеки път я издига нагоре , понася и оставя случилото се във бившо състояние, превръща я във бивш човек.
   След този нежен полъх от картината връхлита ме и ме изпълва буйна, дълга, гъста, непокорна като пролетна река коса, разпилява се по женски рамене, а две ръце опитват да я приберат, да я подредят и с щипка форма да й предадат. Но всяка форма е различна и в миг разпада се, за да се спуснат косите пак надолу и встрани, сякаш няма сила на света, която да ги овладее, да ги вкара в път и да ги удържи.
   Лазурен цвят измива тоз водовъртеж и явява се жена - от нея лъха покой и ведрост - тя сякаш поема си дълбоко дъх и се изпълва с тишина сред шумно преминаващите образи.
   Заразява ме с мира си, но ето че от транса две слушалки ме изваждат - особен образ ме връхлита, малко причудлива в стил Дали картината за миг избухва - човек - проводник с очи зареяни отвъд застава, през него ток тече и в другите май нещо индуцира , защото започват да присветкат като крушки, но тези крушки са като електрически гирлянд около
   централния герой, който като слънце пространството озарява, дори и извън рамките на моята картина, - един Буда в розово-червени плетени чорапи, в които се залепям - ритъмът им е омагьосващ - хипнотизиращ - картината изчезва и оставаме само аз и те - във танц епифаничен, но за кратко -
   заковават ме на място с дулата си две очи - две хубави очи, но не очите на дете - не питат те, но те карат неистово да се запиташ, не говорят - но те карат да им говориш, не се усмихват - но те карат да им се усмихваш, не плачат, но те карат да ти се доплаче, гледат те, но те карат да се погледнаш и ти сам, та да видиш кой говори, кой се усмихва, кой плаче и пита. Две хубави очи - не питат и не отговарят те.   
« Last Edit: декември 03, 2008, 10:33:56 am by beeyond »
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline zdratcen

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 39
Re: Емен - линкове към записите
« Reply #6 on: декември 05, 2008, 10:53:20 am »
Разговорът отпочна в края на вечерята, но час по-късно се наложи да се съберем в една от стаите. Ето линкове към двете части:
http://tzenovs.com/zdravko/razdumki/200811292334.zip
http://tzenovs.com/zdravko/razdumki/200811300323.zip

Отново записът е нацепен на парчета от по около 10-на минути, защото така ми е по-удобно за слушане - понякога ми се налага да върна леко записа, тъй като предходния пасаж ме е "отвял" нанякъде или пък е настанала суматоха в разговора и трябва по-внимателно да се проследят отделните гласове.

Смяната на мястото за разговор се отрази много силно и на самия разговор - това беше първото отсяване на „клубовете по интереси". Това, че групата стана по-малка и имаше възможност да се разположи „географски“ по-компактно и по-равнопоставено, допринесе за далеч по-голяма компактност и на разговора.

Аз, като присъстващ на голяма част от разговорите в Цигов чарк, усетих силна разлика и в темпото на разговора и в дълбочината му. Имах възможност да разпозная „въвеждащия курс в едно по-различно мислене" на Стоян и Румен с допълнени нови и разширени „пространства“.

Най-малкото, което човек разбира при сблъскването си с толкова различно мислене е че го възприема на малки глътки - единственото, което може да контролира е колко бързо ще преглъща и до кога може да продължи. След пресищане трябва да мине време. Прекарването на това време си е отговорност на всеки. Един може да реши, че тази кухня не е за него и да се „освободи“ от неподходящата за него духовна храна като след натравяне... Друг може да я смели, да я преработи, да порасне мъничко в нова посока, да подготви сетивата си за новата порция, дори да я потърси... Трети ще окичат себе си с празните чинийки, бурканчета и прибори, ама неизмити (за да си личи от какво са и от коя престижна трапеза са) и дори няма да се сетят че в този си вид са като с кукерска украса и даже не си личи кой я носи тази украса...

А записите дават възможност поне за това човек да потърси след време още смисъл в думите. Тези думи го носят. На мен ми се е случвало да откривам отново изследвайки отново. Важно е търсенето. И само в началото се учудвах на многопластността - май не може да е по друг начин...
« Last Edit: юни 06, 2009, 09:39:12 pm by zdratcen »

Offline sirius

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 730
  • Gender: Male
  • неседухатуйщонегасне
Re: Емен
« Reply #7 on: декември 06, 2008, 03:07:20 am »
Благодарение на "записите" успях да изживея съпричастието си към великия форум "изворите". Така и аз ставам малко велик :)

Приех за себе си понятието "индукция".
Интересно ми е че усещам един порив да "публикувам" тези записи "на хората" размайвайки пръст: "ето вижте до къде са стигнали хората". Разбира се, това няма да стане защото никой не го интересува. Само мен ме интересува "публикуването" за да получа потвърждение на моето си виждане да достиженията на хората.

Изненада ме интерпретацията на "техниките" и въвеждането на понятието "трупогриз". Дефинирането на "мечта" и "цел", преден и заден фронт и пр.
Още веднъж се запитах не е ли че просто си "разширявам двора" без да се приближавам към себе си. Кое е това "себе си"?
"Бягане от вътрешните противоречия в подредеността на логичните ментални конструкции"!

Пак видях как "провокацията" или "притискането до стената" може да е "мястото за прескачане", но някак ми убягва КАК. Как се излиза от собственото "описание на света".
...  Сетих се за една препратка към глухонемите във връзка с вътрешния диалог. Те не боравят с "думи" и "понятия" както ние го разбираме, но това не означава, че те нямат вътрешен диалог. Какво ли представлява тогава техния вътрешен диалог?
Може би вътрешния диалог се нарича вътрешен, точно защото използва нашето си, вътрешно описание на света, без да се влияе особено от външните сигнали. (понеже външните сигнали се интерпретират през вътрешното описание и загубват значението, което носят отвън). И пак излиза въпроса: Не доизграждам ли аз сега отново описанието си за света? За да се разположа по-нашироко.
Може би има и друг "вътрешен диалог", който обаче е с реалните сигнали отвън. А доколко може да са "реални" тези сигнали? Може ли да има "реални" сигнали и "реална интерпретация"?

Не е ли егото движещата сила на стремежа към "духовни висоти", жаждата за значимост? Има ли критерии? А откъде идва стремежа да се прозре оттатък, отвъд това което разбирам в момента?
« Last Edit: декември 06, 2008, 06:50:37 am by sirius »
всеки си носи кръста: всеки знае до колко му е вътре. Но не знае още колко може да му влезе - това е щастието.

Offline kikka

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 204
  • Nothing to upload.
Re: Емен
« Reply #8 on: декември 08, 2008, 12:59:10 pm »
Ето ме пак... Впечатлена и не толкова от записите на разговорите Ви в Емен. Все пак реших да се "обадя"... Не знам точно как ва го формулирам... Не е точно изказване на мнение. Не са разсъждения... Нещо ме подтиква да оставя някакъв "отпечатък" от себе си. В този момент... Най-важно за мен е защо ми е необходимо! Имам усещането, че ми е някаква слабост това желание за съпричастност. Чудя се дали този порив ми е необходим. Защо ме вълнува... и какво ще ми донесе. Усещам как това желание е поредното вкопчване в нещо, което да ми даде вътрешен смисъл и пълнота... Осъзнавайки че пак е поредната уловка на ума... каквото е и трескавото търсене на "смисъла", което всъщност ме доведе до тук. До форума и до редовното четене на постовете на малкото редовни изворни "островитяни". Виждам как всеки си води неговия монолог... И как идеята за писането, заради самия себе си се оказва вярна, но и не съвсем... Защото всеки, ако е съвсем честен със себе си би признал, че все пак търси отражението на собствените си вълнения в реакцията на другия... Сканират се мнения, мисли и емоции в потвърждение на собствените ни такива. Непреодолим е стремежа за проверка и сравнение на това до къде сме стигнали и дали вървим по "правилния" път... Да търсим съмишленици. Да открием формулата, технологията, практиката... А това е "изгубена кауза", уви... Но е трудно и някак "свъхестествено" да не си в клишето. Как постоянно се хлъзгаме по тангентата на разбирането за нещата със ума и логиката... и някакси си внушаваме, че ще "надхитрим" живота... Ще прескочим болката... Само да знаем КАК и ще си спестим преглъщането му на малки, мъчителните "залъци"... А това просто няма как да стане... И не, че не го знаем. Всеки осъзнато или не, го усеща... Но не е лесно да се примириш със себе си, да се смириш, да утихнеш, да заглушиш себе си ... за да се чуеш...
В този ред на мисли и така нареченото "прихващане" чрез "индукция" ми звучи измамно просто... Със сигурност ще има "въодушевени" от идеята... Някои, които най-малкото ще решат да пробват и да се надяват... Нещо да протече... Дори за миг... То и аз си го помислих, признавам.  :) Така де. Човекът сам го предлага, макар да не каза какво му носи това... Ама и ние досущ като едни малки деца - защо, та защо...

Offline Una

  • Напредващ
  • ***
  • Posts: 88
Re: Емен
« Reply #9 on: декември 10, 2008, 09:48:39 am »
Извинявам се, но се "заслушах".
Да, ние сме "матрични" същества, и няма как да не сме, защото живеем в свят на прекъснатостта - дори "непрекъснатата" линия е прекъснатост - състои се от точки  и т.н. , всяко нещо в света, който преживяваме и познаваме е такова :)
Нашето съзнание в този вид дори не може да си представи как може да изглежда континуума (непрекъснатостта)
:)