Author Topic: СОЦИУМ и ИНДИВИДУУМ - дисекция на съзнанието 1  (Read 6301 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
това беше публикувано с експериментална цел във форума на Х-нет, секция езотерика. Събирам го тук при моите писания, с цел подреждане.
====================================================

Аз съм нов тук и съм "за малко". Кой съм и какъв съм няма никакво значение. Целта на написаното е част от моята работа, а конкретно - като подготовка за нещо като уводна лекция, планирана да бъде изнесена пред напълно непознати хора.

Ще изразя нещо, което реших тук и така да го напиша. Така или иначе всеки ще си го "прочете" според себе си.
Само ще маркирам някои основни положения, излезли през годините на самоизследване и изследване на света.
Написаното не цели дискусия и не претендира за истина. Не питам никой, за да са нужни "отговори". Мненията ви са си ваши. Можете да коментирате всичко както си изберете. Но вместо коментари може би /само "може би"/, би било повече във ваш интерес, ако се опитате внимателно поне да прочетете написаното и дори да се възползвате от техниката "брой бавно до 10", ако нещо в написаното ви скандализира емоционално. Разбира се, ако въобще ви интересува .
После вече - ваша работа. Да живее свободата - всичко си е само ваша работа. И отговорността - също. Свободата винаги върви с отговорността - чудесен фундаментален принцип, определящ толкова много...
-------------------------------

Аз тук в социалните сайтове съм нещо като "пришълец". Не съм един от вас и не споделям груповите форми на вярвания и митове с които всички форуми са пълни. Всъщност това е напълно естествено, защото е в съответствие с факта, че социалните сайтове са места за социални форми на общувания и разделението по теми и раздели е само за различните форми на вярвания и самооформилите се групи от хора в тях.
Именно заради това аз избрах да изразя нещо различно - точно тук, в тема ЕЗОТЕРИКА. Защото Езотеричното има специфичен смисъл, който не идва от социалния живот, от социалнообособените хора. И други понятия има такива - които не са от света на социалните хора и социалния живот. Това не пречи именно социалните хора да пренесат своите си социално-определени особености и върху тия теми. Но пък и на мен не ми пречи да представя ЕЗОТЕРИКАТА от "другата страна" - оттам, откъдето тя се е родила и за което тя изначално е въведена. И тя идва от този "друг свят" със значение което няма как да бъде разбрано - защото няма съответствие. В този смисъл няма и никога не е имало никакви тайни - въпроса е, че всичко във Вселената е пред очите ни - дори буквално. Само дето "нямаме съответните очи" за да го видим. Също така в този смисъл, само да напомня, че отдавна например се знае за особеността при която "очите на човека" виждат не онова, което е "пред тях", а чрез онова, "което зад тях". това е с пример поднесен подходящо във филма "кода на даВинчи" - че очите виждат онова, което умът може/иска/ да види.
--------------------------------------------------- --------------
Има друг "свят" - свят в който настоящия социален тип и начин на битие не съществува... или пък във форма, която няма нищо общо с настоящата.
Та този свят, е свят, не защото е в някакво друго измерение, или друга Вселена... а защото е място за друг тип хора. Хора, които най-общо бих нарекъл ИНДИВИДУАЛИСТИ, макар, тази дума в социално популярния речник да се използва за съвсем друго значение. И все пак избрах я навремето заради символния смисъл който носи от латинския си корен през английския език - носи значението на "човека, събиращ се в себе си в ЕДИНСТВО И ПЪЛНОТА". В най-общ смисъл това е синоним на езотеричното значение на процеса, известен сред социума като "ДУХОВНО РАЗВИТИЕ". Затова и избрах точно тази тема, за настоящия текст. В него ще направя една чисто формална и относителна разлика между двата типа човек - социално-личностния и индивидуално-самопознават- лния - главно за целите на самото извеждане, а не като разделение фактическо и по същество. Все пак има различия, и описанията им от мен тук са за целите на едно възможно разбиране между "тия две" нива, отразяващи се в реалния живот по своя си начин. В известен смисъл двата типа са вътре в самия човек. Те са по скоро две наименования на два различни етапа в неговото развитие. Това не е извеждано писмено никъде от никой, но не претендирам нито ме интересува оригиналността. Това само е достатъчен белег, че съм го извел самостоятелно и работя по него повече от 20 години... Но пък се оказа, че не съм единствен - изключително рядко, но разпознах такива хора - повечето от тях са оставили "следи", които забелязах, чак след като самостоятелно вече бях открил за себе си необходимото и го бях претворил в ЖИВОТА си. Един от точно тия факти беше и че открих в книгите на ОШО точно същото извеждане. Той също беше избрал думата "индивидуалист", и беше изразил с нея почти същата идея. Но това са въпроси от миналото и "легендите" и вече нямат никакво практическо значение.

Човешкия живот е психично явление. То отдавна е минало етапа в който да се борим за чисто физическо оцеляване. И отдавна физическите ни тела във физическия свят са само арена на "друг" живот. Живот в който преживяванията, чувствата, мислите, представите, желанията, убежденията, вярата... в различните им форми, са основното което конструира нещото, което всеки от нас нарича ЖИВОТ. Изредените фактори, които написах че определят живота ни, както сами виждате, никак не са материални, но именно те определят дори материалното. И е много смешно като се чете тук-там, че физическото тяло било низост и трябвало да се въздигнем над физическия свят. Ние отдавна не живеем само физически живот във физическия свят. И влиянието на "физическото" е все по-малко. Това е факт, сравнително лесен за наблюдение. Достатъчно е само да сеприведе пример за явлението "САМОУБИЙСТВО", което е най-показателната и нагледна форма, че физическото ни съществуване и на тялото ни, е далеч по-маловажната от останалите - психичните компоненти. Убийството, войните, екстремността, пристрастеността дори към отровите, са другите форми на същото явление /в най-общ смисъл/ - и показват съвсем ясно горните твърдения. /Всъщност не са нужни примери - само онагледявам чрез аналогии обобщенията си, а не за целите на убеждаването и доказването./

Социално-личностния човек е основния тип, характеризиран от мен чисто познавателно с характерни белези по отношение на неговия вътрешен свят, който и определя и начина му на живот оттам и тясната връзка с картината на човечеството - като цяло. Връзката между отделния човек и човечеството като цяло е също психична - по-скоро астрална, като синоним на психичното. Тази връзка се определя от принципа, който есенциално поднесен би изглеждал така - "вътрешния живот на всяка група хора, се основава на осредненото ниво на вътрешния свят на всеки неин член". В този смисъл е и понятието ЕГРЕГОР, което е астралнопсихичен аналог на онова, което в социологията и философията се нарича "групово съзнание" или "групова душа". Има още една особеност - според известен принцип "общото енергийно-информационно ниво в една система, се определя най-вече от елемента, който е с най-нисък потенциал".

И така - най-характерния белег на социално-личностния човек е "ГРУПОВО-ОПРЕДЕЛЕНИЯ МУ ЖИВОТ" - не само фактически, а и от това, че вътрешния свят на човека в този етап на съществуване предопределя тази групова форма. Принципа на това също е сравнително лесен за писмено извеждане и звучи най-общо така: "вътрешната разпокъсаност на отделните части, които изграждат вътрешния свят на несъзнателния човек, са в ясна зависимост и връзка с отделните части на всеки друг в същия етап. По този критерий те резонират помежду си и "парчетата" на всеки от тях влизат в взаимодействие с "парчетата" на другите. Така се образува "ГРУПОВА" форма - от взаимодействащи си "парчета-части" от различните й членове, които се компенсират и допълват помежду си”. Само помежду си – това е ключът. Ето защо е най-типичният признак на социално-личностния човек е ГРУПОВИЯ НАЧИН НА ЖИВОТ – не само като физическо явление /нарастването на градското население/, а в напълно пихично-определен смисъл. Вътрешния живот, започва, оформя и определя от характерното за груповата форма на съзнание и така повлияно от нея всеки един „носител” вече се явява член на групата. Това става дотолкова силно и е толкова мощен основен фактор, че оформя напълно базовата мозъчна матрица, според която всеки човек гради своята си форма на Реалността. По този начин тя потъва в несъзнаваното и се самозатваря достъпът до нея. Т. е. тя не се осъзнава, защото тя самата определя дори полето на осъзнаваното.
Както е ясно – груповата форма на живот става физическа, само след като я има психичната зависимост от групата – от „останалите” от „другите”. Тя се изразява в изживяването ни от малки, да не ни изоставят, да не сме сами, да ни одобряват, милват, да жадуваме за „внимание”. Все неща с които започва живота на всяко средностатистическо дете. И главно от тази аналогия понятието „ДЕТЕ”, преминава и ще го използвам като нарицателно и синонимно към етапа „социално-личностния тип човек”. Аналогия, която срещнах години по-късно в писания на „други” виждащи и вече излезли от това състояние хора.
Тук му е мястото да кажа нещо важно – всичко написано тук е възможно да се „види” само с очите на онази част от нас, която не е определена от групата, която изразява една „следваща” възможна „възраст”, следващ етап. И докато за социално-личностния човек е характерно вътрешната хаотична разпокъсаност, определена от неосъзнатостта му, то в сравнение с него се появява „друга тенденция” – вътрешна форма на „събиране – на единение, на омиротворяване… Въобще – тенденция към образуване на вътрешна цялост – човека – вече цял вътре в себе си. Оттам и тоя тип човек го нарекох общо с понятието ИНДИВИДУУМ – оттам ИНДИВИДУАЛИСТ. Едно от най-характерните белези на този тип вътрешни процеси е все по-изразената разлика в живота му, в отношението му към процесите на общоприетост за „другата” - груповата форма. При него се проявява тенденция към осмисляне и разбиране, но самостоятелно. И тук идва най-характерното – нарастването на тенденцията към САМОСТОЯТЕЛНОСТ – като начин на живот, като мислене, усещане, творчество – въобще цялото битие постепенно се „оцветява” от тези радикални вътрешни процеси. И именно затова докато се случват, едно от нещата, които ги съпровождат е нарастването на интереса му към самия него. Това е толкова характерен белег, и е толкова ясен, че напълно може да се приеме за обективно определящ.
Между другото – погледнете и аналогията в самия живот – без значение, дали сте родители или не сте, всички имаме някакви наблюдения върху децата. Нима за порастването на едно дете, не е критерия „самостоятелност”. Като се има дори предвид, че в началото , раждането си, то наистина е напълно зависимо от грижата за него. Но с възрастта постепенно започва да се оформя и самостоятелността нараства – поне във физически план… Но не и в психичен. Естествения процес на израстване включва и психичното ни развитие, но тия неща вече не са до „природата”. Физическата еволюция тук няма никакъв смисъл и значение. Тук влизат в сила други „закони” и процеси – вътрешните. Именно и затова едно от важните и знакови процеси, е когато осъзнаем, че има разлика между „физическата възраст и физическите белези” и „психическата възраст и психични белези на растежа”. Повечето от вас със сигурност са забелязали, че има хора в напреднала физическа възраст, с ясно изразени белези на „деца”. Това е много характерно за наблюдение именно при младежите, при които физическата акселерация въобще не се придружава от „психична” такава. И се стига до положението при което е почти смешно-радостно да се наблюдава колко „малки деца” са в напълно силни и узрели физически тела. Но си остават „деца” в психично отношение. И много след това продължава да е така. Въобще психичното /вътрешното израстване/ не е даденост и белег на физическия живот и съществуване. А е процес, далеч надхвърлящ човешкия „физически” живот. „Времето” в процеса на психичния растеж въобще не е съизмерно с начина по който ние характеризираме физическите процеси и етапи и в сравнение с него е „далеч по-бавен”. Всъщност разликата е качествена и дори не се поддава на сравнение.
И най-важното – вътрешните процеси не са достъпни за „виждане” отвън. Никой не е в състояние да „погледне” през очите на някой друг – говоря за „пълнота” /освен при изключителни условия, и въпреки всичко не цялостно и не на този етап/. Никой не е в състояние да „се насади” в главата на някой друг – отново става въпрос за цялостност. И цялостността е много важна, защото всяка фрагментарност в случая е подвеждаща. /Да не говорим че има и други бариери, които са израз на други принципи, на други, по фундаментални и определящи битието процеси./ Ето защо традиционния възглед за „изучаването” на психичното /вътрешното/ развитие „отвън” – чрез научни физически и други уреди, никога не биха дали някакъв съществен резултат. И е много видно как неврофизиологията и психологията са в положение при което от години се тъпче на едно място и се приема за развитие елементарни и фрагментарни подходи, които обаче до нищо не довеждат. Особено това се отнася до всички „психо-науки”. И всичко това ще продължава до положението при което не се погледне на психичното като на основно, а не като придружаващо към физическото тяло. А то е толкова очевидно…
Освен това психичното се нуждае именно от съответствено на него „инструменти”, общи положения и „контекст” който ясно да предаде смисъла и значението на всяко нещо, което се изследва и изучава. Именно материалистично-изместени- акцент и мироглед на сегашната парадигма е онова, което няма как да даде простор за изучаване на психичното.

Онова, което ще спомена още е, че именно благодарение на нарастването на самостоятелността, и постепенното насочване на фокуса на всеки порастващ психично човек, към самия себе си /т.е. към психичното си/ се оформя едно толкова характерно явление – човека сам да изучи и изследва собствената си психика. И по този начин се получава едно саморазвитие – защото изследването в дълбочина се придружава от това явление, наречено „разширяване” на съзнанието, поради ред причини и процеси, които не са в темата и целта на изложението сега.
Ето защо във връзка с психичното порастване се наблюдава т.н. духовно израстване – на определен етап става възможно собственото съзнание да нарасне до такава степен, че се насочва към развитието на самото себе си. Тия думи не отразяват точно начина по който разбирам и познавам детайлите на това, което описвам. И затова не ги взимайте точно и буквално. С всичко написано изразявам само някои основни идеи и задавам определени посоки на възприемане, пишейки за определени връзки, сходства и аналогии в реалния ни Живот. И ако някъде ви се виждат противоречия, не е работата в тях. Това не е научен труд и т.н. „линейно излагане” и линейна логика, не е съответствена на мащабността на идеите, които правя опити да опиша, предвид, че словото /писаното и живото/ е линейно-последователен процес във времето, докато разбирането и „картината” която имам е от едновременен комплексен и цялостен характер. Това е един от проблемите пред които се изправя всеки човек в моето положение и всеки се е опитал да го решава творчески по своите си начини. Както правим всички индивидуалисти

Всеки човек има свой модел на ВСЕЛЕНАТА - в която той се опитва да подреди своята си версия на реалност.
Вътрешната реалност за всеки човек е именно онова, което той нарича ВСЕЛЕНА. Модела представлява форма на организация и свързване в система на отраженията с които всяко съзнание борави в някаква степен - за да се дефинира в пространството и времето и по този начин да запази някаква адекватност в обратната връзка с обективно действащите условия в средата му.
Основен критерий за валидността на всеки модел е наречения от мен КОЕФИЦИЕНТ НА АДЕКВАТНОСТ.. Т.е. Доколко отражателните форми с които боравим в съзнанието си, съотвествени на "оригинала си".

Човека е комплексно същество.
Вселената е комплексна система.
Връзката между тях също е комплексна и чисто условна, чрез условно разделяне на двете. Защото всъщност са две думи, изразяващи два аспекта на едно и също нещо.
От английски думата комплексност е нещо като синоним и се превежда като "сложност". Комплексност означава единство, чрез едновременност /безвременност/ и навсякъде/безпространстве- ост/, многомерност /всемерност/. До степен до която самите "елементи" от които е съставено, започнат да изгубват значението си на такива, трансформирайки се в цялост и единство.
Сложността е сравнително понятие с което изразявам качествената разлика между линейнопоследователните и комплексните структури. А това отразява относителните "точки" в пътя по който съзнанието започва да се разширява - първоначално линейно-последователно, дефиниращо "причина-следствие" в последователност от вериги. Дефинирайки взаимовръзки между отраженията си за предметите процесите и явленията, ги наричаме ЛОГИКА, използвайки познанието си за тях, свързвайки ги по определени общи критерии чрез съответствия, подобия и аналогии. Но с напредването на тоя процес веригите от взаимовръзки в натрупващата се и обработваща картина на света, се усложняват и вече от плоски и едномерни, нарастват по многообразие и усложнява схемите по които се отразяват. Така постепенно прерастват в многомерни и се забелязват първите признаци на комплексността в мисленето - модела с който боравим става комплексен. В него вече няма едномерни и само линейни зависимости, а взаимовръзките между елементите вместо последователни, стават едновременно взаимодействащи си. Скоростта на обратните връзки става безкрайна и времето и пространството, зависимо от тази "скорост" стават напълно ненужни величини.
Комплексността предполага да се осъзнае, че взаимовръзките между предметите и явленията, са обособени заради общи положения, на които те са просто изява. И общите неща, когато вече са изведени за самия човек се натрупват и се получава все повече комплексна картина в която времето и пространството се явяват ограничения и постепенно отпадат. Времето и пространството са привнесени в мисленето като крайно нужни представни величини, чрез които просто дефинираме и определяме виждането си. Те са нужни именно на линейно-последователното мислене - така от привнесени, те всъщност стават определящи и нещо като контекст в който линейните схеми в който и да е модел могат да съществуват.
Следвайки горното изложение идвам до следното - според чистия комплексен модел не може да има нито причини и следствия, нито време, нито пространство, няма и противоположности и полярности "борба" между тях.
Чистия комплексен модел не разглежда двойствености в себе си като отделности - тях ги има докато той самия се извежда. И колкото повече се разширява хоризонта на "виждането" на света и се нареждат "елементите" на пъзела, наречен ВСЕЛЕНА, смисълът на елементите като такива отпадат и общата картина е много повече от сбора на частите й.
Чистия комплексен модел изучава и е отражение на ЕДИНСТВОТО на ВСЕЛЕНАТА, критерий, без който Вселената /Всичко-то/не би съществувала.

И както ще се разбере по-долу - всеки модел е точно отражение на АВТОРА СИ.
За да се получи явлението „комплексна картина” /модел/ на вселената е нужно съотвествено тип мислене, което да отрази съотвестващо тази картина. А то пък е продукт на такъв тип съзнание, което да е разширено до степен при която да е минало отвъд изучаването на безбройните различия във формите. Така използвайки заложените си възможности, самоорганизирайки се, все повече усложнява отражението на света и Вселената и вече задължително с най-важния елемент НЕГО САМИЯ – относно цялото. Това е най-важния белег за самоосъзнаващия се човек - каквото и да мисли, всичко се съотнася и съзнателно се помни, че всичко започва от човека и се връща обратно в самия него. И че всяка концепция, всяко преживяване, чувство, мисъл, действие е игра на отражения и образи. Оттам идва и понятието САМОСЪЗНАНИЕ, и обобщеното название ЧОВЕКОЗНАНИЕ и САМОПОЗНАНИЕ. Това е формално разделяне, навремето Човекознанието е включвало всичко в себе си, защото в езотеричното познание е било точно обратното на днешното – акцента е бил именно върху СУБЕКТА – СУБЕКТИВНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ – вътрешния свят на човека. А практиката на самоизучаване и самоизследване и по този начин саморазвивайки се, аз нарекох общо САМОПОЗНАНИЕ.
Следователно за да се премине към комплексен модел на ВСЕЛЕНАТА / и ЧОВЕКА/ е нужно съответно съзнание на човек, трансформиращ се в съзнанието си от двойственост към единство - комплексност. Смисълът на такъв тип съзнание, изведох като ИНВИДУУМ, а съотвестващия на този тип носител на съзнанието - ИНДИВИДУАЛИСТ. По същество тия тенденции за заложени във вътрешни процеси по разширяване на съзнанието, който най-общо съм нарекъл ДУХОВНО РАЗВИТИЕ.
Понятието ДУХОВХО РАЗВИТИЕ е много подвеждащо, поради наслагването и неяснотата на първата дума ДУХ, която има двоен качествено различен смисъл.
ДУХ/-ове/ е популярната социална форма някои астрално-етерни проекции, проявяващи се и на физическо ниво. Докато същинския смисъл на ДУХ / най-обобщено/ е конкретно проявление като ЕМАНАЦИЯ на ЖИВОТА въобще, нещо като оживяващия фактор на всяка форма и проявяващ се през нея. ДУХ е пряка изява на нещо изначално във ВСЕЛЕНАТА и е общ признак на ЖИВОТА В НЕЯ. В някакъв смисъл ДУХА е общия фон на проява на ВСИЧКО СЪЩЕСТВУВАЩО и чрез него се изявява ЕДИНСТВОТО. ДУХОВНО РАЗВИТИЕ е в този смисъл е процес, изразяващ еволюция в съзнанието с посока от разделение към ЕДИНСТВО. Това е изначалния смисъл на всички послания идващи от хората, които се откъсват от сегашната форма на ИНКУБАТОР на земното човечество. защото всеки индивидуалист, задължително произхожда от своята си социална форма и тя се явява нещо като негов предишен етап, през който се преминава в развитието към САМОСЪЗНАНИЕ и САМООСЪЗНАВАНЕ.

Продължавайки за модела - като огледало на АВТОРА СИ, пример за двата основни типа нагласа - социално-личностната и индивидуалната е отразена и в начините по които се "вижда Вселената" през "очите им".
- Модела на вселената през сегашната материалистично формирана парадигма - от науката, през ежедневието, религиите и вярванията, до мита за ПАРИТЕ, е именно дуалистично формирания - и върховата му и показателна форма е принципите на полярностите и дуалността, залегнали във всяко познание. При средностатистическия тип социалнообусловен човек, основния му мотивационен и житейски фактор е ЖЕЛАНИЕТО - като компенсация на една фундаментална и много дълбока форма на изживяване на недостатъчност. Тя се проявява най-често в хората като несъзнателно усещане за "празнота", която несъзнателно непрекъснато се опитват да запълнят с "нещо" си. Характерната картина, че все нещо "не достига", че все нещо "липсва", "трябва", привиждайки всичко това към всякакви обекти от живота или направо въображаемо. За едни хора "липсващото" вярват, че могат да го "изучат" и просто трупат знания и всякаква информация, други вярват че може да се запълни с "предмети", трети го привиждат чрез запълване с хора, общуване, отношения, "децата", семейството.
А всъщност всичко това е една изява, че вътре в онова поле в нас, което най-общо е наречено НЕСЪЗНАТЕЛНО, програмира живота да ни бъде едно вечно преследване на "какво ли не" в стремежа си да го "изпълним". Но то е вътре в нас и не може да се запълни с "нещо си", а само като се открие от нас самите - като се обърнем самите ние към себе си - всеки за него си. Вътрешната несъзнателност и силата на несъзнателния ни дял да определя живота ни, е онова, заради което не само аз съм преоткрил, и съм нарекъл ЕТАП НА НЕСЪЗНАТЕЛНИЯ ЧОВЕК, напълно обусловен от ГРУПОВИЯ СИ НАЧИН НА ЖИВОТ. Защото групово обусловения начин на живот е именно едно от следствията, произлизащи от стремежа да се "запълним". Защото изживяването за недостатъчност прави от човека да се усеща НЕПЪЛЕН, което се проявява в усещане за частичност, непълноценност, липсваща и неадекватна самооценка и съответно самоуважение. Често това се компенсира с изява на една измислена и фалшива гордост, или чест, но чрез критерии идващи от групово приетите. Всъщност груповия живот се въвеждат именно правила, които иначе липсват "отвътре", които хем играят ролята на регулатор на междуличностните отношение на всички равнища, хем и запълват и липсващите такива, но генерирани отвътре. И през груповото съзнание се "подават" наготово.
Едно от няй-характерните психични явления в груповата форма на живот е ВЯРВАНЕТО, като изява на абстрактното понятие ВЯРА. Това е най-характерния белег на групово-обособения вътрешно човек. Може би някои мислят, че вярването и вярванията са само въпрос на РЕЛИГИИТЕ, но те са самочастен случай. Явлението ВЯРВАНЕ е задължителна част от битието на социално-личностния човек, до степен до която вярването /без значение обектите за вярване/ става основополагащ фактор, даващ цвят на живота. Всъщност ролята му е още по-голяма - вярването определя основния начин по който ние конструираме личната си реалност, преживявайки я като "истина". Именно вярването прави "магията" да преживяваме наши си неща, като обективно-действителни и съответно истински. Именно и заради това ВЯРВАНЕТО се използва за груповата форма на живот, като основния фактор СПОЯВАЩ и формиращ груповата форма на съзнание - защото вярването на много хора в близки представни на тях форми, задължително трябва да е през близки за тях вътрешни потребности. И преживявайки своята си "ОБЩА ИСТИНА" прави магията им, че тя именно е истинската, правилната, защото всъщност потребност на човека е именно ИЗЖИВЯВАНЕТО ЗА ИСТИНА, а не истината като обективното понятие, което никога не е съществувало...
Темата за явленията ВЯРА и ВЯРВАНЕ е огромна тема, изключително показателна и е един от основните белези за това дали и как човека се променя и трансформира в следващите си етапи на израстване, в които явлението ВЯРА просто го няма, отпада като непотребно. А постепенното откъсване и очистване от нашето участие във вярването, е едно от най-характерните белези за трансформиращия се към вътрешно единение човек.

И така - компенсацията.
За едни - чрез идеи, за други - чрез представи и мечти, за трети - с чувстване и усещане, за четвърти - чрез парите и предметите...
За по-астрално изявените съзнания е предпочитан чувствено-емоционалния начин. За другите - по-ментално насочени - чрез идеи и концепции. Интелектуалния аналог на желанието и желаенето, е търсенето и въпросите. Остава обединяващо обаче непрекъснатия "стремеж-КЪМ...". това е залегнало във всички елементи на социуалния живот и ги пронизва без изключения - нещо което подсказва валидността на обобщението.
И в НАУКАТА - дори и математиката като толкова въздигната в култ от научните кръгове, основата й стои върху принципа "търси се" - от известното към неизвестното. В смисъл че винаги има нещо "пред нас" с идеята, че като го разберем, като го изучим и така ще "постигнем...". Отражението на това да се гледа на света фрагментарно е залегнал в огромния вече по обем натрупан материал от научни изследвания, призвани да играят ролята на обективни. Но в последните години хората занимаващи се със сегашното познание в неговите предни /теоретични/ фронтове им се налага да променят генерално линията която до момента са следвали техните предшественици от предишните векове. Имам предвид, че в науката основния мит е за "изучаването" на обективната действителност. Обаче я изучава не кой да е, а СУБЕКТА. Плодовете на знанието нима не са следствие на една именно СУБЕКТИВНА ПОТРЕБНОСТ? А за субекта какви знания има - преднамерено субекта не е бил изучаван. Обикновено изкуството е било оставяно да се занимава със субективното. Отделно връзката между субекта и изследваното от него е била анатема и будеща присмех през 19 век, а в средата на 20 век за първи път се извежда теоретично, а по-късно и чрез експерименти. Отделянето и отхвърлянето на експериментатора като звено от взаимообвързаността му с експеримента е била отхвърляна с векове, но вече дойде време това да се промени. Нещо повече - все повече се долавят определящите критерии именно на изследователя, а не на експеримента. И все повече в теоретичната физика се налага да внася понятието "СЪЗНАНИЕ" в редицата си от теории и хипотези. А всъщност сегашната наука НИЩО НЕ ЗНАЕ ЗА "СЪЗНАНИЕТО". не само не може да го определи, тя не може дори да дефинира полето му на проява - главно защото никой нищо не знае за вътрешния свят на човека и понятието СЪЗНАНИЕ се използва от някои дисциплини чисто фрагментарно - и всяка си го определя по различни начини.
С понятието ВРЕМЕ - е също една голяма мистерия, която плува във водите на "ИМА ГО-НЯМА ГО". Всъщност един характерен парадокс е, че ВРЕМЕТО се използва във почти всички клонове на науката и ежедневния живот. Обаче опитайте се да намерите някъде пълна, точна и ясна дефиниция ЩО Е ТОВА "ВРЕМЕ"? Няма такава - има безброй опити. Просто всяка научна дисциплина си го използва заради нея си а абстрактното понятие за ВРЕМЕ не означава въртенето на стрелките на часовника.
А психологията се появява като отделен раздел на науката за човека, доста късно. И с доста неясен старт по отношение на основните си постановки, и иронията е, че в самото й наименование е залегнал един абсурд - ПСИХОЛОГИЯ - наука за душата. Като понятието ДУША въобще е отхвърлено като обективно съществуващо и отречено от господстващия материалистичен уклон в познанието въобще. И точно както с понятието ВРЕМЕ, и тук има някои основни постановки, които въобще нямат ясна и точна дефиниция. Например явленията ЕМОЦИИ и ЧУВСТВА - за толкова хора по света, а дори и за психолози, тия двете продължават да са синоними, а ако някъде все пак се отграничават, то яснотата остава далеч назад. Да не говорим за ОБИЧАНЕ и ЛЮБОВ - понятия, които за толкова хора по планетата са си синоними, независимо, че разликата между тях е качествена.
И досега в психонауките е натрупан доста по обем наблюдателен и фактологичен материал, който обаче няма как да бъде използван адекватно, защото няма никъде единна, ясна и адекватна концепция, дори като хипотеза, която да обхване огромното разнообразие от психични явления и процеси - и то само от наблюдения и експерименти. опитите да се дефинира вътрешния свят на човека като продукт на мозъка и повлиян от него, заедно с делението на ЗОНИ продължават безславно и главно в задънена улица. Освен това - основния тип човек за изследване на социалния тип науки е именно социално-личностния тип човек. А изучавайки неговата несъзнателност прави подвеждащи някои постановки и описания на психичното и прави така, че да се оформи една затворена граница, към които рамки да се интерпретират и натъкмява неадекватно всичко психично.

Социално-личностния тип психична нагласа, формира и груповия начин на живот, но хората не живеят в групи само фактически. Основния момент, който описах по-горе - че вътрешната разпокъсаност и противоречивост на всеки човек, резонирайки със същото в друг човек, дава възможност взаимно да се компенсират и припокриват. И така да се получи някаква форма на взаимнодопълващо се псевдоединство, но вече фокусирано извън самия човек, реализиращо се само в среда от поне два такива елемента – група. Просто във вътрешен план Груповото е заместителя на липсващото вътрешно индивидуално цяло и единство. И това е така, докато го няма самосъзнанието за самия човек. А се замества с участие, като клетката в по-голям организъм. Биологичната аналогия с живите организми е адекватна до известна степен – има клетки, които само по отношение на цялото съществуват, като диференцирани само по отношение на него. Отделени определена клетка просто умира, тъй като тя е активна само в рамките и контекста на груповото съществуване. Така, тя се явява форма на елемент от нещо – не като себе си и не като нещо завършено. Тя се явява само "парче", част – и в това се заключава нейния смисъл – и битие.
И все пак – всеки елемент – в която и да е система, съдържа в себе си в неизявен вид цялата система – дори Вселената – като възможно най-голямата система от взаимодействащи си елементи. При клетката примерно – това е ДНК – информация за целия организъм в неизявен вид, от който определена клетка е реализирала само „своята” си отредена роля – като елемент към системата. И според физиката, холографията е станала аналогия, дори принципно разглеждане, при което всеки елемент от Вселената, съдържа в себе си цялата Вселена. Но в неизявен вид, от който определения елемент е изявил чрез себе си и битието си. Останалото – са го изявили „другите” елементи. И никое не се повтаря, припокрива, само и само да се реализира принципа – всеки елемент е изява на едно от безкрайните възможни варианти на съществуване, при едно от безкрайните възможни варианти на среда. Изявата е винаги една, само в една среда-реалност, само в един момент – миг. Това е смисъла на понятието УНИКАЛНОСТ. Продължавайки нататък - "всеки човек клетка, съдържа в себе си цялото общество и всъщност социума е уголемена мащабирана проекция на осредненото ниво на всеки свой "член". Елементите на обществото взаимодействат помежду си чрез междуличностното общуване и обособявайки огромен по вид и проявление на различен тип отношения. Но зад физическите проявления, точно както е и в самия човек, обществото също има своя форма на "психичен живот" и тя е именно управляващата и материално-видимите обществени форми са само нейни изяви, Като проекция на осредненото ниво на своите членове, СОЦИУМА носи типичния стихиен вътрешноразпокъсан характер на отделната негова психична единица - ЛИЧНОСТТА.

Обществото всъщност е аналогия на биологичен организъм. Кода за изява на такова поведение е заложен и е в ход не само при човека. Социални форми на живот има сред всички живи организми. В някои е повече, при други е по-малко изявен или пък в процес към изявяване. При някои форми, е естественост, при други се реализира като средство за оцеляване и при промяна на средата или условията.
Обществото също е комплексен организъм със свое битие /също както и ЧОВЕКА Е КОМПЛЕКСНО СЪЩЕСТВО. Има ясно характерни признаци на ЖИВО СЪЩЕСТВО – нараства, самосъхранява се, размножава се и реагира динамично на „външната за него среда”, както и на средата „вътре в него”,поддържайки себе си чрез саморегулация на отделните му съставни части-хора. И всичко това е само материално-физическа проява и проекция на информационно-енергийни процеси, които са пронизващи "по вертикала" цялата ВСЕЛЕНА и формирайки по този начин ЕДИНСТВОТО на безкрайното разнообразие от проявления в нея.

Психичната картина-модел при всеки средностатитически обществено-обособен човек, нарекох с обобщеното понятие "ЛИЧНОСТ". Обобщих го, като му изведох някои типични характеристики, една от които – основната – я поднесох по-горе. А тя е типичната ВЪТРЕШНА РАЗПОКЪСАНОСТ в структурата й, която е следствие на етапа на несъзнателност. В него ВЪТРЕШНАТА РАЗПОКЪСАНОСТ е резултат от множество "борещи се" и сменящи се непрекъснато, приети наготово матрици /алгоритми, шаблони/ както на интерпретация, така и на мислене и представи, мотивация и поведение.
Вътрешния свят на човека е изключително сложна, динамична, но поддаваща се на изучаване и изследване картина. Сложността на изучаването идва по няколко направления - ето три от тях:
- от комплексния характер на процесите и взаимодействията.
- от принципното положение, че всяко явление или система не могат да се изучат в цялост, чрез гледна точка "отвътре" на самата система. А е необходимо разглеждане "отвън" или "отстрани".
- за адекватност в разглеждането винаги се започва от самия "наблюдател" - изследовател, питащ... - именно заради това се използва гледната точка на "самосъзнателния" индивид, за да се види картината на НЕСЪЗНАТЕЛНОТО ЧОВЕЧЕСТВО. Просто принципа, че всяко състояние на съзнанието се --->>
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.

Offline ramus

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1076
  • Gender: Male
  • никой
Продължава .....
----------------------
... --->>> индицира и дефинира, само от гледна точка на друго, по-широко от него, е фундаментално положение.
И все пак – от хилядолетия са оставени следи, че хората забелязали, че именно Вътрешния свят и особеностите на процесите и взаимодействията в него, са основата на човешкия живот. И фактически – хората върху физическата действителност проектират и проявяват всички особености на собствения си психичен/вътрешен/ свят. И по този начин проявен, той придобива основната роля. В този смисъл казах по-горе, че именно ВЪТРЕШНИЯ СВЯТ е онова, което формира ЖИВОТА на всеки човек и всъщност ЖИВОТА е психично/вътрешно/ явление. И зад физическото му проявление всъщност стоят характерни астрал-ментално зародени процеси и явления.

Няма същностна разлика между група от 2-ма човека или 2 милиарда. Основните принципи на "спойката" им е една и съща, а разликите са само при конкретиката и особеностите при количествените разлики.
От хилядолетия е забелязано че хората за да работят и общуват заедно, са им нужни вътрешни-общи неща. Наличие на общи вярвания, общ начин на тълкувание на общи наблюдения, общи или близки критерии при изборите или условията им на живот... въобще огромен набор от типично "психични" общи неща. И неслучайно е избрана думата "ОБЩЕСТВО", от корена "ОБЩ". Общуване, общност са близки и отразяват различните аспекти.
И така - общите форми на начина на живот, се раждат от общите и уеднаквяващи фактори във вътрешния живот на всеки член на общността. Основния приоритет на всяка общност е че общото е по-важно от "отделния" негов член. Това е фундаментален момент и важи за всякакъв тип общности. За целите на уеднаквяването през хилядолетията са прилагани различни способи, главния от който като цяло се нарича "ВЪЗПИТАНИЕ" и "УЧЕНЕ". И е насочен към подготовката на „новите членове”. Именно в ранната възраст е забелязано, че е най-добре да се заложи определения тип форми на матрица, които в детското съзнание попиват и се утвърждават в несъзнаваното му. Така се гарантира неговата непроменимост, съответно статуквото се залага още на психичните процеси. И то по-нататък формира цялото битие на вече „подготвената нова социална поредна единица”. Всеки обществен процес е обществено повлиян и служи за обществените цели. "Възпитанието" и "Ученето" също са призвани да "заложат" във всеки нов социален член социалното вътрешно-обособено съзнание. Склонността към промяна на методиката и дълбочината през различните обществени строеве и разликите в обществените отношения са повлияни от непрекъснатата промяна на заложеното, менят се названията, важността. Особено важно обаче се явява едно характерно явление – всеки обществен строй си има своята си форма на култура. Това е огромно разнообразие от специфични за всяка голяма група уеднаквяващи „елементи” именно за формирането на вътрешния живот на обществените му съставни части. Та вече все повече във всяка култура, едно явление, наречено „парадигма” става със все по-голямо значение.
Парадигма е общественоорганизиран сбор от представи, описания, и форми на интерпретация на общи наблюдаеми процеси. Тя задава разбирането, тълкуванието и рамките на основните положения които се приемат за валидни във всяко общество. Парадигмата е форма на обществен договор и именно тя е основното, което се „залага” при възпитанието и ученето на всеки пореден обществен елемент. По същество образуването на психичния живот – и във всеки отделен негов член и групово формираното са не само сходни – те имат един корен. Те са проявление на нивото на всяка отделна „единица” съзнание, която относително и сравнително приемаме, че е в етап на несъзнателност. Защото вътрешното й ниво на самоорганизация – съответно мислене и светоусещане и самоопределение - са във фаза, в която нея самата я „няма”, за да „вижда” нейната основна роля в цялата картина. Това е типичен белег на всяка детска психика, изхождайки от елементарни, но внимателни наблюдения върху децата.

Във всяко дете обаче физическата и психическата еволюция „са заложили” две основни тенденции, изразяващи се в два основни импулса, които пронизват всяко проявление на човешкия живот. Единия е центростремителен и винаги е насочен към самозапазване и самозатваряне, следователно към „задържане” и уеднаквяване. А другия - към динамика, промяна и разширение – който е двигателя на развитието и растежа. Двете тенденции са само условни, защото всъщност взаимно се проникват и обособяват, като все пак втората е винаги водещата, защото все пак развитието и промените са налице, колкото и да има „задържане”. Всъщност двете тенденции се проявяват и в ЖИВОТА – първата – приема формата на обществения начин на живот, уеднаквяващ отделните елементи на обществената група, измествайки фокуса „извън човека – към групата. Втората - повишаващата се индивидуализация чрез нарастването на вътрешната самоорганизация на всяка единица съзнание, проявена от всеки човек. Следствието на която е в нарастването на ролята и значението му сам към себе си, като по този начин се проявява в нарастването на самостоятелността, самозначението, самоуважението и разширявайки периметъра на неговото собствено поле. В хода на това се реализира постепенно откъсване от зависимостта от груповите отношения, форми на живот, и преоценката им в посока към вече новите все по-засилващи се процеси по неговото САМООСЪЗНАВАНЕ. С това всички основни положения на живота начовека се променят от социално обусловени към вечеиндивидуално преосмислени, задълбочени и все повече като индивидуално и самостоятелно реализиращи се.
=============================================================================================

някои податки и основни щрихи към САМОПОЗНАНИЕТО:
--------------------------------------------------- ------
САМОПОЗНАНИЕ, е обобщено понятие изразяващо най-общо специфично отношение и практика към себе си, от един САМОСТОЯТЕЛЕН ИНДИВИДУАЛНО-ОСЪЗНАВАЩ СЕ ЧОВЕК.


Отношението му към себе си и собствената му роля за битието му, както и навлизането в дълбочина на фините механизми и процеси, с които е съпроводено битието и които именно го формират, е нещо което задължително се случва със САМО-ОПОЗНАВАЩИЯ СЕ ЧОВЕК.
САМОПОЗНАНИЕТО няма никаква специфична форма на изява, която да се приеме за обективен критерий, защото всичко се определя от изключителен по брой фактори и най-вече вътрешната зрялост и готовност на самия индивид, изразяваща се в самоотношението му към себе си. В този смисъл САМОПОЗНАВАЩИЯ СЕ ИНДИВИД се внимателно и търпеливо дефинира смисъла и значението на самия себе си, както и взаимодействието си в средата в която се намира.

- Самопознанието не е СОЦИАЛЕН ПРОЦЕС. Не се прави в група, нито се учи в нея. Това е най-самостоятелния процес във Вселената. Нито намеса "отвън", нито чрез друг човек е в състояние да проникне адекватно и да бъде прагматична, защото силата на самостоятелните преоткрития и уникалния начин по който всяко съзнание "гледа" на света е нещо което не е нужно да се доказва. Именно заради това "ПОМОЩТА" и помагането не са характерни за Индивидуалистите, а са белег за социалност.

- самопознанието не се предава въобще чрез учене, нито чрез възпитание. Не се преподава, защото уникалността на всяко човешко същество и съответстващия на него живот, в неговите условия и среда, са изява на неговите периоди и етапи, който той така или иначе е необходимо да си премине.
Тук е много характерно сравнителното разделение между социалния и индивидуалния тип. При първия - единица описва "истина" с идеята, че след тя се изживява като обща, значи е еднаква и валидна за всичко. Изживяването е целта, а не същността.
При индивидуалния тип - се провокира и катализира вътрешния начин на преоткриване на истината - за да се реализира същностния й смисъл да се изведе в целия й блясък през вътрешния свят и вътрешния "поглед" на самия израстващ човек. И в този смисъл НЕ СЕ ПРЕПОДАВА ИСТИНА и ЗНАНИЯ, а се провокира начина по който те да се преоткрият чрез извеждането им от самия човек. Защото всички знания, всички въпроси и всички отговори вече са "реализирани" и стоят вътре във всеки човек - въпроса е, не ДА СЕ УЧАТ и да се приемат наготово "отвън", а да се ПРЕОТКРИЯТ в процес, който често се нарича "ПРИПОМНЯНЕ" - изплува сякаш "отвътре"...

- Няма кой да живее ЖИВОТА на друг човек. Няма никой който да реши проблемите на "друг човек". Всеки опит това да се реализира е социален процес и не довежда до ИНДИВИДУАЛНО развитие. Главно защото собствените проблеми кризи и противоречия са "изява" на същите такива вътре в самия човек, а не са обективни процеси и явления.

- "Отговорността" и "самоуважението", а не "вината" или "съвестта", са някои от основните характерни приоритети в мисленето и поведението на съзнателния човек.

- Повечето механизми, регулиращи социалния живот и междуличностни взаимоотношения, не са адекватни за Индивидуалистите и не ги отразяват - и оттам не са в сила за тях - което е напълно естествено.

- Саморазвитието, което САМОПОЗНАНИЕТО генерира, е форма на разширение на съзнанието и процес на непрекъснато САМООСЪЗНАВАНЕ, предвид, че фокуса на цялото изследване е насочен към самия човек, а средата му - само като поле за взаимодействие с него.

- Едно от най-характерните явления в самопознанието е САМОСТОЯТЕЛНОСТТА. Толкова повтаряното в популярните форми на псевдоезотерика "САМОДОСТАТЪЧНОСТ", е изключително естествено за този ПСИХИЧЕН ТИП. Освен това възможността винаги и навсякъде да си "със себе си", определя и понятието "СВОБОДА", защото човека прониква и преоткрива чрез себе си смисъла на СВОБОДАТА.

- ВЪТРЕШНОБАЛАНСИРАНИЯ ЧОВЕК Е НЕЗАВИСИМ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА и СРЕДАТА в която живее. Смисълът на понятието СВОБОДА е тясно свързан с съответстващото на него НЕЗАВИСИМОСТ. Никога ГРУПОВАТА среда, не може да реализира "свобода" за свой елемент в нея. Това противоречи на нейния смисъл и изначална функция.

- Ето два от принципите, извеждащи посоката на развитието и еволюцията на съзнанието:
1 -> ВЪТРЕШНИТЕ ПРОЦЕСИ, ОПРЕДЕЛЯТ ВЪНШНИТЕ ОБРАЗИ - ВЪНШНИЯ СВЯТ всъщност е фикция, защото ние боравим в себе си само с негово ОТРАЖЕНИЕ НА ВЪНШНИЯ СВЯТ. От там - понятието ни за ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ е също компрометирано от нас самите - защото всяко съзнание разполага само със ВЪТРЕШНА ЗА НЕГО РЕАЛНОСТ, И вътре в него , определени образи и отражения, той нарича ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ. "САМОМАГИЯТА" с която той се самозаблуждава е заложена фундаментално чрез следното:
1вътрешната - защото това е негова потребност, произлизаща от етапа в който се намира в развитието си
2изначално дадено като възможност - да конструира /създава/ и после преживява своя уникална "версия" на среда, наричайки я ВСЕЛЕНА /Реалност/ и наричана от него ИСТИНА. Преживяването е съпроводено с процес на самозатваряне и генериране на периметър - ГРАНИЦА - което е просто съотвествено. А за да се извърши това "САМОЗАТВАРЯНЕ" се реализира едно психично явление, което най-общо нарекох ВЯРА, а процеса ВЯРВАНЕ /крайна форма - ФАНАТИЗЪМ, с етимология ФАНТАЗНООБУСЛОВЕН/. Именно ВЯРВАНЕТО играе "ролята" да вдъхне "живот" на отраженията и проекциите, с коитоборавим, реализирайки по този начин "максимално вживяване на актьора, сред декорите и сцената, които сам е конструирал, за да обезпечи ролята, която си е избрал".
3 една далеч по-фундаментална роля и значение, които всяка единица "НЕСЪЗНАНИЕ" има за АБСОЛЮТНАТА ВСЕЛЕНСКА картина.

2-> ЕВОЛЮЦИОННАТА ДАДЕНОСТ, която може да се формулира
- ЧЕ НАШИЯ ВЪТРЕШЕН СВЯТ е наш продукт,
- като такъв той е отворен за ДОСЕГ само и единствено от нас -> към нас самите. И оттук, че е някаква форма на изначална отговорност пред това, което сме.
- той е израз на изначално дадени възможности според които НИЕ СМЕ ЕДИНСТВЕНИТЕ които да се САМОНАМЕСИМ В НЕГО, като по този начин САМОПРОМЕНЯЙКИ ВЪТРЕШНИЯ НИ СВЯТ, се променят фундаментите на РЕАЛНОСТТА в която ЖИВЕЕМ и наричаме ЖИВОТ.

- Задължителен елемент от РАЗВИТИЕТО на ИНДИВИДУАЛИСТА, е неговото проникване към себе си, в процеси, през които постепенно се дефинират, разбират и обхващат всички вътрешни несъзнателни механизми и явления, водейки ги към ЕДИНСТВО, чрез омиротворяване на вътрешните противоречия и конфликти.

И независимо, че ИНДИВИДУАЛИСТИТЕ са изключително малко на брой в сравнение с броя на социалните единици, съвсем явен белег за НЕЗАВИСИМОСТТА, Свободата и валидността на някои от изнесените по-горе изрази на индивидуалността, са следите които са оставили ИНДИВИДУАЛИСТИТЕ през всички исторически епохи, по всички географски ширини, през всички култури, Надхвърляйки чрез себе си всички различия, които тия фактори определят, вървейки по своя си вътрешноопределен път и вътрешноопределящ път.

- Индивидуалиста е винаги САМ, навсякъде със себе си. работейки по вътрешния си мир и разширявайки съзнанието си, да го изразява и претворява във всяка дейност, мисъл или действие, дума или израз. Във всеки миг, без оглед нито на това с какво, кога и защо се занимава. Интровертността която е характерна за индивидуалистите няма нищо общо с различни типове асоциалност и психопатични форми на социопатия в обществото.

- Различностите за ИНДИВИДУАЛИСТА са най-естествената форма на проява на света - и той я приема, тръгвайки от нея и използващ я като оправна точка за неговата работа. затова различията при индивидуалистите никога не са били пречка за обмяна на информация между тях, за разлика от социалните личности, при които уеднаквяващия фактор в мисленето и чувстването е гаранция за ОБЩУВАНЕТО.

- За разлика от социалния тип, ИНДИВИДУАЛИСТИТЕ "общуват" помежду си по качествено различен начин, което е израз на техните особености спрямо същия този социален тип. Всъщност обменът на информация между тях е форма на свободно участие в нея, определена само от самия него - по смисъл и значение. Контактите между индивидуалистите са изключително редки, но нивото на високата самосъзнателност и индивидуалното изчистване, дават възможност информацията за обмен да се насити максимално само с най-необходимото. Обобщено, може да се каже, че при контактите си индивидуалистите използват помежду си именно своята различност, като форма на "страничен" поглед на всеки, към всеки - като "разлика" във виждането на света. По този начин при контакта това се използва за възможност за разширение на "мирогледа" и катализира допълнително саморазвитието на всеки от тях. Не се използват правила, нито закони, нито външно приети някакви регулационни форми - самото им състояние и саморазбирането, както и задължителното и естествено самоуважение, проявява това и "извън тях". Индивидуалистите самостоятелни избират формата за контакт, спрямо ситуацията и своите си особености и отношение към нея, като тя може да бъде всякаква - като проява.

- Всеки индивидуалист, като следваща форма в еволюцията на съзнанието, задължително произлиза и произхожда от СОЦИАЛНИЯ ТИП - ЛИЧНОСТТА. И той я има в себе си. От това произлиза толкова характерното явление, че ИНДИВИДУАЛИСТИТЕ прекрасно и цялостно разбират и проникват в света на СОЦИАЛНИТЕ ХОРА И ОБЩЕСТВОТО. И поради това, че имат в себе си и една "личност" - я използват като "свързващо звено" в контактите си с личностите в социума, и едновременно изучавайки я. По този начин ИНДИВИДУАЛИСТИТЕ ПРОНИКВАТ В СВЕТА НА СОЦИАЛНОТО цялостно - "отвътре", чрез своята си личност... И "ОТВЪН", чрез вече един различен качествено нов "поглед", даващ възможност за едно виждане в ЦЯЛОСТ. Заради това ИСТИНСКИТЕ ИНДИВИДУАЛИСТИ и следите, които са оставяли, са били през всички епохи нещо като "специални" за социалните хора - някои са хулени, други си оставали анонимни или невидими, а трети са им поставяни етикети за "светци". Но социалните хора използват това единствено за своите си обществено-формирани цели - което е напълно естествено.

- За разлика обаче от предишната точка - социалните хора не могат да проникнат, нито да разберат следователно и отхвърлят възможността за съществуването на ИНДИВИДУАЛИСТИТЕ - поради очевидно несъответствие по ниво. ВСЯКО "ПО-ГОРНО НИВО" ОБХВАЩА В СЕБЕ СИ "ПО-ДОЛНОТО", но обратното е невъзможно. Това е естественост и е напълно закономерна и е едно от нещата с които всеки индивидуалист се сблъсква, приема и впоследствие използва.

- Характерно е за индивидуалиста да бъде ПРАГМАТИК. Теоретичните постановки са само за някои от тях, които това го имат в себе си. Но практиката всъщност е основно и основополагащо - в нея се кове опита, тя е лабораторията за отработване, проверката за валидност и адекватност. За мен например, използването на теоретично изведеното не ми е самоцел, а просто е страничен подход, от който аз само се възползвам в развитието си. Писането на този материал е също само един замисъл с чисто практическо естество.
Систематизацията на опита и познанието не е задължителна - дори по форма. За някои тази форма може да е концепция, за други си остава само в практиката, реализиращи се по този начин огромни практически пробиви. Въпроса е, за да бъде критерий,че балансираността, винаги е нужно да е налице. Ако практиката изпревари вътрешното развитие и хода на вътрешната трансформация, се превръща в самоцел, забравяйки се, че именно РАЗВИТИЕТО е основното.
Практиката / и всичко останало/ има за цел единствено да провокира, катализира, предаде или изрази вътрешната работа на всеки ИНДИВИДУАЛИСТ.
АВТОРЪТ винаги съотвества на Поста си,
защото ПРИНЦИПА НА СЪОТВЕТСТВИЕТО няма изключения.