Topic: Житейските идентификации

[velaskes]

Ако се загледаме как е устроена природата с всичките животни и растения ще установим, че всеки организъм има някаква предначертана роля в цялото. Единствено на човека не е определена конкретна роля. Липсата на роля за човека е неговата роля Но на човек е дадено много повече - съзнателност и интелект осигуряващи свободен автономен избор сам да назначи ролята си. Няма ограничения в това, което отделния човек може да бъде, абсолютно всичко, което фантазията начертае е възможно. Но има правило, закон, който ако нарушаваме ролята приключва, приключението свършва. Вътрешният баланс е този закон. Значи можеш да бъдеш всеки, да живееш по всякакви начини, но трябва да съблюдаваш поддържането на собственото си равновесие. Ако си някой, който нарушава това правило системно, ще станеш този, който ще страда, това ще е новата ти роля. Страданието ще те спохожда, докато не коригираш небалансираните изражения в ролята си.
И така, можеш да бъдеш всеки, който пожелаеш, така както ти се иска да върви живота за теб, но ще трябва да наблюдаваш постоянно чашата на равновесието ти да не прелива или да не остава празна

[velaskes]

Както подчертах по-горе само човек няма твърдо определена роля в живота си на планетата Земя. Няма проблем да бъдеш, който си искаш в границата на разумното, естественото и здравословното. И човек прави този избор постоянно, защото няма какво друго да прави. Човек нарушава и границите, за да разбере още повече за себе си, макар че страда от това.
Едно нещо, което прави човек докато осъществява себе си е да се отъждествява с ролите си до степен на вманиачаване. Това е нещото, което задържа може би в най-голяма степен хората да станат по-просветлени и да се мине към следващия етап на духовната еволюция. Отъждествяването с даден аспект от теб значи привързване към този аспект. Ти се държиш към нещо, което те задържа. Помисли си за собствените си роли, от които не можеш да се откъснеш. Не става дума да спреш в момента да бъдеш дадена роля заради идеята можеш или не можеш, а да имаш вътрешната готовност да се откъснеш от нея, ако е настъпило времето за това.
Едно нещо при мен никога не се е случвало е да се отъждествявам напълно с ролите, които съм бил досега. Първо от малък в семейството ти казват трябва да бъдеш еди си какъв защото това и това. Например трябва да си отличник в училище иначе няма да те обичаме. Купища изисквания да бъдеш някой още от невръстните си години. "Семейството винаги ти мисли доброто". Вътрешно винаги съм се бунтувал на подобни изисквания, макар и да съм се правел, че ги спазвам. Човек бива отглеждан като социално животно, обществото се стреми да му създава роли, с които да се впише вътре. Социалното робство, но това е друга тема. И доста често се привързваме към ролите. Ставаме едно с това, което работим, с това да бъдем всеотдайни родители, верни съпрузи, добри приятели и т.н. И това е само едната страна на тези роли, защото нещата може да изглеждат добре от едната страна, но от другата страна, която не се вижда да бъдат грозни.
И в един момент когато дадена роля се подложи на изпитание и се налага да се продължи напред, просто за да се оцелее, човек не може да го стори, защото е дълбоко асоцииран с нея. По-скоро ще изпадне в всепоглъщаща тъга, тежка депресия или безвъзвратна лудост отколкото да се дисасоциира с ролята си.

[velaskes]

Най-тежко пристрастяваща роля е вкопчването в телесния живот на всяка цена. Факт е, че не можеш да задържиш тази роля завинаги, ще дойде момент когато по естествен път ще се наложи да се разделиш с нея. И въпреки това неуспоримо познание човек продължава да живее сякаш е безсмъртен. Толкова много страдание се генерира само от това нещо...

[velaskes]

В течение на съзнателния си живот се отъждествяваме най-често със следните роли.
Привързваме се към името си, родния си град, рождената си дата, адреса за живеене, ЕГН-то, националността, пола, религията, училището, в което уча или съм учил, като част от някакъв колектив - приятелска група или работна примерно, като професионалист в някаква област, шофьор, като съпруг/а, баща, майка, като нуждаещ се - от хиляди неща(пари, храна, материални блага, любов, секс), като собственик, дори господар, като страдащ, хронично болен, оплакващ се постоянно, жертва на обстоятелствата, като енергиен вампир, лъжец, крадец, измамник, убиец(на животни примерно), център на внимание/душа на компания, като любител на музика, кино и други изкуства, почитател на известни личности, естет, бонвиван, пияница, наркоман, лакомник, актьор, пътешественик, градинар, животновъд, закрилник на какво ли не, феминист, културист, строител, майстор, играч на видео игри, велосипедист, любовник, рибар, колекционер, музикант, готвач и т.н. Списъка може да продължава до безкрай.

Дали са положителни или отрицателни, дали са социални или антисоциални, дали са човечни или нехуманни тези роли, хората се привързваме към тях повече или по-малко и те стават наш характерен начин на живот.
Човек може да бъде както казах всяко едно от тези неща, няколко наведнъж, дори всичките, но е хубаво да знае, че те са просто роли, които играем докато живота си върви, те не са нашата изконна същност.
По всяко време можем да влизаме в нова роля, да ги променяме, възобновяваме и прекратяваме без ограничение.

[velaskes]

Житейските роли са толкова важни, че ще продължа да ги раздробявам на съставните им части.
Очевидно е, че човек е привързан най-много към тялото си и към всичко свързано пряко с него. Слаб, пълен, мускулест, висок/нисък, с големи/малки гърди, привлекателен/непривлекателен, бързак/флегматик, сини/кафеви очи, дълга/къса коса, с брада/без брада и т.н. Човек от физиологичните си роли най-много е привързан към навиците си да се храни, да прави секс и да спи. Тези три неща олицетворяват целият смисъл на огромната част от хората днес. След това идват мисловните системни индентификации, тоест ума във всичките му виртуозни произволни изяви. Ума като цар и господар на персоналната вселена. Ума с всичките му вярвания, съждения, предрасъдъци, заключения, ума с цялата му непримирима правота, рационалния ум, който примерно отсича без много да му мисли, че няма Бог. Невероятни индентификации с ума съществуват. Те играят в комбина с тези на тялото, т.е. взаимно се поддържат. Това е същия този ум, който изправя нация срещу нация на кръвопролитно клане, същия ум, който е готов на всичко, ама на всичко - най-долно и отвратително, за да постигне нещо, което си е наумил или счита за правилно. Същия ум е създал религиите, същия ум ги тълкува както му утърва и същия ум в момента експлоатира до откат майката природа и предначертава тежката съдба на милиарди хора.
Умът ни е даден да ни помага да поддържаме баланса в нас и около нас. Ние сме го направили деспот на нашето съществуване.
Затова наляво и надясно духовните учители съветват учениците си към дисасоцииране с ума. Не да спреш напълно да го използваш, а да го ползваш с мярка. Мислите може да минават през главата ти, но ти ги оставяш да минават, не се втурваш към дадена мисъл и веднага да се вкопчваш в нея. Гледаш на мисловния си поток отстрани, като нещо далечно и незначително. Ума постепенно ще отслаби хватката си върху теб.
Физиологичните функции са тук с цел, но не правят целта. Разбира се, че трябва да ги посрещаме, да се грижим за тялото си добре. Когато се асоциираме напълно с телата си заприличваме на зверове. Защото се страхуваме от толкова много неща около нас, които биха могли да ни наранят. Реално хората сме добри по природа, в правилните условия бихме се отнасяли много мило и внимателно един към друг, земята и природата ни дават всичко необходимо за да поддържаме телата си живи и здрави. Реално няма от какво да се страхуваме. Вярно е, че обществата ни са болни и изгнили, хората около нас отвреме навреме откачат и правят опасни неща, та в сегашно време е хубаво да си отваряш сетивата на шест, но не е нужно да живееш в страх.

[velaskes]

Има и много силни идентификации на това да си мъж с определени качества и да си жена с определени качества. Някои от характерните качества на съответните полове са измислени и насадени във хората като хитър маркетингов трик, за да се продават най-различни стоки и услуги на пазара. Някои от тези качества не ни трябват и не ни правят повече мъже или повече жени.
В днешно време дори се стига до кръстосване на тези индентификации. Жените заприличват на мъже, а мъжете на жени. В двата случая е нелепа и нелицеприятна гледка. Жените понеже през цялата позната история на човечеството са били подтискани и принудени да живеят в мъжки свят сега, когато имат същите права като нас сякаш се опитват да откомпенсират за всичкото изгубено време. Без да се усетят постепенно губят женствеността си. Което не ги прави привлекателни за мъжете. Същото се случва и с мъжете в някаква степен, ние губим мъжките си качества и ставаме непривлекателни за истинските жени. Да си мъж или жена е изключителна привилегия като цяло погледнато. Ин и Ян се събират в едно, за да продължи физически съществуването на човешкия род.
Когато твърде много се асоциираш със своя пол ставаш доста сексуално животно. Резултата от това е малко удоволствие под формата на мигновен оргазъм и много страдание от безцелното разпиляване на тази велика творческа енергия.

[velaskes]

Какво става с нас, когато се освободим от хватката на всички възможни човешки роли. Ами,... идва просветлението.
Според Садгуру, чийто канал споделих по-рано, точно това се случва и понеже и аз го преживявам в някаква степен същото нещо съм напълно съгласен.
Когато човек го споходи Просветлението и то без да го очаква и без да е подготвен е възможно да се отдели от тялото си напълно. Това е най-ненасилствената естествена смърт, която съществува. Просто усещането от това е толкова силно и всепоглъщащо, че нищо не може да те задържи в тази обвивка. Отлиташ към по-високите изменерия на мирозданието...
Затова човек ако иска да продължи да живее и едновременно с това да е просветлен той/тя не се освобождава напълно от житейските си роли, запазва някоя друга активна. Не се идентифицираш напълно с тях, можеш да лавираш, но без да се отказваш на 100%.

[velaskes]

Не самите роли са проблема, а отчаяното вкопчване в тях.
Кой си ти? Който и да решиш да бъдеш, можеш да бъдеш и нещо друго, всичко друго, което е в границите на възможното. Не е нужно да стоиш в едни и същи роли цял живот. Но знам ли, може пък тези роли да са най-доброто, на което си способен към този момент. Няма лошо. Само споменавам. 

[velaskes]

Циклично повтарящите се роли са наречени самсара. Попадаш във вихъра на живота без да го осъзнаваш. Подчиняваш се на общоприетите ценности и тенденции. Правиш това, което повечето хора правят. Раждаш се, учиш, работиш, жениш се, гледаш деца и умираш. И в това няма нищо лошо, поне докато не започне да ти тежи повтаряемостта и рутината. Наистина огромния процент от хората живеят самсара и тези, които успяват да си покриват нуждите сигурно са щастливи в такова съществуване. Когато човек има да кажем достатъчно и си покрива нуждите, живее комфортно, самсарата се извърта гладко, но въпреки това човек не може да се примири с това което има и иска още. Човек иска да има всичко, иска да преживее всичко, абсолютно всичко в материалния свят. Човек иска да притежава света, а после ще поиска да отиде на луната, накрая ако покори вселената пак няма да му стигне. Ламтежа за още никога не спира. Това също е самсара, защото е неосъзнато и безкрайното задоволяване на всички желания не могат да спрат колелото. Да кажем станеш цар, имаш палат, имаш харем от изкусителни жени, в гаража ламборджинита и ферарита, частен самолет на летището, собствен тропически остров за ваканциите, неограничена власт и влияние в политиката на страната. Много малко хора могат да имат толкова много. И въпреки това, въпреки цялото това нечувано разточителство и възможности човек продължава да е нещастен и да търси още. Щото може да имаш 20 спални с 20 тоалетни и пак да се чувстваш дяволски сам. Ти имаш толкова много, но нямаш самия себе си. Цялото материално благополучие не може да ти даде душевното спокойствие, от което истински имаш нужда. 

[velaskes]

Най-специфичната роля е идентификацията с АЗ-а. Аз това, аз онова. Когато се погледнеш в огледалото виждаш образа си и си мислиш, ето ме, това съм аз. Това е твоя времемен лик, лице на едно човешко същество от планетата Земя, лицето на твоето тяло, но това не си самия Ти. Пристрастяването към външия вид и още по-специално към собственото лице е нещо колосално като мащаби и е първопричина за големи страдания.
Разните йоги практики например имат конкретни упражнения, които помагат на човек да се откъсне от привързаността към собственото лице.

[velaskes]

Имам си лична ежедневна практика за откъсване от идентификациите на лицето и тялото. Вместо да го натъкмявам да е по-красиво и привлекателно, както повечето хора се стремят да го правят, аз го правя да изглежда по-неутрално и незабележимо. Нося тъмни очила и шапки, бръсна си главата, пускам си брада и мустаци, после ги махам ей така без колебание, все едно е нищо. Нося тъмни цветове, предимно черно в лека комбинация с бяло. Черното за мен не е негативен цвят, черното е липса на цвят.
Нося удобни функционални дрехи без значение каква е модата. Това, което виждам в огледалото е само усмивката и сериозният поглед. Останалото, което виждам е човек обречен един ден да се раздели с това тяло и да изчезне от лицето на тая земя. И това ме подтиква да живея в сегашния момент и да съм щастлив изобщо, че съм жив.   

[velaskes]

Човекът живеещ в настоящият момент приема и на драго сърце ползва ролите, които настоящият момент му предлага. В следващия настоящ момент, той/тя оставя всяка роля, която не му върши повече работа.
Такъв човек е изражение на тоталната свобода. За другите около него той изглежда странен и непонятен, прави луди ирационални на пръв поглед неща и говори прекалено освободено, без какъвто и да е страх от каквито и да е последици. Той не се страхува от абсолютно нищо. Най-малко ще го изплашиш със смърт и мъчения. Може да заглушиш гласа му, но не можеш да изгасиш искрата, която е оставил в душите, които е докоснал с присъствието си.
Не можеш да го поставиш в някакви граници, не можеш да го наречеш нещо определено. Дори и Бог не можеш да го наречеш. Всъщност простите люде могат да го наричат както си щат, но няма да отговаря на истината. Когато ти казва нещо все едно, че говори безсмислици, щото за да го разбереш трябва да си отворен за посланието му. Буда е бил такъв човек, Христос е бил такъв човек. И двамата са били крайно неразбрани и посланията им грешно интерпретирани от повечето хора. И след толкова векове откакто костите им гният в незнайни гробове човечеството очевидно не е успяло да възприеме наследството им. 

[velaskes]

Кой съм аз - Абсолютно никой, без име, без рожденна дата, без възраст, без тяло, без лице, без паспорт, без националност, без адрес, без дом, без религия, без вяра, без убеждения, без материални притежания, без пари, без връзки, без приятели, без родственици, без чувства, без мисли. Хем съм жив, хем съм мъртъв. Към този момент имам тяло, имам адрес и националност, имам чувства, вяра и приятели, но не съм привързан трайно към нито едно от тези неща. Земята не е място, където можеш да останеш задълго. Всичко, с което съм се асоциирал с годините е само суета. 

[velaskes]

Както можеш да си представиш Буда си седял и медитирал. Нито говорил, нито проповядвал, водил напълно минималистично съществуване, хранил се колкото да не умре от глад. Хората се тълпяли около него, когато го виждали. Някои просто зяпали, други му оставяли малко храна, трети се доближавали и го заговаряли. Хората били любопитни кой е той и какво прави. Задавали му какви ли не въпроси. Буда мълчал или им отговарял кратко и смирено, според това, което били способни да проумеят. Някои го питали дори ти Бог ли си, ти човек ли си, ти животно ли си. Буда само казвал, че не е нито едно от тези неща. Някой го попитал кой си ти тогава, като не си нито едно от тези неща. Аз съм съзнателност казвал Буда.

[velaskes]

Ако твоето желание е да да изпиташ автентичната истина за това, което си е наложително да се откопчиш от всичко натрупано и събирано през годините, което изгражда настоящата ти личност.
Наложително е да станеш никой, чиста черна дъска, върху която нищо не е написано и изобщо да спреш да пишеш каквото и да е на нея. Съзнателност, която свидетелства отстрани за съществуването си. Нищо повече от това. Всичко друго са просто игри на ума, протаквания, хитрости, удобства, решаване на някакви лични проблеми. Дори духовността е успокоение и удобство за личността и егото, някаква вяра в нещо добро, но все пак конструкция на ума. Ако имаш някаква вяра тя ще струи от твоето автентично аз, няма да е продукт на мисълта.
Разгледай себе си подробно, помисли си кой си ти сега и почни да сваляш мислено една по една всяка люспа на твоята дълго трупана обвивка. Докато накрая не остане нищо от старото и познатото аз. 
Изведнъж всички проблеми и конфликти, всякакви безпокойства, страхове, всякакви грижи, пристрастия, страдания, всичко това ще стане маловажно и ще загуби хватката си над теб. 
 

[velaskes]

Факт е, че съм човек, имам органичен живот, тяло, пол, лице, мисли, роли, нужди, личност и его. Наблюдавам тези неща да се изразяват/изявават чрез мен. Тук са, реални са, действат и са ми полезни.
Там е работата, че от доста време не им придавам особена важност/тежест. Третирам ги любезно, оставям ги да се проявяват, но забележа ли момент, в който почнат да вземат превес, внимателно ги слагам обратно на мястото им.

Ако личността ми приличаше на хотел то щях да я категоризирам 1 най-много 2 звезди. Със съвсем лека поддръжка. Добри условия и чистота да, но без лукс.
Можеш да си представиш, ако бях 5 звезди категоризация каква поддръжка би се изисквала. Постоянно бягане наляво и надясно. Признавам си с ръка на сърцето - не ставам за елитен хотелиер. 

Например мисълта е такъв мощен двигател, но и дразнител. Ако си развил силно способността си да мислиш без да познаваш себе си има голяма вероятност мисълта с всичките й его-маниакални конструкции да е взела връх над теб. Може да си мислиш, че ако спреш мисълта нещата ще се оправят. Но как ще спреш мисълта, когато си я развил до такава обсебваща личността ти степен. Изискват се кански усилия и постоянно внимание за целта, което ще е нещо като мъчение. А аз не искам да се мъчиш прекалено много, ти си тук и четеш това, за да прекратиш страданията си един път завинаги.
Мисълта не се спира, мисълта си върви, всякакви мисли си минават постоянно, няма начин да ги спреш просто така. Жив си, сърцето ти тупти и мозъка работи, мисълта се формира.
Може да не можеш да спреш потока на мисълта, но можеш да започнеш да не й обръщаш толкоз внимание, в това е разковничето. Минава мисъл, преценяваш я колко струва, ако не струва оставяш я недокоснато да си заминава. Не се ангажираш, не изпитваш чувства към дадената мисъл, не правиш асоциации, не правиш от мисълта по-голяма мисъл. Даваш й свободно - нека да си ходи. Когато не обръщаш внимание на нещо, то губи влиянието си над теб. Това е

[velaskes]

Какво е съзнателността?
Това е още една дума, с която да определим според човешките си разбирания онова, което не може да бъде разбрано, онова, което е отвъд всякакви квалификации. Колкото и да го описваш не можеш да го опишеш и си остава винаги мистерия поне докато живеем в този дуалистичен свят. Само някакви незначителни страни от съзнателността могат да бъдат описани, разбрани и преживяни.
Например съзнателност е това, което наричаме Бог.
Съзнателността е нещо, което е навсякъде и е част от всяко друго познато и непознато нещо.
Съзнателността е пълна тъмнина, празнота, неподвижност и тишина.
От съзнателността, която е абсолютното нищо произлиза всичко, което може да се нарече творение - планетите, Земята, хората, нематериалния свят отвъд също е творение.
Когато делиш материята до възможно най-малките й частици откриваш, че там няма абсолютно нищо. И това, което е най-малка частица всъщност никой никога не го е виждал. Така както никой никога не е виждал чист атом, просто защото такова нещо няма на практика. 
Всичко, което ни се струва като нещо е празно пространство - тотална тъмнина. Но е тъмнина, която осъзнава че е тъмнина.
Някой ще каже защо тъмнина, а не светлина. Светлината е творение, тъмнината е източник. Това, което ни се струва като светлина е добавено, за да осветява мрака. Ако се абстрахираме, че има слънце и луна, от това, че имаме електрическа светлина и огън какво ще остане - пълен мрак. И това е една малка част от възможното разбиране за съзнателността пречупено разбира се през дуалистичното човешко мислене.

[velaskes]

И да не забравяме, че светлината и тъмнината са илюзия, гледка за човешките ни очи/мозък. Кой знае как изглежда в действителност тъмнината. А дали изобщо трябва да изглежда някак.

[velaskes]

Защо ти ги говоря тези толкова метафизични неща, които си мислиш в момента, че е невъзможно да изпиташ сам.
Защо е важно да знаеш, че светът е илюзия и, че животът има по-висша цел от временните роли, с които се асоциираме.
Окей, всъщност не е толкова важно. Животът е живот, такъв какъвто се проявява с всичките съвършенства и несъвършенства. Човек живее в мая, преминава през самсара, няма проблем. Енергиите не винаги стоят балансирани. Ин понякога е по-голям от ян и обратното. Човек страда, окей, дори това е в реда на нещата. Ако има нещо, което може да се изпита, каквото и да е то, колкото и да е негативно и крайно то също е част от божествения план. И дори най-голямото противоречие, най-страшното страдание може да ти даде разбиране за истинската ти същност. Всеки път - прав, крив, обратен, задънен, с много завои, с нагорнища и надолнища води към освобождение. 
Има тъкъв момент, когато стигнеш до някакъв кръстопът и когато трябва да поемеш по някакъв нов път става важно да се дисасоциираш от някои текущи роли, които те връщат назад. Не ти се ще повече да повтаряш един и същ клас нали. Та дори тези приказки за такива невероятни метафизични реалности имат своето значение.   

[velaskes]

Да си човек е най-голямата роля, ролята на ролите. Да живееш живот като човек в този толкова материален свят е велика роля, с такива огромни възможности за персонификация. И изглежда тъй реално, до болка реално. До такава степен реално, че чак си мислиш, че това е цялата реалност и отвъд нея няма нищо друго. Не е ли великолепно да стигнеш до това осъзнаване. Каква благодарност изпитвам само като си помисля. Да съм човек, да съм материализирана енергия, толкова силна, бърза, плътна вибрация, че изглежда солидно и истински. Да си в такъв невероятен свят на приказките, където енергията се е сгъстила и превърнала в природа, растения, животни, океани, планини, равнини, ветрове и всичкото това чудо работи като едно цяло, взаимозависимо, взаимоподдържащо, в баланс и на всичкото отгоре е толкова величествено красиво.

[velaskes]

Личността на човек представлява филтър на съзнателността. През този филтър съзнателността намира изражение. Един вид съзнателността бива цензурирана или изкривена през личността, която сме натрупали с годините. Затова е толкова важно да се деперсонализираме. За да нямаме повече този странен филтър, който замъглява погледа. Трябва да станем чисти от всякакво знание, от всякакви мисли, от всякакви емоции, от всякакви навици, общо взето от почти всичко, което на този етап си мислим, че ни прави хора. И както по-рано го казах, това е съзнателно упражнение преди всичко. Наблюдаваш себе си и изключваш мисловно личните характеристики, които не ти вършат повече работа. Малко по малко, едно по едно. Не е нужно да метнеш цялата си активна личност на буклука, щото дори и да можеш да го направиш сигурно ще е шок. Аз не бих имал смелостта/безразсъдността да го сторя. 
Някои аспекти от идентичноста лесно се отстраняват. Без много мислене човек може спокойно да каже, че не е името, възрастта и адреса си. Съответно няма да му пука как го наричат, на каква възраст е и къде живее. Други аспекти изискват повече наблюдение и по-добре настроено осъзнаване, за да бъдат разпознати като неважна част от личността. Най-трудното е осъзнаването, че дори неща толкова близки и естествени до нас като идентификацията с нашето тяло и с нашето его също трябва да бъдат премахнати, за да може свободно да протече въпросната съзнателност. Не трябва да има никакъв филтър в крайна сметка. Човек става свързан със съзнателността, с енергията на Живота, с Бог, с природата. Човек става, това за което е бил замислен и проектиран, а именно материалното проявление на Божествената енергия на планетата Земя. Творец, майстор на енергията, в материална физическа форма.   

[velaskes]

Тая история с деперсонификацията не значи, че веднъж като свалиш ролите не можеш да влизаш в други роли. Няма ограничения, няма и правила. Всичко става според текущите нужди на човек. Махаш една роля, която не ти върши работа и подхващаш друга, от която имаш нужда. Живота е игра, изисква се нашето участие в него.

[velaskes]

Деперсонификацията на човека може да стигне до момент, в който ставаш чист безпристрастен наблюдател отстрани. Виждаш и осъзнаваш живота такъв какъвто е, без да намесваш това, което си в него.
Азът не съществува повече, тялото е черупка/обвивка, няма нищо, което да можеш повече да наречеш себе си. Ако зададеш въпросът кой е този, който наблюдава идва осъзнаването, че не можеш да го определиш. Знаеш, че е там/тук, знаеш, че го има/няма, усещаш, че притежава някакво присъствие/няма присъствие, но не можеш да го опишеш повече от това. Но въпросът кой наблюдава е сам по себе си несъстоятелен, защото човек в такова състояние няма нужда да търси повече отговори. Духът му станал пълен мир и пълна благосклонност. 

[velaskes]

Човек може да бъде всеки и да играе най-различни житейски роли, но в крайна сметка се е родил с една основна цел и това е да изпита най-величествената представа за себе си в условията на дуалистичен материален свят обусловен от крайни нужди и ограничения.
Ние всички сме тук, за да преоткрием себе си/истинската си същност/. Няма никакъв друг смисъл на човешкия живот.
Докато се усетим той, живота се извърта и много хора си отиват от тоя свят без да си имат и най-малка идея за какво изобщо са живели.

[velaskes]

В процеса на сваляне на ролите и с доближаването до просветелнието цялата досегашна личност ще ти дава отпор, тоест ще ти пречи с всякакви възможни средства. Най-вече умът ще ти създава постоянни съмнения и страхове само и само да се върнеш към предишните си роли. Много хора няма да могат да се справят с мисловните предизвикателства и страхът от неизвестното ще вземе превес.
Хубавото е, че ако нещо е започнало може да се забави, но със сигурност ще продължи да се разгръща отново и отново, докато се осъществи.
Типичен много силен страх, който създава умът е като ти казва, че ако продължиш нататък няма да оцелееш. Чакат те самота, изолация, глад и смърт. Може би е излишно да казвам, но тези страхове са в голямата си част несъстоятелни. Умът ти хвърля най-големите възможни мрежи, за да се откажеш колкото се може по-бързо. Просто старото не иска да си ходи и да даде път на новото.

[velaskes]

Умът се противи, защото ще бъде пренебрегнат. Властта му над теб ще отслабне и егото ще се смали. Ще спрат произволните издевателства на тези устойчиви и коварни сили над теб. 
Разбира се, че след това ще продължаваш да имаш ум и мисли, ще продължаваш да имаш и някакво откъслечно его, но вече ще служат единствено за подхранване и поддържане на истинската естествена същност, която си ти.

[velaskes]

Има една роля, която не е фалшива и това е ролята на съзнателността и всички други роли съществуват единствено, за да ти помогнат да я намериш.

[velaskes]

"Аз съм" е фундамента на човешкото съществуване. Ако си тук, ако си жив, ако си човек, ти спокойно можеш да заявиш "Аз съм" и това да е най-дълбоката съкровена истина за теб и повече от това не ти е нужно. В момента, в който съзнателно или несъзнателно почваш да идентифицираш/фрагментираш "Аз съм" с определени части от твоето същество тогава и проблемите тръгват, по простата причина, че обуславяш нещо толкова обемно и неопределимо като "Аз съм" с конкретни части от твоята личност, което е нещо дребно и непостоянно. Аз съм това тяло, аз съм този ум. Така е, в някаква степен си тялото и ума си, но не напълно, тялото и умът са една миниатюрна част от теб.
Животните са тотално идентифицирани с телата си и за тях можем спокойно да кажем, да те са в по-голямата си степен тела в движение. Затова, когато човек се идентифицира прекалено много с тялото си заприличва на животните, без да засягам никой. Да си животно е хубаво и красиво нещо. Но да си човек, който се прави на животно ще се съгласиш, че това е една доста грозна и комична гледка.

[velaskes]

Всяко недоволство, всяко разочарование, всяко нещастие, съмнение и ужас, всеки проблем, всяка трудност, всички чувства на гняв, омраза, тъга, привързаност, несправедливост, несигурност и пристрастеност са продукт на персонификацията.
Зад всеки човек стои един наблюдател, който не може да бъде засегнат по никакъв начин от ролевите игри на личността.
Ако искаш да напуснеш произвола на персонификацията и хаоса на умствените бури единственият избор е да станеш този безпристрастен наблюдател.

[velaskes]

Когато личността се отдръпва, вселената се настанява в освободеното пространство. Вселенския разум/съзнателността поема контрола на човешкото същество. Човек става тих безпристрастен наблюдател на съзнателността, която го направлява. Напълно непринудено, напълно свободно, без предразсъдъци, без преценки, без трайни вярвания и крайни заключения. Божественият разум поема кормилото. И можеш да бъдеш сигурен, че Той/Тя/То знае какво върши и никога, дори за секунда няма да те подведе.
Ако на Божественото не можем да се доверим, тогава изобщо на какво друго бихме могли. В това е парадокса на човешкото съществуване. Човек вярва повече на своята фалшива изфабрикувана личност, отколкото на вселенската съзнателност, която е източникът на творението и мирозданието.