Author Topic: Странника и Пътя - откъс от книга-5 на "Ятаган и МЕЧ"  (Read 6933 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
до този момент, в раздел "РАМУС" не съм пускал материали на други автори. Но това не е изключение, защото всъщност "правила нямам". Аз съм само Пътуващ Странник.
Откъса е от книгата на Стоян Цветкашки (Токораз Исто) "Ятаган и Меч" - по-точно от петата книга от тази петлогия. В този момент едва първата част от тази епична историко-езотерична поредица е в печатница.
Тази книга е история на един от "странниците". тя е "история" от душата на всеки Странник.
тази пета част, с тия глави от които изваждам цитати, е и своеобразен пример и експеримент в който двама странника пишем  заедно.

Има няколко откъса от тази пета книга - другите са в темата за "азовия и еговия учител". този текст е своеобразно продължение на тях. Ето линка -> http://www.izvorite.com/smf/index.php?topic=2106.msg20410#msg20410.
Имаше вариант, да го пусна всичко това в тема за "пътя и този, който върви по него", започната от Дивайн преди доста време, но само като прочетох коментарите и разсъжденията в нейната тема и просто ми се стори несъотвествено да се пускат сериозни неща в несериозни теми с несериозни участници в нея.
Тук става въпрос за сериозни неща, написани от сериозен човек, за сериозни "читатели".
===========================
.........................................
- За хората на Пътя има само един начин да вървят по него. Отначало трябва да тръгнат, а това става като преместят крака си.
Момчетата се засмяха. Явно това, което им казваше Риз баба, им се струваше безсмислица. Това беше ясно за всеки човек.
- Да, да, не се смейте! Точно така е. Знам, че ви се струва смешно, но слушайте сега, за да разберете какво имам предвид.
   За да се наречете хора на Пътя, това означава, че се движите по Пътя. Всеки Път се състои от крачки или разстояние. Вярващите хора и тези които в живота си не са се замисляли за духовността си стоят на място и не могат или не искат да помръднат. Те са като вкоренени. Много малко, единици, са тези които са прекрачили. За съжаление повечето от тези, които искат да се движат по Пътя, стъпват само с единия крак, после пак с него и пак с него, докато не се разкрачат съвсем и стане невъзможно да продължат. Така скоро те също спират. Пътят е обграден от стоящи и вкоренени хора, които гледат към него с копнеж и мечти. Това е така, защото хората не знаят нещо много важно. Хора, които искат да вървят, трябва да знаят следното: всеки човек има два крака.
   Момчетата отново се разшумяха. Днес Риз баба говореше само очевидни неща. Нима това беше мъдрост? Старецът като че отгатна мислите им, усмихна се и продължи:
   - Знам, че ви се струва смешно всичко това, което ви казвам, защото смятате, че го знаете. Това е капан. Не си позволявайте да не слушате само защото думите ви се струват познати! Това е капан, в който попадат повечето хора, които искат да слушат за Пътя и за духовното развитие. Те идват, сядат и задават въпросите си, но после не могат да се отърсят от това, което знаят и слушат това, което им говоря с ушите на знаещи хора. Така те чуват само себе си. Скоро разбират, че всичко, което им казвам, го знаят само защото думите са им познати, но не могат да вникнат отвъд думите и да видят новото ниво, което се крие зад думите ми. Скоро те решават, че им говоря банални, познати неща, които те си знаят и се отказват. Всеки един от тях решава, че повтарям едно и също или че „той това си го знае”, но не е така. Това се получава, защото те не разбират това, което искам да кажа на вас.
   Всеки вървящ трябва да осъзнае, че за ходенето са му нужни два крака и ходенето е последователно редуване на крачка с левия и десния крак. Единият крак е „постигането”, а другият - „осъзнаването”. Ходенето представлява постигане и осъзнаване. То е непрекъснат процес на постигане и осъзнаване.
   Има два вида хора: едните са кръстосали крака, седят, веселят се, правят си мохабет, говорят красиви неща, мечтаят и очакват. Това са хората на „осъзнаването”. Те се опияняват от „умни” разговори, харесват мъдростта, търсят авторитети и учители, крият се зад гърбовете на родителите си. Това са хора, които с лекота говорят за философия, религия, прераждания, езотерика, окултизъм и всякакви други магии, учения и чудеса, но не знаят, дори представа нямат, за какво става въпрос, тъй като за тях тези неща са само забавление. Те ги дъвчат с години, а понякога и цял живот, като шекер и петмез, без да искат и да могат да ги преглътнат. Такива хора не разбират за какво става въпрос. Това за тях са сладки мохабети, за по на едно кафе. Тези хора не живеят според нещата за които говорят и мислят. Това не е истински Път. Тези хора в най-добрия случай са прекрачили с единият си крак, например левият и са се разкрачили. Колкото повече мислят и си фантазират, колкото повече предвижват същия този крак, наречен осъзнаване, напред, толкова повече се разкрачват. От едно време това вече не е крачка, а разчекване и така крачката осъзнаване престава да бъде крачка, а се превръща в отрицание на себе си. Тогава започва да се нарича фантазиране, мечта, блян, празнодумие и празнословие. Това са хората, които се опитват само да осъзнават, но всъщност само си представят и преживяват, но не разбират какво е Път и че за да ходиш трябва да имаш и друга част от себе си и тя се нарича постигане. Да постигаш означава да си даваш сметка за цената, която се плаща. Не просто да говориш за духовност, философия или религия, но да направиш така, че да живееш според думите си. И ако за хората на осъзнаването Пътят е недостижим, той е толкова далечен и за хората, които разчитат само на постигането. Такива хора са дейни. В повечето случаите те са воини, смели и решителни, но при тях също има немалко трудности. Повечето еничари бяха такива. Защото когато само постигаш, но нямаш ниво на осъзнаване, си оставяш там където си бил. За съжаление скоро това, че не си осъзнат, се отразява и на постигането ти. Колкото повече се опитваш да постигаш без осъзнаване, толкова повече се обричаш на застой. Така скоро започваш да разбираш, че не се движиш напред.
   Аз отначало смятах, че хората на постигането са по-близо до Пътя, може би, защото бях деен човек и винаги съм харесвал еничарите повече от мързеливите улеми, талиби и мюриди, които по цял ден седят на топло и разсъждават за това или онова. По-късно трябваше да си призная, че и двете състояния са равностойни. Няма значение с кой крак си прекрачил, след като си се разчекнал това означава, че не ходиш и не си се придвижил.
   Много малко от хората са хора на Пътя. Това са хората, които са осъзнали, че вървенето се състои и от двете неща – осъзнаване и постигане. При тях всяка крачка с левия крак е последвана от крачка с десния и после пак и пак… Това е ходенето. Път има само за ходещите хора. Няма значение колко голямо прекрачване си направил, ако не го последваш с другия крак. Слушах много спорове как трябва да започне ходенето, дали с левия или с десния крак. Това няма значение. Това е важно само за тези, които още не са тръгнали и те в повечето случаи въобще не тръгват. За ходещите това отдавна няма значение, защото повечето от тях вече толкова пъти са редували ляв и десен крак, че са забравили с кой са тръгнали.
   - При вас как беше, учителю? – попита Атанас.
- Понякога си мисля, че тръгнах с крака „постигане”, но не съм сигурен. Скоро разбрах, че тази картина не е съвсем вярна. Всъщност днес аз не мога да отделя постигането от осъзнаването и наричам това общо с една дума „съответствие”. Днес знам, че всъщност крачката никога не е изолирана, дори когато правиш крачката „постигане”, ти се облягаш на опорния крак, който е „осъзнаване”, постигането винаги се гради на нивото осъзнаване, което си постигнал, а когато искаш да осъзнаеш нещо се облягаш на опита си. И така за мен двете крачки винаги са едновременни и няма такова редуване.
- Чакайте, чакайте, учителю! Тъкмо ми се изясни и отново всичко се обърка – каза Атанас.
Риз баба бавно се изправи, като не спираше да говори:
- Това няма как да го разберете. То също е въпрос на разбиране и постигане. Сега можете само донякъде да го разберете или да го чуете, но за да кажете, че сте го разбрали, трябва и да го постигнете.
След това старият мъж се изправи и бавно започна да показва на момчетата как ходи. Той правеше това бавно и всичко отначало се стори на двете момчета някак гротескно, а по-късно и комично. Най-смешно обаче стана, когато след малко Риз баба започна да подскача с двата крака едновременно. Фигурата му заприлича на голям смешен заек. Момчетата гледаха странното представление и се чудеха дали да се смеят и как да реагират. Мъдър ли беше Риз баба или безумец? Отначало беше говорил неща, които всеки знае. По-късно беше обяснил и момчетата бяха схванали донякъде дълбочината на мислите му, но сега отново не знаеха какво да мислят.
Скоро мъжът седна и отново кръстоса крака под себе си.
- Трудно е да разберете, защото се опитвам да ви обясня едно нещо в развитие и пред вас се опитвам да развия идеята. Сега слушайте и следващата крачка, защото Пътят не търпи спиране и застой. Това е сложното на обясненията свързани с Пътя, че те изискват да се правят в развитие, следвайки крачките изминати в Пътя. Това обаче за хората свикнали да мислят и живеят линейно е много трудно и почти невъзможно. Затова често те схващат само противоречие в моите думи. За тях има противоречие, защото те не разбират това, за което ви говоря. Там където за стоящия и разкрачения има противоречие, за ходещия няма.
Слушайте сега следващото нещо.
Път има само за вървящия! Вървящите създават Пътя. Път сам за себе си няма! Движението и преместването създават Пътя!
Разбрахте ли! – попита старецът и погледна момчетата.
- Да! – отвърна Атанас.
- Едва ли! – охлади ентусиазма му Риз баба. – Ако си го осъзнал трябва да прекрачиш напред. Всъщност кой е по-важен Пътят или Пътуващият? Може ли Пътят да съществува без Пътуващ?
- Не може! – хитро отвърна Атанас.
- Защо? – попита дервишът.
- Вие така казахте.
Старият мъж само поглади брадата си. Той не искаше да спира мислите и „ходенето” по Пътя, затова продължи:
- Може ли да има Път без Пътуващ! Ти каза „Не!”, а може ли да има Пътуващ без Път?
Момчетата мълчаха. От одеве дервишът говореше безсмислици. Старецът знаеше, че момчетата няма да могат да разберат, но продължи да говори. Арабите имаха нещо, което наричаха „молитвата на отсъстващия”. Това беше, когато нещата се казват преди още да могат да бъдат осъзнати и постигнати. Отначало на мюрида (ученика) това звучи като безсмислени и често дори противоречащи думи, но по-късно, когато той достигнеше до определено ниво, споменът за тези думи се събужда в него. Сега старецът правеше точно това. Така арабите започваха да говорят на току що родените си деца, преди още те да могат да осъзнаят думите им. Децата обаче слушаха и по-късно думите „избухваха” в тях и се събуждаха. Така израстването им беше съпроводено със събуждането на спящите в тях думи. Той знаеше, че няма да има възможност да води разговори с момчета и да ги наблюдава как те се движат по Пътя, затова се опитваше да им предаде своята силсила и използва „молитвата на отсъстващия”. (силсила – дух, духовна яснота, прозрение, духовно общуване между учител и ученик) Той продължи:
- Може да има Пътуващ без Път, макар той вече да не се нарича така. Всъщност следващият етап на Пътя е да осъзнаеш и да постигнеш разбирането, че Пътуващият, Ходещият никъде не отива и че дори няма преместване. Всъщност всеки човек само крачи, но под краката си има лента, която се движи. Така човекът ходи, но не се премества. Такъв е Пътят. Това е истинският Път. Скоро човек разбира, че не целите, към които се стреми, са важни и не това да отидеш на друго място или да избягаш. Всъщност ходенето е вътрешен процес. Пътя, който трябва да изминеш, е вътрешен Път, това е Път навътре в себе си. Скоро разбираш, че колкото и да вървиш по Пътя, си сам, а това което виждаш в далечината и след което тичаш е твоят собствен гръб. Когато се настигнеш затваряш Пътя и от линеен го превръщаш в кръг, а после все повече скъсяваш този диаметър, докато не превърнеш кръга в точка. Докато тичането в кръг с времето не го превърнеш в обръщане на място. Това е Пътят. Тази част от Пътя се нарича Път без Път.
- Нищо не разбирам! – призна си Атанас.
- Не е нужно. Само слушай!
- Пътят без Път ли е последната крачка по Пътя, учителю? Защото това ще унищожи Пътя.
- Нищо не може да унищожи Пътя, защото през цялото време Път всъщност не е имало. Така е с повечето неща в моето учение.
- Как така не е имало Път? Вие така отрекохте цялото обяснение, всичко което ни говорите от толкова време.
- Това, че си се привързал към Пътя, означава, че си спрял в някоя от крачките си. Трябва да продължиш! Това е сложното на вървенето. Не бива да се задоволяваш и да си позволяваш това или онова описание на света да ти хареса. Трябва да продължиш, дори когато смяташ, че си постигнал яснота. Знам, че ти хареса описанието на Пътя, което ти дадох, защото разбра нещо за Пътя, защото измина някакво разстояние. В момента обаче, в който спря, веднага се привърза към една част от описанието. Това е най-трудното в Пътя. Спреш ли, описанията на това ниво, на тази крачка, те примамват и те превързват с хиляди нишки към това място. Затова ти трябва да намериш сили в себе си и да разкъсаш нишките, корените на яснота, спокойствие и сигурност. Много хора си представят ходенето като нещо стабилно. Всъщност ходенето е едно непрекъснато контролирано извеждане от равновесие.
Като каза това старецът се изправи и показа колко смешно би било, ако човек стъпва последователно на единия или другия крак. Той се наведе леко напред, а след това с лекота направи две-три крачки.
- Това е ходенето контролирано извеждане от равновесие. Докато ходим не бива да имаме пристрастия или яснота. Повечето хора си представят себе си не като хора, които бързо стъпват от ляв на десен крак, а като ходещи дръвчета, които вместо крака имат коренища и които след всяка крачка спират, оставят корените си да се впият в земята и да им дадат стабилност, а после пак прекрачват. Такова ходене е много бавно, мъчително и е свързано с непрекъснато късане на връзки, които сам си изградил и заздравил.
Има и следващо ниво, след Пътя без Път. Това е стоенето на място, без да стоиш. Да изминеш Пътя без да помръдваш, да стоиш неподвижно, но да се движиш. Това е да бъдеш себе си, без да си.
- Има ли и още крачки по Пътя, учителю? – на Атанас му се струваше, че съвсем леко прозира идеята на стария дервиш. Той не можеше да си я изведе и ясно да я формулира, но се докосваше до тази дълбочина в думите на Риз баба. Поне така му се струваше.
Старецът се усмихна и каза:
         - Аз дори не мога да ти покажа една крачка от Пътя, а той е безкраен. Много хора смятат, че когато завъртят една обиколка в себе си вече познават Пътя и знаят всичко за него. Това е така, защото те са плоски и елементарни хора. Те са пленници на думите и смятат, че знаят всичко. Те са смешни и недостойни, защото техният свят, техният Път е двуизмерен, той е плосък и линеен.
Всъщност ние сме като коне, които препускат в един кръг и тичат все по-бързо и бързо. За „плоските” хора това е безсмислено въртене в кръг. Те казват: „Какъв е смисълът да се бъхтя да тичам в кръг? Вече познавам всичко в този Път.” Такива хора обаче винаги бягат само по периферията на кръга и не могат да осъзнаят, че трябва да тичат към центъра. Там, в центъра на кръга, е същността.
- Разбрах! – решително каза Атанас, защото му се стори, че има яснота.
- Но, дори и това не е вярно – продължи, без да го слуша, Риз баба. Всъщност Пътят не е двуизмерен. Когато аз тичам в кръг, за „плоските” хора това е точно така. За тях моето тичане, като обезумял, е тичане в кръг, а за мен това е тичане по спирала, защото за мен Пътят не е двуизмерен. Гледано отгоре аз тичам в кръг, но погледнато отстрани, обемно, аз тичам по една спирала, все по-нагоре или надолу, няма значение. Има два вида спирали. Едните са като пружина. При тях движението винаги е еднакво отдалечено от оста й. При другите спирали, освен движение нагоре или надолу, имаме и приближаване към оста й. Движението по Пътя може да стане по единия или по другия начин. Когато е по втория начин на „плоските” хора ще им изглежда като тичане към центъра на кръга.

Успех на Ходещите и Тичащите!

« Last Edit: март 15, 2009, 08:39:19 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
- Още по-сложно е – продължи странния си разказ старецът.
Ние, хората, с душата си вървим един Път, а с телата си, в живота на тия тела, вървим друг Път, който обаче само изглежда, че е различен.
Душата на човека е тая, която „първо върви”. Тя дава насоката на Пътя и стъпките по него, дори и на тия човеци, които живеят сякаш са я загубили и самите те са се изгубили в мрака на изживяването си. Душата на човека живее и „вижда” различно. Тя също си има „свой свят” в който съществува като душа и където е като „у дома си”. Този неин свят е нещо странно за нас, свикналите да гледаме на света, като твърдина, живот или смърт, страдание или болка. И все пак именно от Света на душата се управлява и живота ни като хора. Това става като душата на всеки човек управлява живота ни тук на земята, какъвто си го представяме и виждаме. Дори в този момент, сега да говорим, да сте точно вие тук, за да съм аз това което съм в този момент… да се случва всичко това, са били нужни много години на особени случвания, на събития, които сякаш изглеждат отделени, случайни, хаотични, умни или глупави, смешни или тъжни, безсмислени или поучителни… Помислете колко неща е трябвало да се случат вие двамата в този момент да сте тук. От колко много подробности и сякаш безкрайни малки неща е зависело вие сега да сте до мен. Тук, на това място, по този начин, с тия очи да ме гледате…
Така душата на човека живее в свят, където живеят всички човешки души. И там те се „разбират” и са взаимно преплетени в особени връзки, по един магичен начин. А тия връзки тук, на земята, в нашия познат живот, се превръщат в познанства, приятелства, омраза или обич, между деца и родители, между напълно непознати и неизвестни хора, или пък такива живеещи заедно… за определено време. Всички промени, развития или западане, всички случки в живота на човека, първо се случват в света на душите ни. И като се случат там, душите се свързват или разделят, или пък между тях остават връзки и чак след това се случват и тук, на Земята, в познатия ни живот.
С всичко това искам да кажа защо нишката на съдбата на всеки човек е онова, което е животът на душата – в нейния си свят на души. И като се говори за Път и Пътуващ, пътуването не е като да отидеш от едно село до друго, или да пътешестваш до непознати земи и народи, а е нещо съвсем различно. Защото където и да отидете, колкото и да вървите, всеки от вас носи душата със себе си и именно тази душа е онова което прави живота му. И ако нещо вътре във вас се бунтува, или пък остава неудовлетворено, дори да се опитате да избягате, няма къде да отидете. Защото където и да отидете, колкото и далече да е това, винаги ще носите душата в себе си. Защото душата ви дава крака и тя ви кара да се движите.
Някои хора са на по-високо духовно ниво, успяват да погледнат по-дълбоко в душата си и да чуят тънкия й глас. Понякога този глас е странен и се чува насън или достига до нас чрез думите на друг човек, чрез вятъра в гората, или пък с нашепването на листата. Когато този вътрешен глас иска да каже нещо, ще намери начин за това. Ако човек не го чува, душата се свързва с друга душа, която има връзка с този човек. Чрез нея той предава посланието си на човека. Ако човекът не е готов, дори по този заобиколен начин да получи това послание, ще се променят „случайности” в живота му, точно такива, от които той е зависим и той ще разбере.
Аз съм човекът, който ще ви каже неща, които всяка зряла душа вече е разбрала. И затова моите думи, независимо дали сте ги разбрали, ще останат във вас. И когато дойде времето, ще се „сътворят” в дела, в мотив да правите или не, да изберете или не. Аз съм само посланик, който се оставя да е използван от вашите души, чувам гласа им, повика им и се отзовавам на тях. Така някой ден и вие самите ще кажете или направите нещо, което да е породено от повика на друга душа.
        Искам да ви кажа нещо и за „гласа” на душата във всеки един от вас. Когато егото е заслепило ума и чувствата на човека, когато е разпалило пожара на живот, потънал в изживяване, тогава гласът на душата се губи в толкова „шум”. В главите на всеки човек егото говори с разни гласове, случки, спомени, представи, мечти, рисувайки картини… Всичко това е преплетено с образите на родителите ви, приятели, „важни” хора или просто образи-фантазии. Този шум никога не спира. Егото се стреми да ви обсеби, бори се да бъде център на внимание и затова държи вратата към душата ви затворена, и вие не чувате гласа й.
Понякога се случва его-гласовете в главите ни да затихнат. Това като че ли става само, без ние да го правим. Но всъщност го прави душата ни. Тя прави така, че ние да изживеем нещо много силно, толкова разтърсващо, че умът да се обърка и дори за малко да се изключи. И дори да са само мигове, заедно с ума се изключват и тия гласове, с които той заглушава душата ни. Често в тези моменти,  в главата на човек сякаш проблясва светлина и изведнъж той добива усещането, че някаква мъгла се разсейва и започва да вижда ясно и  много надалеч. Изведнъж мислите му стават кристално ясни, той започва да вижда толкова много неща и прозира колко е голям светът, разбира скритите тайни, които движат него и вселената. Той сякаш проглежда с очите на Бог – вижда всичко, вижда надалеч в безкрая. Не чувства, не се страхува, не се тревожи за нищо…
Именно така живеят хората, които имат връзка с душата си. Хората които намират начин да накарат гласовете и очите на егото да станат слаби и по този начин да живеят с душата си един живот, сред хората, в тяло на човек. Това са хора, които чрез гласа на душата си различават в себе си Eгото и Aза. Но какво се случва в другите, които са просто „прекъснати”? Понеже тези мигове на тишина са редки или случайни, веднага след тях шумовете на ума се завръщат и прекъсването минава като нещо странно и необяснимо. Усещането е като за сън, който не можем да си спомним, нещо мъгляво, маскирано като мимолетна фантазия. Така хората не могат да разберат какво се е случило.
При някои хора душата им прави по-често такива „прекъсвания”. Те все повече започват да забелязват това прекъсване и то започва да привлича вниманието им. Това ги кара да се самонаблюдават и да опитват да запомнят какво им се случва. Осъзнаването на тези мигове на „прекъсване” започва да става все по-задълбочено и познато. Интересът на човек към тях става все по-значителен. Това се случва постепенно и се натрупва с времето.
- Учителю, защо тогава душата на човека не направи веднага каквото е нужно и да спре гласовете на егото, за да отвори вратите на гласа си? Нали тя определя всичко, нали тя има силата да реши какво да се случва тук? – попита едното момче.
     - Аз също имам въпрос – обади се другото.
     - Един по един – отсече Риз баба. – Въпросът е много точен и на място. Благодарен съм, че въобще разбирате думите ми. Но за да отговоря трябва да ви обясня нещо, което не мога да опиша и което излиза отвъд това да си говорим за тайните на живота. Това нещо най-лесно мога да нарека Дух. Думата ви е позната, нали? Толкова хора използват, правейки се, че им е ясна. Душата на човека не е Духът. Духът е нещо преди Душата. Духът е онова от което произлиза самата душа, от което е изграден светът на душите, а оттам  и човешкият свят. Духът пронизва всичко това. Ако си спомните как описах връзката между света на Душата и света на хората, и казах че светът на Душата е по-големия свят и заради това той управлява нашия свят. Именно така светът в който „живеят” душите на всички същества, а не само на хората, прави така, че да управлява и да се отразява в света, в който всички живеем. Каквото е отношението между света на душата и човешкия свят, такова е и на Духа спрямо света на Душата. Духът пронизва всички светове. И ако приемем, че всичко, за което говорихме, стои в една голяма къща с много чардаци, то на най-високия стои Духът, на по-ниския – светът на Душата, а на земята е човешкия свят, където живеят телата ни и който виждаме с очите си на хора. Важното е, че колкото по-висок е етажът, толкова това, което се намира на него, е по-широко и управлява долния етаж. Точно както царят в царството, който е на върха и управлява всички под него. Царските поданици и придворни управляват подчинени си. А най-отдолу, там където са селяните, няма по-ниско ниво и те няма кого да управляват. Тях ги управлява царят, чрез многото си придворни. Всички знаете, че понякога придворните се опитват да правят не това, което им е наредил царят. Те се опитват да бъдат нещо като царе на подчинените си. В света на егото това е възможно, но духът управлява всички светове, дори когато не разбираме това.
Хората, които започват да стават различни и по-задълбочени се замислят за всички тези неща. Независимо къде се намират, всички хора живеят вътре в себе си, по подобен начин и вътрешният свят е изграден от един материал. И хората, които започват да обръщат внимание на начина по който е направен вътрешния им свят, са тези, на които душата им все повече им напомня, че нейният глас е това, което чуват. И колкото човек е по-близо до себе си, толкова по-близо до душата си е. И той вече не само чува гласа й, а може и да гледа през нейните очи. Такива хора изглеждат странни в очите на хората около тях. Те виждат и чуват неща, които другите не могат и прозират през събитията. Често виждат неща преди да са станали, защото в света на душата нещата се случват предварително и едва тогава се случват в нашия свят.

Искам да ви кажа още нещо важно. Има нещо, което всяко дете, за да живее сред хората, за да е част от другите, прави със себе си. Когато то се ражда, вратата към душата му все още е отворена. Но после хората му насаждат един свят в който вратата към душата му все  повече се затваря. Но колкото и да е заглушен гласът й тя присъства и го управлява. И това, което се случва, докато затваряме вратата, оставя в нас нишка. Чували ли сте за нишката на Ариадна? Всеки човек има такава нишка и с нейна помощ той може да се измъкне от лабиринта, който представлява неговият живот и да се спаси от Минотавъра, който е част от нас самите. Чрез тези легенди някои странници живели преди мен, са оставили следите на живота си. А „малките хора” ги пренасят като легенди, предания и митове, които пък сред тях са именно потребните. Така културата на груповите хора се използва за „преносител” и поле за следи на съвсем друг тип хора – на Хората-Странници. Тия следи могат да се разчетат после единствено от друг Странник. И да бъдат веднага разпознати – както смисъла, така и дълбочината.
И така - във всяко дете, във всеки човек, душата намира начин да намери пролука в света на Егото и да извести за себе си. Когато човек е „обърнат” към себе си може лесно да се научи да познава гласа на душата си, през вече споменатата ”нишка” която никога не може да се прекъсне. По тази „нишка” протича нещо от Душата, към света на Егото.  Именно тогава се появява онова интересно нещо, което ще нарека Честност.
ЧЕСТНОСТТА е най-страшният враг на егото. Именно честността е това, което още от деца затваряме от другата страна на „вратата”. Всички ние живеем в свят, в който хората не са честни към себе си, а от тук и към другите. За да живеем в този свят се налага още от малки да се разделим с честността си. А тя е частица от душата ни. Когато едно дете, принудено от слабостта си, допусне да го възпитават, тогава най-важните за него хора – майка и баща, правят това за него. Това са най-важните неща за всяко дете, но то не може да осъзнае това, лесно се подмамва и оставя честността си в свят в който нея въобще я няма. Свят който съществува именно защото няма честност. Най-лесният начин да разберете това е чрез скритите неща. Вижте колко много пъти  в живота ви се налага да криете различни неща от живота си. Мислите си, че го правите в името на едно или на друго нещо, но тайните на всеки човек тръгват от идеите му за света, от самия него. Тайните в човека, тайните между хората, тайните между народите и държавите, всичко е обхванато в тайни. Защото това е царството на лъжата. Няма човек, който тръгвайки по Пътя към себе си, да не е открил колко много лъжи трябва да изрича и да изживява, колко много тайни трябва да пази и да се прикрива. Целият свят при Егото е изграден от лъжа. Дори най-близките хора се лъжат помежду си, често без дори да осъзнават това. Това става, защото преди всичко не сме честни със себе си, защото сме загубили връзката с душата си и от многото лъжи вече преставаме да разбираме кога лъжем.
Още от малки се учим да лъжем, в името на желания, блянове или поради изгода. Лъжа е всяка религия, всеки ритуал, всяка отвлечена идея и приказка. Но ние, хората, имаме нещо в нас, което по някое време казва: „Какво правя? Защо трябва да го правя? В името на какво?” Лъжата на всеки човек се разпространява в целия свят и заедно с останалите лъжи от другите хора се сливат в голямата, световна лъжа. През целия си живот хората биват разкъсвани от лъжата, но не могат да спрат, защото тя е като коварна мрежа, от която не можеш да излезеш, щом веднъж си уловен. Когато излъжеш за пръв път, след това не можеш да си признаеш, после лъжеш, за да скриеш първата лъжа, после пак и пак. Но както се раждаме в света на лъжата, така всеки човек носи в себе си и „убиеца” на всички лъжи – честността. Егото на всеки човек живее най-добре в света на лъжата, защото то я създава.
Най-голямото предизвикателство за всеки човек е да стигне до точка, в която да си даде сметка, че не може повече да понесе безкрайното унищожително бреме на лъжата – най-вече към себе си.
Нито едно геройство, нито една битка, нито едно препятствие не може да бъде преодоляно, ако човек не успее да постави честността пред себе си и да я използва, за да се събуди за света на истината. Няма истина която да не започва с честност. Няма истина, която да не започва след спирането на тайните и криенето. Няма истина, която да не започва от това, че човек се открива, премахва границите си и го прави свободно, надмогвайки страха и ужаса от това. Още от деца на всеки от нас се вменява, че е грешка и е много опасно да си честен, открит и истински. Учени сме, че е ужасно да се разкрием и другите да видят какви сме, защото може да не ни одобрят. Заради това одобрение ние се разделяме на две части и се скриваме в тъмния си, затворен килер. Животът на човека е обречен да остане вечно разкъсан между „двете лица” с които живеем. Върху това е основано всяко страдание, всяка мъка, всеки конфликт. Нашият живот е лъжа, защото като скриваме нещо от нас в тъмния килер на сенките, другата част остава на светло, като лице пред другите хора. И именно това „лице” ние наричаме аз и тази маска живеем живота си. Но там, в скритите и сенчести места, живее друга част от нас, която е затворена и отхвърлена, но е жива. Тя също е наш аз, но макар и разделена от живота, участва в него подмолно и скрито. Всъщност ние го скриваме. Тъжното е, че след като се разделим и го скрием изпитваме болката от това разделяне. Започваме да трупаме живот и социални житейски умения, и постепенно всичко това се покрива с нов измислен свят, сред който да живее само „светлата” част от нас – тази, която е предпочетената от другите хора, ставаща и нашето лице пред света. Лице, което наричаме аз и му даваме силата да живее един разделен и измислен от нас разделен живот.
      Това, че във всеки от нас живее едно ядро, което наричаме аз, но то е само разделена част, е основата на разделението на света сред хората.
Капана е още по-хитър – защото това, че сме разделени, прави така, че разделението в един човек, да го прави зависим от разделението при другия човек. Понеже остава за лице само една част, в нея остава следа, че тя не е цялото, остава една „недовършеност”. Остава един зов към възвръщане към цялото, към съединяването пак с предишното цяло. Обаче света предварително е сложил бариерата на страха там, вътре. И човекът преживява това разделение в себе си по два начина.
      Първият е, че той остава недовършен. Все нещо му трябва, все усеща една празнота – именно заради липсващата част, което всъщност той самият е изрязал от себе си. Това усещане за празнота преминава в импулс, който да го компенсира. Така празнотата, поражда усещане за непълнота, за липса на нещо важно… и се появява естествения импулс, празното, липсата да се запълни. И човекът започва да запълва. най-простия и велик пример за вечното запълване на усещането за празнота се изразява в познатата на всички АЛЧНОСТ.
 Няма нищо в живота на човек, което да не е подвластно на този силен първичен импулс – към запълване на празното. Обаче хитростта е, че това, че сме разделени и че живеем е свят на измислена лъжа, е тази непълнота, която усещаме в себе си, да прави празното винаги да го има – защото ние самите го поддържаме. И импулса, с който да го попълним винаги остава налице – и винаги и него го има. И непълнотата, почваща от разделението и лъжата, вечно е придружена от пораждащия се от нея импулс, да я запълним.
    И второто – именно това, че ние хората живеем на групи, дава едно важно друго следствие – всяка част от нас, която наричаме аз, понеже е разделена и е налице импулс към запълване, взаимодейства със същото и у другите хора около нас. Така „частта” на един човек заради стремежа да се попълни, се среща със същото в друг човек, който пък има „различно лице, различна лъжа и се стреми да се допълни с различни неща”. Така хората помежду си образуват взаимодействие чрез своите части, които се стремят да се компенсират една спрямо друга. Ето това е основата на човешките отношения. На това се гради социалното битие между хората. И това го определя. Всички хора живеят заедно, защото ги обединява общите лъжи и разделението, което всеки от тях е принуден да направи, с идеята да оцелее. А всъщност оцеляването е само маска, с което прикрива факта, че заради потребностите си, е зависим от „другите”. И за да му ги дават те, си има цена. И условието е –даваме ти грижа, внимание, милувки, но само ако си угоден, („добър”). Това е първата сделка със себе си, заради която се разделяме. Заради нея, скриваме от себе си „неугодната” (лошата) част и оставяме да е лицето ни исканото от „другите” доброто-угодно на тях. И с това почваме живота ни сред лъжата. За тая „сделка” се говори още от древни времена и е казана със символни образи. Тя е вградена в легендите и митовете точно както горе казах за „нишката” на Ариадна. И защото както вече споменах, хората-деца това най-добре пренасят през поколенията.
       По същия начин стои идеята за Сатаната и дявола, както и ангелите или вестителите. Но е много хитро завоалирана и много променена – за целите на Еговия свят. Най-интересното обаче е голямата лъжа за сатаната. Или ангела, който бил най-близкия до Бога. Най-умния, най-светлия от всички божии специални и издигнати синове. Но нещо се случило и той „възстанал”, защото чрез своята изключителност и вътрешна сияйност прозрял единствен една истина… Много важна истина…
И това е историята за човешкия стремеж към истината, за която няма цена, на която единствено можеш да се посветиш – единствено чрез своята честност. Измислиците за Дявола и Сатанаил после са украсени, като им се присвояват всички представи за злини, нещастия, беди, разрушения. И тази лъжа е прераснала като Ангела, който се опълчи срещу бог. Най-хитрото в това е подмяната на ролите на героите в тая история. Защото в основата на тази религиозна измислица стои една друга история, която също е намерила следите си сред легендите и митовете – дори скрита зад религиозните текстове.
„Един ден сред света на лъжата един човек слезнал от небето. Изправил се сред хората и заявил – вие живеете в лъжа, лъжете себе си, после се лъжете помежду си. Направихте целия ви свят от лъжа, и забравихте бог. Така не оставихте бог да слезне сред вас, защото какъв ще е този бог, в свят от лъжа. Така и самия Бог ще стане лъжа. И го направихте лъжа, като написахте и съчинихте истории за лъжовното лице на Бог, дори и на местата на които лъжовно нарекохте "божии" храмове.
За да дойде бог сред вас е нужна истина… Има ли сред вас хора достойни за истината. Хора, достойни да си спомнят как някога оставихте истината за себе си и направихте един свят от лъжа, опитвайки се да живеете именно в него

Това казал вестителя и зачакал. А хората, влюбени в света на лъжите си, веднага разбрали, че за да се извади истината, за да си припомнят честността, целия им свят ще се разруши. Целия свят изграден от лъжа, ще се срути… И хората живеещи сред този лъжовен свят, също ще се погубят. И не посмяли да изберат истината – за пореден път. И за да забравят това, за да остане света, скрили още по-добре тия думи, зад хиляди образни измислици. Сега разбирате ли чий БОГ е образа за който се говори в света на лъжата? Чий е гласа който слушате, когато ви говори "тоя вашия бог".
    Оттогава те нарекли този небесен пратеник „разрушителя на светове” и подменили образа му със образите от своите си страхове. И този избор, тази възможност е непрекъснато вътре в душата на всеки човек – още от зачатието си… а дори и преди него.
Сега разбрахте ли защо ЕДИНСТВЕНИЯ ХРАМ в който може да ДОЙДЕ БОГ, е тоя на храма на душата, изграден от честност и безпощадна откровеност. И да е заживян животк пропит и пронизан именно от ЧЕСТНОСТТА - като копието и стоителя на ЖИВОТ ОТ ИСТИНА.
Това е храма на честния човек - честен пред себе си, и чак тогава достоен да погледне онази своя част, на която другите невиждащи нарекли БОГ.

Знайте, че честността е разрушителя на света на Егото. Тя е онази свещеност, на която в Исляма нарекоха Джихад – свещената битка. Затова е наречена свещена, сакрална – защото тя е вътре в душата на всеки човек. Това не е битката между лъжата и истината, защото нито една истина не се нуждае от битка. Но точно от битка се нуждае всяка лъжа. Точно това е битката за оцеляване – за оцеляване на лъжата.
В името на света на лъжата ние хората направихме много лъжи и с тях скрихме лицето на истината… И битката за това криене е постоянна и не може да спре. Тази битка е обречена, но се води. Всеки човек я води. От това че хората водят битката за лъжата, от толкова много хора и животи посветени на нея, Лъжата сякаш вече се е обединила и сякаш живее вече свой живот. Тя се храни от силата на всеки човек живеещ в лъжа. И се съпротивлява на всеки човек, дръзнал да изкара острието на ЧЕСТНОСТТА в себе си. Тя е като жива, сляла в себе си огромния брой хора, заслепени от това, че наричат лъжата АЗ – с онова свое лице, на онова свое първично разделение, и на което някои религиозни хора скриха като „първороден грях”. И го скриха отново зад лъжи и хитра заблуда – все заради едно и също нещо – ДА ПРЕБЪДЕ СВЕТА НА ЛЪЖАТА в която Егото да съществува. И нарекоха "зло" онова, което е способно да разруши именно света в който живеят - света на лъжата. Ето така се подмени ИСТИНАТА - и скриха честността като й сложиха с образа на злото - дори и на Сатанаил и глупостите за Дявола. 
    Честността е голяма сила – тя съдържа огромна енергия и веднъж изкарана на светло, веднъж използвана не може вече да се прибере обратно, да се скрие. Тя е като вода, която веднъж проникнала зад преградата е способна да разруши хилядите стени с които сме се оградили

И ето така се определя „детският живот” – живота на нашите разделени Егови „лица”.
Всичко това, което сега описвам се „знае” от Душата на всеки човек. Но е нещо, което е важно да се случва. И самото съществуване на Егото, в света на Еговите деца е просто етап през който душата на всеки човек е важно да премине.....
« Last Edit: март 16, 2009, 10:07:42 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Вървящия и Пътя - в стих
« Reply #2 on: март 16, 2009, 09:26:28 am »
През ада минах, но не спрях
а вървях и вървях
Над мен летеше моят страх
като гарван чер
И чакаше да се предам
себе си да му дам
защото бях един и сам

И беше мрак пред мен, и в мен
и тихи мъртви гласове
викаха ме при тях
И аз за миг си пожелах
да се спра и да заспя
и уморен да ида в нищото

Някога някъде далеч
Всичко все някога ще спре
Срещу себе си стоях
И нямах път но не спрях, а вървях
И пак вървя, към себе си...

И по ръба на пропастта
аз вървях и вървях
Стоях от тъмната страна
и обратно броях
години, дни, и часове
Но не помнех кога
във себе си съм пуснал болката

Това, което имам,
Това, което нямам
Това, което губя аз
И винаги намирам пак

През ада минах, но не спрях
а вървях и вървях
Над мен летеше моят страх
като гарван чер
Следяхме се очи в очи
но не спрях, а вървях
Оставих го далеч от себе си!
--------------------------------
                              Ивайло Вълчев - "Нещо лично"
                        (от едноименната песен на Слави Трифонов в албума "ние продължаваме", '2007)
                        http://99mp3bg.net/song.php?s=play&id=10512 - за онлайн слушане или даунлоад в линка по-надолу
« Last Edit: март 17, 2009, 11:48:28 am by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline Jacko

  • Ентусиаст
  • **
  • Posts: 10

       Здравей Рамус,


 харесва ми тази книга. Много хора са писа ли за Пътя. Мен лично най-много са ме впечатлили две книги на тази тема. Йога сутрите на Патнджали. Тя е написана много простичко и в нея няма нито една дума излишна, но за да се разбере трябват години. Тази книжка има много преводи също както и книгата на Лао Дзъ, едни добри други не толкова. Другата е "Болеста като път" авторите имат много сложни имена за мене и не ги запоних.
 Искам да изразя моето виждане за Пътя. Първото нещо което ми прави впечатление е, че много хора говорят за някаква битка или борба в периода на прехода си. При мен такива войни нямаше. Един ден просто научих за мистиците, започнах да чета и да търся различни гледни точки. Прочетох и реших да експериментирам. Оставих цигарите, алкохола, месото, газираните напитки, лъжата. С лъжата процеса беше малко по-дълъг. Без да искам послъгвах понякога но по примера на свами Вивекананда го отчитах и постепенно отпадна. Сега ако се изтърва да кажа някаква лъжа просто се усмихвам на себе си. Започнах да се срещам с интересни хора така от само себе си без да ги търся. Научих за квантовата физика и един ден срещнах един физик и го помолих да ми разкаже за това. Ще го предам на кратко защото ще ми послужи като пример  в моето разбиране за Пътя :
 "- По времето на Айнщайн е имало цяла плеада велики физици. Те навлизали все по-навътре в структората на атома и определяли масата и мястото им. Нютон когато правил своите опити написъл един важен извод. "Опита не зависи от субекта" Те зи физици обаче остановили, че опитта или мястото на тези елементарни частици зависи от субекта. Т.е. те са там където пожелае физика който провежда опита. Възникнал разгорещен спор.  Втората световна война обаче го потушила. След нея той не се възобновил защото много от тях си били търгнали от живота. Около педсете години обаче един японец решил да провери тази работа как стои. Направил експеримента и потвърдил резултатите. Той направил и още една крачка. Направил опит и доказъл че една честица може да бъде едновременно на две места. Доста странно за физиката."
 По-късно прочетох, че канадци решили да използват това явление или парадокс и да направят компютър. Сегашният използва двуичната система "отворено, затворено" или "нула, едно". Те решили да използват девет състояния едновременно. Мощноста на компа се повишила неимоверно. Нямало обаче кой да пренася информацията. В Англия една преподавателка в Оксфорд в екип с един студент (другите просто гледали с насмешка на цялата работа) се опитала и успяла да спре светлинен лъч. Миналата година това стана и тя спря светлината в облак на Озмънт и отново я пусна в поска която си е избрала. Очаквах да и присъдят нобелова награда но не стана. Тя обаче отвори пътя на канадците като ги снабди с липсващия носител на информацията.
 Мога да преведа и други примери но ще се разводни много поста. Това което мен ме осени е, че АЗа се равива точно по тизи начин. Възнамеряваш да търсиш в дадена насока и твоето желание поражда самото развитие. Т.е. самото желание вече изгражда Пътя. Мисля си, че точно по този начин става равитието на този Всеобщ Закон според Буда или Господ според другите религии. Няма общ Път, защото всеки само посебе си е проводник от общото и развиващ се точно в посоката която възнамерява. Затова и Пътя е самотен. Има две неща обаче които трябва да се осъзнаят. Това са самота и усамотение. Самотата те убива, ти се страхуваш и всячески бягаш от нея. Усамотението е пак същото, но с обратен знак, ти го търсиш, то те възражда и чрез него процъфтяваш и вървиш напред.
 Чух, че Ванга предричала религиите да изченат до 50 години. Тогава се усмихнах скептично, тъйкато те са просъществували повече от 2000 години. Сега когато наблюдавам около себе си, пак се усмихвам, но си мисля, че може и да се случи.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
ДЖАКО - (допълнено на 17 март, вторник)
« Reply #4 on: март 16, 2009, 02:33:18 pm »
Джако, само да ти обърна внимание, че първо пишеш че вече си поел по пътя. Пишеш и че си направил нещо си.
А втората част на поста всъщност разсъждаваш - на какво ти прилича, какво мислиш, как си го представяш.
това са несъотвествени неща.
Относно първото - ние сме сами в пътя - дори си го написал. Обаче откакто си започнал участието си в Изворите.ком все пишеш на някой, като отклик на някой пост и се обръщаш към виртуалния му автор. В такъв момент, сякаш не си сам на пътя, а ти трябва някой да си "говориш" с него. Коментираш думите на някой, използваш ги, за да изкажеш някакви свои мисли... Добре... ами ако няма с кой - ти къде си тогава.
Ами като си на пътя - отвори една тема сам. И напиши пътя си в нея. не размисли кое какви книги си прочел, на кое как ти приличало, кое как ги изглеждало... А напиши именно пътя си - през кое мина, как падна, как стана, къде са страховете ти, каква е вярата ти, как се появи тя, къде отиде. Какви са зависимостите си, какви са ти връзките, как ги прекъсна... Ето ти поле за да си упражниш откровеността. Вместо просто приказки за "споделяне" на многото впечатления, хрумвания на раздумка с тоя или оня. някои, дето също "пишем книжки за пътя" може да ги пишем защото вървим... И не е трудно да се "познае" други, дето да вървят.
===============

p.s. като прочета за идеята на някой, който най-водещата му представа и изказ за живота е "искането" или "желанието" ( и евентуално "възнамеряване", без обаче никой някъде да е споменал какво точно е значението и разликите между трите)... и просто става ясно докъде е автора му. да не говорим за толкова емблематичното споменаване на отношение (харесва ми...) или лепене на етикети ( кое какво е) без дори да се упомене условността.

Защо ти е да си представиш осеняващите идеи кое как било, според какво и как се развивало, кои са "всеобщите закони на буда или господ" (!!!)  :). Не знам въобще дали си си погледнал написаното, щото лекотее за сериозен човек, който твърди че върви по пътя и цитира проблемите на това вървене. Дали?...
Много те тегли към стъкмистика, и представни аналогии, които всеки може да нарече "размишления". Може, ама не са.
Знаеш и четеш доста за съвременното научно развитие, но това нищо не означава само по себе си.

несериозно е "да пишеш колко те впечатлили" някои книги, а дори не си се задълбочавал да научиш повече за тях. да не говорим че "детлефсен" не е чак толкова трудно и незапомнящо се име за човек, който твърди че нещо "много го впечатлило", като че една книга най-важното е да впечатли някой. Ама и по това се вижда кой как я чете и с какви потребности. как може да си запомнил толкова много за научното развитие в определени цитирани от теб насоки, а едно име на автор на книга... сякаш ти е било "ужасно сложно за запомняне"?

Патанджали не е бил йогин, а нещо като аналог на нашите философи с обобщеното име "мъдрец".
Никой не знае до настоящия момент какво точно е написано, защото един мой познат от Варна, специално заради това навлезе в санскрит и за няколко години упорита работа разглеждаше внимателно т.н. "Жълти листа (пергаменти)", които са единственото оцеляло "доказателство" за писанията на Патанджали. И все пак с ровене открил че има липсващ текст, че превода който сега е полулярен е чиста стъкмистика и волни, но преднамерени интерпретации. да не говорим, че според него е или далеч по-късен препис, или пък е фалшификат, защото има несъотвествия в някои особености на текста и контекста на историческите процеси.
Колкото до Лао-Дзъ, работата е далеч по-ясна. написана е на не много сложен език, макар да е изпълнена с абстракции това по онова време е било типично за китайските даоистки писания. да не говорим че става въпрос за далеч по-съвременни години. разбира се, като стане въпрос за преводи на абстракции, това винаги е било мисия невъзможна. И е очевидно че когато стане въпрос за абстракции, преводите се превръщат в "направо ново написване на книга". Въпреки всичко, оставеното в текста на Лао-дзъ е с изключителна дълбочина и какъвто и да е превода, човек, който е съотвествен на написаното може да мине и без буквалните проблемни несъотвествия. Просто защото дълбочината на автора и четящия влиза в резонанс.
И според това, ако те приканя, да разкажеш със свои думи какво е написано в "дао дъ дзин"... или поне една строфа от неговите... може би ще се покаже "прочита ти" по написаното.
« Last Edit: март 17, 2009, 02:25:12 pm by ramus »
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline beeyond

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 141
  • Gender: Female
Книга и Въображение - Благодаря, Стояне!
« Reply #5 on: януари 08, 2010, 11:31:13 am »
Въображението е онзи инструмент в главите ни, с който четейки една майсторски написана книга, се пренасяме изцяло в нейния свят - докосваме героите, говорим си с тях, виждаме ги, чуваме ги, помирисваме ги, пътуваме с тях, лягаме, храним се, плачем и се смеем  с тях....Същият инструмент, с който създаваме и нашия собствен живот - въ-ображението, вкарването на цялата реалност в образи, с които населяваме ежедневието си....сред които главният герой сме ние, с нашето име...нашите приключения, нашите емоции. Тези мисли се въртят в главата ми, откакто отворих и зачетох още първите страници на петологията на автора Стоян Цветкашки - "Ятаган  и меч" /http://www.orendabooks.com/. Какво ли трябва да има като качества един човек, за да може чрез думи да създаде цял един свят, каква ли сила на въображението и поглед към детайлите на света трябва да притежаваш, какво ли свръхчовешко проникновение за човешката природа трябва да ти е дадено, за да можеш да сътвориш един свят, в който читателят да се пренесе до степен, че да се зачуди коя реалност е истинската - тази, в която той е главният герой, или тази, в която се е пренесъл, четейки думи, изречения, текст. И какъв дар получава читателят, когато има на земята такива творци, които му дават възможност чрез дарбата си да разказват, да заживее успоредно в два свята. Усещането е невероятно - и показателно за силата на Въображението - творец и бог на живота ни, на животите ни - колкото Истински, толкова и Изкуствени. Изкуството, и в частност литературата, са вечни и ще ги има дотогава, докато го има Човекът - "човекус въображаемус". За това се раждат между нас хора на изкуството, които имат тази сила да създават тези светове, в които да се пренасяме и да се чудим на истинността, на почти физическата реалност на всичко, което преживяваме в един изкуствено създаден свят, почуда, която да ни издигне до позицията, от която да видим собствения си живот като наше си собствено творение, да се видим самите ние като творци. Искам да благодаря на Стоян, наистина разбрах защо псевдонимът му е ТОКОРАЗИСТО, ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии - и какво означава този псевдоним - това е име-название, отнасящо се до всеки един човек, който живее и броди по земята, надарен с умението да живее не само в собствената си история, но и в много други истории едновременно със еднаква сила на осезанието.....всъщност ние сме едни крачещи истории, крачещи творци и читатели. Благодаря на Стоян за труда да изпише толкова много текст, от който се е породил един невероятен свят, който от една страна е част от световното изкуство и като такъв- пет тома в библиотеката на човечеството, но в същото време и... докато има хора с въображение, които да отворят тези страници и да зачетат - това ще бъде една вечно съществуваща, жива реалност, в която ще са живели и оставили част от душите си и част от умението си да въобразяват, много читатели. С всеки от вас, който прочете и заживее в този свят, вече ще се познаваме, ще сме били приятели и всеки ще е бил част от живота на другия. Там ще се срещнем, там ще прегърнем Петко и Яне, ще се прегърнем един друг, защото въображението ражда всичко и всичко ражда въображението. Благодаря ти , Стояне!
« Last Edit: януари 08, 2010, 11:33:08 am by beeyond »
ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник

Offline kikka

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 204
  • Nothing to upload.
и от мен за ЯТАГАН И МЕЧ
« Reply #6 on: януари 10, 2010, 11:47:04 pm »
Несъмнено Петлогията "Ятаган и меч" е най-доброто нещо, което съм чела напоследък... Да не кажа, че точно такова Нещо, май не съм чела! Неслучайно казвам "Нещо", защото не мога да дам определение, за това какъв роман е това – исторически, философско-езотеро-мистически, приключенско фентъзи, родов роман, роман за националната памет ... И точно защото всичко това е в някакъв особен синтез за "Ятаган и меч" е малко и много неточно да се каже, че е литературно произведение. Чисто литературното му се оказва "тясно" и не точно в литературното са му достойнствата... На автора пък, най-малко му подхожда да се нарече писател (макар, че е с не малък брой издадени книги), защото, наистина той не пише книги, т.е. не литаратурничи, той наистина чисто и просто има мисията да разказва изстории, и то не какви да е, а такива каквито например е разказвала Шехерезада... :)

Сюжетът неусетно те завладява, героите те омагьосват, сцените на действието са представени едновремено живописно и в същото време вселенски мащабно, а обратите в съдбите на героите са толкова зашеметяващи и следват с такава интензивност, че оставят читателя без дъх... Всичко е разказано, едновремено по начин да потопи читателя в атмосферата на отминали времена и в светоусещането на една пъстра палитра от исторически, етнически и психологически персонажи, завъртайки ги във вихъра на едно невероятно приключение, но и в същото време гарантирайки едно първокласно и много дълбоко по мащаб духовно преживяване...

Сигурна съм, че много хора четейки романа (дори и несъзнателно), ще започнат да ги глождят въпроси от сорта: Кои са? За какво живеят? Дали изобщо живеят! Живи ли са?... Защото на много места в романа у читателя сякаш остава усещането, че героите са много по-живи от самия него! Че за разлика от тях, той сякаш е изпаднал в безличен летаргичен сън... Или, още по точно - сякаш е загубил съзнание, а героите от романа са го хванали здраво за раменете и го разтърсват, нещо му крещят в лицето в желанието си да му помогнат да се съвземе, да отвори очи, да прогледне... Да прогледне в себе си, в истината за себе си от ниво по-високо от нивото на носа си... Кой, колкото може – толкова по-високо...

Романът може да се нарече кинематографичен роман. Там просто са описани сякаш документално, и имено заради това чисто, едни завладяващи съзнанието истории; от там нататък – всичко е на собствената отговорност на читателя...

Ако изпитвах и най-малкото подозрение, че Стоян има нужда от благодарности, бих му изказала и моите най-искрени благодарности! Нещата според мен стоят малко по-различно – изчитайки четирите части на "Ятаган и меч" (и с нетърпение очаквайки последната, пета), най-малкото, което мога да направя, е да обърна внимание на колкото може повече хора да се докоснат до това, до което можах да се докосна аз в тази книга... Така че благодарностите са за Данчето, дето ме подсети, че имам дълг, а колкото до Стоян... Да е жив и здрав Този Който Разказва Истории! :)
« Last Edit: януари 11, 2010, 12:05:42 am by kikka »