Author Topic: Фен-клуб на Тери в Изворите  (Read 6249 times)

0 Members и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

bee

  • Guest
Фен-клуб на Тери в Изворите
« on: януари 18, 2006, 07:51:31 am »
Тери, разбира се, е Пратчет и каня Eternities да основем този клуб тук  :D Всички останали, разбира се, също са поканени да се присъединят. Ако все още не са фенове, ето на тяхното внимание някои откъси от неговите книги:

Вижте, например, как започва една от поредицата Света на Диска. Тази поредица има няколко групи главни герои – магьосниците, нощната стража, вещиците  и  ..... Смърт, който ми е любимия герой – всички негови реплики в книгите са написани с главни букви.

Посестрими в занаята

“Вятърът виеше. Мълнии прорязваха облаците и се забиваха в земята като кинжали на нескопосан убиец. Гръмотевици отекваха из тъмните, брулени от дъжда възвишения.
Нощта беше черна като котешка утроба. Беше от ония нощи, през които човек би повярвал, че боговете си играят с хората, сякаш са просто пешки върху шахматната дъска на съдбата. В центъра на тази първична стихия, сред ръсещите вода храсталаци, малък огън просветваше, както лудостта блещука в окото на невестулка. Осветявше три сгърбени фигури.
Тайнствен глас дрезгаво надвика бълбукането на котлето:
-   Кога ний трите ще се сберем отново?
Настъпи тишина.
Най-накрая нов глас произнесе с много по-делничен тон:
-   Ами-и, аз ще съм свободна следващия вторник.

Сред бездънните дълбини на Космоса плава Великата А’Туин, звездната костенурка. Тя носи на гърба си четири гигантски слона, които крепят на раменете си тежстта на Света на Диска. Мъничко слънце и луна обикалят около тях по сложна орбита, за да създадат сезоните. Вероятно никъде другаде в мултивселената не се налага от време на време някой слон да повдига крак, за да позволи на слънцето да премине.
Може би никога няма да узнаем защо е трябвало да стане точно тъй. Вероятно на Създателя на Вселената в един момент му е доскучало да се занимава с отгчителни изчисления на аксиални наклони, албеда и скорости на въртене и е решил и той веднъж ад си направи кефа.
Моем да се обзаложим, че боговете на свят като този не играят шах и ще спечелим. Всъщност никъде по света боговете не играят шах. Просто не им стига въображението. Предпочитат простичките жестоки игрички “Не достигаш трансцеденталност, а отиваш директно в забвение.”Ключът към разбирането на всички религии е, че представата на боговете за добро забавление е “Не се сърди човече” с криви зарчета.
Магията спояваше Света на Диска – тя бе генерирана при създаването на самия свят, обвила бе като с копринени нишки дълбоката структура на естеството и бе съшила прорезите на реалността.
По-голямата част от магията беше струпана в планините Овнегрог. Те се простират от замръзналите земи близо до Главината по дълги архипелази от зъбери до топлите морета, преливащи неспирно в пустотата зад Ръба.

....
В същото време крал Верънс, владетелят на Ланкър, направи откритие. Както повечето хора – поне онези на възраст под шейсет години – Верънс не бе обременявал мозъка си с разсъждения какво се случва с човек, когато умре. Подобно на повечето хора от зората на времето той се заблуждаваше, че в края на краищата нещата ще се наредят някак си.
И подобно на повечето хора от зората на времето до днес, той беше мъртъв.
Всъщност лежеше в подножието на едно от собствените си стълбища в замъка Ланкър с кинжал, забит в гърба.
Той седна и с изненада установи, че докато някой, за когото беше свикнал да мисли като за своя личнот, се бе надигнал и приседнал на каменните плочи, нещо, което силно напомняше за собственото му тяло, остана да лежи на пода.
Сега, след като за пръв път го пгледна отстрани, на краля му направи впечатление, че имаше доста добро тяло. Винаги се беше чувствал привързан към него, въпреки, че в момента връзката май липсваше.
Тялото му беше едро и мускулесто. Той се грижеше за него. Беше си пуснал мустачки и дълги вълнисти коси. Стараеше се да му осигурява достатъчно здравословни упражнения на открито и много печено месо. И ето сега, точно когато тялото можеше да му свърши някаква полезна работа, то го беше провалило. Или по-скоро го беше изритало навън.
На всичкото отгоре явно имаше да се разправя с високата кльощава фигура, която се появи зад него. Тя беше скрита в закачулен черен плащ, но едната ръка, която се показваше изпод него и стискаше удивително голяма коса се състоеше само от кости.
Когато умре, човек зашпочва инстинктивно да рзпознава някои работи.
-   ДОБЪР ВЕЧЕР.
Верънс се изправи в цял ръст или по-скоро щеше да се изправи, ако тази част от него, към която думата “ръст” е приложима, не се вкочанясваше на пода и имаше бъдеще, в което само думата “дълбочина” би била уместна.
-   Аз съм кралят, имай го предвид – натърти той.
-   БЯХТЕ, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО.
-   Какво? – излая Верънс.
-   КАЗАХ БЯХТЕ. НАРИЧА СЕ МИНАЛО ВРЕМЕ. СКОРО ЩЕ СВИКНЕТЕ ДА ГО ИЗПОЛЗВАТЕ.
Високата фигура забарабани с костеливи пръсти по дръжката на косата си. Очевидно нещо го притесняваше.

......
Когато качулката се смъкна от главата му, покойният крал забеляза, че Смърт изглежда като полиран скелет във всяко отношение с изключение на едно. Очните му кухини светеха в небесносиньо. Верънс не беше изплашен, и то не само защото беше трудно да се страхува, когато частите от тялото, отговарящи за страха, бързо се вкочанясваха на няколко разкрача. А и защото никга през живота си не бе се чувствал истински изплашен и нямаше намерение да започва сега. Липсата на страх се дължеше отчасти на слабото му въображение, но също и на факта, че той беше един от редките индивиди, абсолютно фокусирани във времето.
Повечето хора не са. Те изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им – или в очакване на бъдещето или вкопчени в миналото си. Такива хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат каво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва.” ;) :D
« Last Edit: януари 18, 2006, 07:55:46 am by bee »

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #1 on: януари 18, 2006, 07:53:33 am »
А ето и малко от една от по-скорошните книги: Готварската книга на Леля Ог (тя е една от трите вещици, главни героини, които се появяват за пръв път в гореспоменатат книга: Посестрими в занаята).

Готварската философия на Леля Ог

Казват, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му, което само иде да покаже, че и с анатомията са толкова зле, колкото и с всичко останало, освен ако не ви дават инструкции как да го наръгате, в който случай по-добрият начин е под ребрата и право нагоре.
Както и да е, не живеем в идеален свят и е предвидливо и полезно за младите жени да станат вещи в онези изкуства, кито ще възпрат слабохарактерните мъже от забежки. Да се научат да готвят също е от полза.


За етикецията

Тотюнопушене
Пак повтарям, преди да запалите в чужда къща е добре да попитате хората около вас дали имат нещо против. Всякакъв отговор, различен от пряка заплаха да ви убият, ако запалите, се приема за “не”. Все пак светът е пълен с глупци, но вие нямате право да възразявате срещу това, въпреки, че пасивната глупост убива толкова много хора.
Ако сте отседнали в къща, където ще ви убият ако пушите, според етикецията трябва да пушите в стаята си, легнал по гръб с глава в огнището и да издухвате дима през комина.

Бъдете много нащрек с висящите знаци, които казват “Благодарим ви, че не пушите”, защото в това е забъркана магия. Иначе как ще знаят, че не сте запалили?


Някои бележки за градинарството

Хората ме питат: “Г-жо Ог, кога да засаждаме пащърнака – когато луната расте или като намалява?”, или пък: “Ако вали на Задушница, да засяваме ли ранния боб?, и освен това: “Вярно ли е, че лехите с лука не трябва да се плевят след 1-ви август?”
И аз им викам: Мътните го взели! На вещиците им е ясно за билките, щото има смисъл, а и хубавото на повечето билки е, че си растат самички. Просто тръгваш на делова разходка и ей ги на (наистина полезните, де; онези дето ги гледате по градините стават само да ги заврете отзат на пилето). Вещиците не се занимават с градинарство. То е свързано с копаене в студено време. Какво му е хубавото на това?
Онова, което вещиците култивират, са хора. Сприятеляването с няколко запалени градинари отнема доста по-малко труд, а пък после, от юли натък, не можеш да се отървеш от безплатен фасул, домати, корнишони с размер на тиквички и повече ревен, отколкото някога си мислила, че ще имаш. Те обичат да ти подаряват тия неща. Това ги кара да се чувстват горди. А възпитаните хора трябва да уважават чувствата на другите. Това е то етикецията, тъй де.



bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #2 on: януари 18, 2006, 07:59:24 am »
Ето един откъс и от "Стражите! Стражите!":

.....

В едно съвършено различно пространство беше ранна утрин - в Анкх-Морпорк - най-стария, най-големия и най-мръсния от всички градове. Лек дъждец ръмеше от сивото небе и браздеше речната мъгла, която се кълбеше из улиците. Плъхове от най-различни видове се движеха по нощните си дела. Под мокрото наметало на нощта убийците убиваха, крадците крадяха, леконравните жени си търсеха клиенти. И т. н.
    А пияният Капитан Ваймс от Нощната стража се заклатушка несигурно надолу по улицата, свърна кротко в канавката пред Наблюдателницата и продължи да лежи там, докато, над него, странни букви от светлина запращяха във влажния въздух и промениха цвета си...
    Градът беше... ъъъ... беше... абе, как му беше името. Нещо. Жена. Т'ва беше. Жена. Бучаща, древна, на цели векове. Прилъгваше те, караше те, такова де, да се влюбиш в нея, а после ти теглеше един ритник в... в... в т'ва де. В т'ва там, устата. Езика. Сливиците. Зъбите. Ето това, точно това тя ти го правеше. Беше ъъ... така де, сещаш се, женско куче. Кученце. Кокошка. Кучка. И после ти я намразваш и... и точно когато а-ха да си помислиш, че си я, него де, изкарал от... от... както и да е, та точно тогава тя отваря огромното си, бумтящо, скапано сърце за теб, и те сварва непод... непод... непод... тъй-де. Готвен. Ъхъ. Туй-то. Изобщо не знаеш как да се оправиш. Лежиш. И единственото нещо, за което си сигурен, е, че не можеш да я оставиш. Защото, защото тя е твоя, единственото нещо, което имаш, та даже и в канавките й...

    Мокра тъмнина забулваше достопочтеното здание на Невидимия университет - върховния колеж на магьосничеството. Единствената светлина представляваше слабо треперливо октариново пламъче, идващо от миниатюрните прозорци на новата Високоенергий-на магическа сграда, където наточени и жадни съзнания ръчкаха самата тъкан на вселената, независимо дали на нея това й харесва или не. Имаше светлина, разбира се, и в Библиотеката.
    Тя представляваше най-големият сбор от магически текстове в цялата мултивселена. Рафтовете бяха натежали от хиляди томове окултно знание.
   
    Твърдеше се, че тъй като огромните количества магия могат сериозно да изкривят нормалния свят, Библиотеката не се подчинява на общовалидните правила на времето и пространството. Твърдеше се, че тя трае вечно. Твърдеше се, че човек би могъл да броди с дни сред далечните рафтове, че някъде вътре се намират изгубени цели групи от търсещи студенти, че странни неща се спотайват из забравени ниши и че ги преследват други неща, дето са даже още по-странни.*
* Нищо от това не беше вярно. Истината е, че дори и големите колекции от обикновени книги изкривяват пространството, както спокойно може да го докаже всеки един, който се е мотал из някоя наистина старомодна антикварна книжарница, някоя от онези, дето изглеждат, сякаш са били проектирани от г-н Ешър в лош ден, и има повече стълбища, отколкото етажи, и от онези редици с рафтове, дето свършват в малки врати, които съвсем сигурно са твърде малки, че да влезе през тях човек в цял ръст. Съответното уравнение е: Знание = сила = енергия = материя = маса; една добра книжарница е просто благовидна Черна Дупка, която знае да чете.
    По-мъдрите студенти, дирещи някой по-отдалечен том, имаха грижата да оставят тебеширени драски по рафтовете, докато бродеха все по-навътре из застоялия мрак, и заръчваха на приятелите си да ги потърсят, ако не се върнат до вечеря.
    И тъй като магията може само едва-едва да се върже, самите книги в Библиотеката бяха нещо повече от просто преработено дърво и хартия.
    Суровата магия пращеше от обложките им и се заземяваше безопасно в медните перила, приковани към всеки рафт точно за тази цел. Бледи фигурки от син огън пропълзяваха по шкафовете и се носеше шум, книжен шепот, също като от колония спящи скорци. В тишината на нощта книгите си говореха една с друга.Носеше се и шумът от нечие хъркане.

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #3 on: януари 18, 2006, 08:27:46 am »
Е, Вее, няма как да не се включа :)

Това са любими цитати от/за Ринсуид - един от главните герои в "Истории от света на диска", магьосник, изгонен от школата за магьосници поради некадърност :),  събирани по разни други места и форуми :)

... ако пълният и абсолютен хаос е светкавица, Ринсуид е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета.

- Търговец или шпионин ... ... хората там са си чисто и просто диваци. Нищо не разбират от шпиони, а предполагам, че ядат и търговците.

... киселата му бира, която не се купуваше, а по-скоро се заемаше за известно време.

- Уверявам Ви, че подобна мисъл даже на ми е минавала през ума, Господарю.
- Наистина ли? Тогава, ако бях на твое място, бих дал лицето си под съд за клевета.

... Изминал си целия този път, за да гледаш прекрасния ни град с многобройните му исторически и архитектурни забележителности, както и разните му странни обичаи, а се събуждаш мъртъв на някоя задна уличка или пък като те носят водите на Анкх. ...

- Да избягаме и да оставим Хран с това нещо? - попита той.
Ринсуинд го погледна тъпо.
- Защо не? Това му е работата.
- Но то ще го убие!
- Би могло и по-лошо да е - отвърна Ринсуинд.
- Какво?
- Можеше да убие нас - Ринсуинд наблегна логически. - Хайде!

- Ти нищо не разбираш! - гласът на туриста надвикваше ужасния шум от ударите на крилете. - Цял живот съм мечтал да видя дракони!
- Отвътре ли? - извика Ринсуинд.

... аз говоря за истинския дракон, draconis nobilis, нали така; блатният дракон, draconis vulgaris, е недостойно същество...

Прозвуча като онези писъци, за които трябва доста да се понапънеш.

Някои пирати се сдобиваха с безсмъртие чрез страхотни прояви на жестокост или чрез отчаяна смелост. Други стигаха до безсмъртието като натрупваха несметно богатство. Но още преди много време капитанът беше взел принципно решение за себе си да се сдобие с безсмъртие, като не умира.

- Но за какво искате да ни принесете в жертва? - попита Двуцветко. - Та вие почти не ни познавате!
- Точно там е работата! Не е много учтиво да принесеш в жертва някой приятел.

... там, отдолу, под мините, и морската тиня, и фалшивите вкаменелости, поставени там от Създателя, който си е нямал по-добра работа от това да разстройва археолозите и да им внушава глупави идеи.

Той не съзерцава гледката, тъй като досегашният му живот непрекъснато минава като на филмова лента пред очите му и пречи.

... Осмократния Печат на Статуквото, за който в магическите кръгове единодушно се приемаше, че има цялата възпираща сила на добре насочено парче тухла.

Дискът, понеже е плосък, няма истински хоризонт. Разни авантюристично настроени моряци, със странни идеи, породени от твърде дълго взиране в яйца или портокали, скоро научаваха, че причината далечните кораби понякога да изглеждат като да изчезват оттатък края на света беше тази, че те наистина изчезваха оттатък края на света.

Преподавателите на Ринсуинд единодушно бяха заключили, че той е роден магьосник толкова, колкото рибите са родени алпинисти.

- Мислиш ли, че има нещо за ядене в тази гора?
- Да - каза горчиво магьосника, - ние.

- Имаше даже специална фея, която идваше да ти вземе зъбите.
- Какво идва да ти вади собствените зъби?!?

Ринсуинд погледна към надвисналото небе. Дневната светлина се оттичаше от пейзажа, а облаците изглеждаха така, сякаш бяха чули за сняг и сега обмисляха предложението.

Прочете за великата пирамида на Тсорт, че височината плюс дължината, делени на половината от ширината й правели точно 1.67563, или точно 1257.98712567 пъти разликата между разстоянието до слънцето и теглото на малък портокал...

- Ринсуинд, мисля че в този шкаф има метла.
- Е и какво толкова необичайно има в това?
- Тази има кормило.

Старецът се намръщи.
- Мнозина са видели Топакси, Бог на Червената Гъба и са спечелили името шаман - каза. - Някои са видели Скелде, дух на дима и тях наричаме заклинатели. Малцина са имали привилегията да видят Умчерел, душата на гората, те са известни като духоукротители. Но никои не са видели сандък със стотици крака, който да ги гледа без очи, и те са известни като идиоти...

- Нали си спомняш като летяхме и аз се тревожех да не се ударим в нещо и ти каза, че единственото нещо, в което бихме могли да се ударим на такава височина е облак, натъпкан с камъни?
- Е и?
- Как позна?

- Отиде ли си?
- Разби към централната врата и избяга преди час, сър.
- Неправилно - рече Траймън. - Той си тръгна, ние избягахме.

... Усещаше, че тъмнината е пълна с невъобразими ужаси - а неприятното на невъобразимите ужаси е, че е твърде лесно да си ги въобразиш...

Ринсуинд си спомни, че бе чувал друидите да използват странни и ужасни отрови. Разбира се, често бе чувал, обикновено от същите хора, че мошениците имат близко поставени очи, гръм не удря два пъти на едно и също място и че ако боговете бяха искали човек да лети, щяха да му дадат самолетен билет.

Коен бе чувал за почтеност в боя и отдавна бе решил, че не иска да има нищо общо с това.

Коен бе потресен.
- Огньове от книги?
- Да. Ужасно, нали?
- Така е - каза Коен.
Той смяташе, че това е отвратително. Човек, прекарал целия си живот без удобство, под открито небе, знае стойността на хубавата дебела книга, която би трябвало да разпалва готварските огньове най-малко един сезон, ако се внимава как се късат страниците.

Градът посрещаше волните варварски нашественици, но озадачените нападатели някак си винаги откриваха след няколко дена, че вече не притежават собствените си коне

… еротичните. Просто еротични. Това е разликата между употребата на перо и употребата на пиле.

Фигурата се показа иззад масичката. Беше нисичка и по-голямата част от нея бе скрита под голямо разнообразие от муски, амулети и талисмани, които дори да не действаха срещу магия, сигурно биха я предпазили и от твърде непоколебим саблен удар.

- Опитваше се да извика сукубус - Би трябвало да е невъзможно да се хилиш похотливо, когато за целта разполагаш само с човка, но папагалът успя да се справи. - Никога не успя. Това, което изобщо успя да получи, беше невралгер.
- Това пък какво е?
- Демон, който се явява и те дарява с главоболие.

:)
« Last Edit: януари 18, 2006, 09:14:09 am by Eternities »
I am who I am.

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #4 on: януари 18, 2006, 09:25:26 am »
 :D
Цитирам по памет (ако греша, утре ще гледам да се поправя):
Любима фраза на Ринсуид: "Изчезвам от тук!" и любима фраза в следващия миг: "Сега пък в ТОВА ли се натресох!!!"
« Last Edit: януари 18, 2006, 01:26:05 pm by bee »

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #5 on: януари 18, 2006, 09:26:36 am »
  и  ..... Смърт, който ми е любимия герой – всички негови реплики в книгите са написани с главни букви.

Някъде в първите книги пишеше за Смърт, че "...ако думите имаха тежест само една негова дума можеше да закотви кораб"

 ;D
I am who I am.

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #6 on: януари 18, 2006, 10:13:26 am »
Любимата фраза пък на друг от любимите ми герои, Баба Вихронрав, е следната: "Това аз няма да го търпя и толкоз!"

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #7 on: януари 18, 2006, 10:27:34 am »
Ето още един култов откъс. Това е последната глава на "Цветът на магията", където за пръв път се появява Ринсуид (ако не се лъжа):


     Ринсуинд се събуди и потрепери. Замръзваше от студ.
     Това  било  значи.  Когато  умреш, отиваш на студено, влажно, мъгливо,
ледено  място.  Пъкълът  -  мястото,  където мрачните духове на Умрелите се
тълпят  завинаги  по  скръбните  тресавища,  а  белите  кости  на труповете
проблясват в пъпен синхрон с обкръжаващата ги обстановка... - ей, я почакай
малко...
     Няма  начин  Пъкълът  да  е  чак  толкова  неудобен. А той наистина се
чувстваше  много  неудобно.  Усещаше, че го притиска някакъв клон и от това
гърбът  го боли, ръцете и краката също го боляха но местата, където ги бяха
раздрали  клончетата,  а ако съдеше но това, как усещаше главата си, съвсем
неотдавна  трябва  да  го  беше  ударило нещо тежко. Ако това наистина беше
Пъкълът, той определено беше адски... ей, чакай малко...
     Дърво. Той се съсредоточи върху думата, която изплува в съзнанието му,
макар  че на фона на бръмченето в ушите и бляскавите кръгове, които играеха
пред очите му, това беше съвсем неочаквано постижение. Дърво. Нещо дървено.
Това  беше.  Клони,  клончета и други такива неща. И Ринсуинд, който лежи в
него.  Дърво.  Капе.  Мокро.  Навсякъде  наоколо студен бял облак. И отдолу
също. Е, това вече беше странно.
     Той  беше  жив и лежеше, целият в синини, в бодливите клони на някакво
малко  дърво,  което  растеше  в  пукнатината  на  една скала, щръкнала над
пенливата  бяла  стена, която представляваше Водопада на Ръба. Осъзнаването
на  този  факт му подейства почти по същия начин, както ако го беше блъснал
айсберг. Той потрепери от страх. Дървото изскърца предупредително.
     Нещо  синьо  и с неясни очертания се стрелна покрай него, гмурна се за
кратко  в  гърмящите  води,  после  се  върна и капна на един клон близо до
главата  на  Ринсуинд.  Беше малка птичка със сини и зелени пера. Тя глътна
сребърната рибка, която току-що бе уловила от Водопада и погледна любопитно
към магьосника.
     Ринсуинд забеляза, че наоколо беше пълно с подобни птици.
     Те кръжаха, стрелкаха се и се плъзгаха с лекота по водната повърхност,
и току  някоя  и  друга  вдигаше пръски вода, когато успееше да си открадне
нова  обречена  хапка  от водопада. Няколко от тях бяха кацнали на дървото.
Перата им бяха в цветовете на дъгата, също като бижута. Ринсуинд ги гледаше
очарован.
     Всъщност,    той    беше   първият   човек,   който   някога   виждаше
птиците-риболовци  на  Ръба - миниатюрните създания, който от много отдавна
водеха  начин  на съществуване, твърде странен даже и за Диска. Далеч преди
Крулианците  да  построят Обиколната Ограда, птиците-риболовци на Ръба бяха
изнамерили  свой собствен ефективен метод за контролиране на края на света,
за да живеят.
     Изглежда  присъствието  на  Ринсуинд  нега безпокоеше. Само за миг, но
болезнено  ясно  той  си  представи как прекарва остатъка от живота си тук,
увиснал  на  това  дърво,  и как трябва да се храни само със сурови птици и
риба,  ако  въобще  успееше  да  я  улови,  когато тя падаше покрай него от
човките им.
     Дървото се раздвижи осезателно. Ринсуинд усети, че се изплъзва назад и
жално  изскимтя,  но  успя  да сграбчи някакъв клон. Само че рано или късно
щеше да заспи...
     В пейзажа  настъпи едва забележима промяна и небето придоби бледолилав
оттенък.  Една  висока фигура в черен плащ стоеше във въздуха до дървото. В
едната си ръка държеше коса. Лицето й беше скрито в сянката на качулката.
     - ДОШЪЛ  СЪМ  ЗА  ТЕБ  -  проговори невидимата уста, с глас тежък като
пулса на кит.
     Стволът  на  дървото  проскьрца  още  веднъж, сякаш протестираше срещу
нещо,  а едно камъче се откърти и се удари в шлема на Ринсуинд, когато един
от корените му се изскубна от скалата.
     Смърт винаги лично идваше да прибере душите на магьосниците.
     - От какво ще умра? - попита Ринсуинд.
     Високата фигура се поколеба.
     - МОЛЯ? - попита тя.
     - Ами,  не  съм си счупил нищо, не съм се и удавил, тогава от какво ще
умра? Не мога просто да бъда убит от Смърт; трябва да има някаква причина -
каза  Ринсуинд.  За свое най-голямо учудване, той вече не се страхуваше. За
пръв  път в живота си не изпитваше никакъв ужас. Жалко, че това усещане май
нямаше да продължи дълго.
     Смърт като че ли стигна до някакво решение.
     - БИ  МОГЪЛ ДА УМРЕШ ОТ СТРАХ - произнесе качулката. Гласът все още бе
запазил  гробното  си  звучене,  но  в  него се промъкваше и леко неуверено
потрепване.
     - Не става - самодоволно отговори Ринсуинд.
     - НЕ  Е  ЗАДЪЛЖИТЕЛНО  НЕПРЕМЕННО  ДА ИМА ПРИЧИНА - каза Смърт, - МОГА
ПРОСТО ДА ТЕ УБИЯ.
     - Ей, не можеш да го направиш! Та това ще е убийство!
     Фигурата  въздъхна  и  отметна  назад  качулката  си. Вместо ухилената
физиономия на Смърт, която очакваше да види, Ринсуинд се натъкна на бледото
и леко прозрачно лице на някакъв доста притеснен демон.
     - Всичко обърках, нали? - уморено промълви той.
     - Ти не си Смърт! Кой си тогава? - извика Ринсуинд.
     - Скрофула.
     - Скрофула ли?
     - Смърт   не  можа  да  дойде  -  нещастно  заобяснява  демонът.  -  В
Псевдополис  има  голяма  чумна  епидемия.  Трябваше  да  отиде там и да се
развилнее из улиците. Затова изпрати мен.
     - Никой не умира от скрофулоза! Аз имам права! Аз съм магьосник!
     - Добре,  добре! Това щеше да е златният ми шанс - каза Скрофула, - но
защо не погледнеш и от друга страна - ако те ударя с косата, ще умреш точно
така, както би умрял, ако те удареше Смърт. Кой ще знае?
     - Аз ще знам! - сопна се Ринсуинд.
     - Няма. Ти ще си мъртъв - Скрофула разсъждаваше логично.
     - Разкарай се!
     - Много добре - заговори демонът, като претегляше косата на ръка, - но
защо  не се опиташ да погледнеш нещата от моята страна? Това значи много за
мен,  а ти трябва да признаеш, че животът ти въобще не е чак толкова хубав.
Прераждането може да ти донесе само нещо по-хубаво... ох!
     Ръката  му  се  втурна  да запуши устата му, но Ринсуинд вече сочеше с
треперещ пръст към него.
     - Прераждане! - развълнувано извика той. - Значи все пак е вярно това,
което казват мистиците!
     - Аз  нищо  не  съм  казал  - сприхаво каза Скрофула. - Това беше само
грешка на езика. И така - доброволно ли ще умреш или не?
     - Не.
     - Както искаш - отговори демонът.
     Той вдигна косата. Тя изсвистя почти професионално надолу, но Ринсуинд
вече не беше там. Всъщност, той беше няколко метра по-надолу и разстоянието
непрекъснато се увеличаваше, защото клонът беше избрал точно този момент да
се  прекърши,  и  го  запрати  на  и  без това прекъснатото му пътуване към
междузвездната бездна.
     - Върни се! - изпищя демонът.
     Ринсуинд не отговори. Той лежеше по корем в стремително летящия въздух
и се взираше в облаците, които даже и в този миг изтъняваха.
     Те изчезнаха.
     Долу,   цялата  Вселена  трепкаше  и  мигаше  срещу  Ринсуинд.  Ето  я
Гигантската Атуин - огромна и тежка, обсипана с кратери. Там беше и малката
луна  на  Диска. Виждаше се и една много далечна светлинка, която не можеше
да  бъде  нищо  друго,  освен  "Мощният Пътешественик". Там бяха и всичките
звезди,  които изглеждаха съвсем като посипани с прашец диаманти, разпилени
по черно кадифе, звездите, които опияняваха, примамваха и неудържимо викаха
най-смелите към себе си...
     Цялото Мироздание очакваше идването на Ринсуинд.
     И той отиде.
     А имаше ли друг избор?!

Offline reply

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 261
  • SoHm!
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #8 on: януари 18, 2006, 01:05:17 pm »
liubima fraza na SM1RT-"SEGA E TVOI RED."
lubima fraza na efreitor Nobs-"Nabejdavat me,s1r,ne bqh az."
 O0    golemi veselbi v negowite knigi  ;D

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #9 on: януари 18, 2006, 01:09:00 pm »
"Сега е твой ред" звучи старховито, а?  ;D

Eто още едно кратко разказче:

Кратка история от Света на Диска
by Terry Pratchett

 
      Беше хубаво лятно утро, от онзи тип, които правят човек щастлив за това, че е жив. И вероятно мъжът би трябвало да бъде щастлив, че е жив. За нещастие той беше мъртъв. Би било трудно да си по-мъртъв, без специална подготовка.
      - Добре, сега, - каза Сержант Колън (от нощната градска стража в Анкх-Морпорк), поглеждайки своето тефтерче - отдавна имаме причина за смъртта, защото а) имаме удар с поне един тъп предмет б) поради удушаване с множество наденички и в) поради изгризване от поне две животни с големи остри зъби. Какво правим сега, Ноби?
      - Арестуваме заподозрения, серж. - рече Ефрейтор Нобс, козирувайки изящно.
      - Заподозрян, Ноби?
      - Той. - продължи Ноби, докато подритваше трупа с ботуша си. - Много е подозрително, да си умрял така. Той също е бил пиян. Можем да го направим, понеже е мъртъв, и без заповед.
      Колън почеса главата си. Предложеното арестуване на труп, разбира се, имаше предимства. Но...
      - Считам, - каза той бавно - че капитан Ваймс ще иска този тип да е прибран другаде. Би било по-добре да го занесеш обратно в Кулата на Стражата, Ноби.
      - И после можем ли да изядем наденичките, серж? - рече Сержант Нобс. Не беше лесно да си виден полицай в Анкх-Морпорк1, най-великия измежду градовете на Диска.
      "Вероятно има светове, - размишляваше капитан Ваймс в неговите мрачни периоди - където няма магьосници (които заключват мистериозно гостната) или зомбита (случаите на убийства бяха наистина странни, когато жертвата беше главния свидетел) и където от кучетата можеш да очакваш да не вършат нищо през нощта, а не да щъкат наоколо и да си приказват с хората." Капитан Ваймс вярваше в логиката, по почти същия начин, по който пусттинникът вярва в леда - т.е., тя беше нещо, от което наистина се нуждае, но този свят просто не беше подходящ за нея. "Само веднъж, - си мислеше той, - би било хубаво да *разбера* нещо." Той погледна в синкавото тяло върху плочите и усети мъничко трепване от вълнение. Имаше *улики*. Просто досега не можеше да ги забележи.
      - Не би могъл да е обирджия, капитане, - каза Сержант Колън. - Можеше да е така, ако джобовете му бяха пълни с пари. Единайсет долара.
      - Не бих ги нарекъл "пълни", - каза Капитан Ваймс.
      - Тези тази сума е истинско нещастие, сър. Удивен съм как навехнато стоят крачолите му.
      - Категорично установих фактът, че този тук е бил шоумен, сър. Той имаше няколко визитки в джобовете си, сър. "Час Слъмбър*, Детско шоу".
  • (slumber=дрямка)

      - Предполагам, че никой нищо не е видял? - каза Ваймс.
      - Точно така, сър. - отвърна Сержант Колън щастливо - Казах на младия полицай Керът да намери някакви свидетели.
      - Заповядал си на Ефрейтор Керът да проучи убийството? Съвсем сам? - попита Ваймс. Сержантът се почеса отново.
      - И той поиска да му кажа, дали познавам някой много стар и сериозно болен човек.
      В магическия свят на диска винаги има един гарантиран свидетел за всяко убийство. Такава му беше работата. Полицай Керът, най-новия член на стражата, често попадаше на подходящите хора, съвсем просто. Защото той беше. Той беше невероятно прост, но по същия начин, по който мечът е прост или засадата е проста. Той беше също и възможно най-праволинейния ум в историята на вселената. Керът просто чакаше, в седейки до леглото на стар мъж, който тихо се радваше на компанията. В един момент извади своето тефтерче.
      - Сега зная, че сте видял нещо, сър, - каза той. - Бил сте там.
      ДА, ТАКА Е, - каза Смърт. - ТРЯБВАШЕ ДА БЪДА, ЗНАЕШ. НО ТОВА Е МНОГО НЕПРАВИЛНО.
      - Виждате, сър, - каза ефрейтор Керът, - според закона, вие сте Съучастник След Юридическия Факт. Или, може би, Преди Юридическия Факт.
      МЛАДИ МОМКО, АЗ СЪМ ФАКТЪТ.
      - И аз съм служител на Закона, - каза ефрейтор Керът. - Трябва да се спазват законите, знаете това.
      ВИЕ ИСКАТЕ ОТ МЕН... ДА... ИЗРОВЯ НЯКОЙ ОТ ГРОБА? ДА ДАМ НА НЯКОГО ПАРИЧКА? ДА ГУКАМ КАТО ГЪЛЪБЧЕ? НЕ. НИКОЙ НЕ Е УБИВАЛ Г-Н СЛЪМБЪР. НЕ МОГА ДА ВИ ПОМОГНА.
      - Ох, не знам, сър, - каза Керът, - мисля, че можахте.
      ПРОКЛЯТИЕ. - Смърт гледаше как Керът излиза, навеждайки гладата си, за да мине през тясното стълбище на коптора. СЕГА, ДО КЪДЕ БЯХ СТИГНАЛ...
      - Извинете ме, - каза съсухрен възрастен мъж, отпунсат в леглото - аз съм на 107, както знаете. Нямам цял ден на разположение.
      О, ДА, ПРАВИЛНО. - Смърт наточи косата си. Това беше първият случай в историята, в който да помага на полицейско разследване. Все още имаше работа за вършене.
      Ефрейтор Керът се разхождаше бавно из града. Той имаше Теория. Той беше чел книга за Теориите. Събираш всички улики, и получаваш Теория. Трябва да включиш всичко. Там имаше наденички. Някой трябваше да купи наденичките. Там имаше пари. Нормално е само за един подвид на човешката раса да плаща нещата с пари. Той попита за продавача на наденички. Намери група деца и си поприказва с тях. После, без да бърза, се върна на улицата, където Ефрейтор Нобс беше очертал с тебешир местоположението на трупа (оцветявайки го, добавяйки гайда, свирка, няколко дървета и храсти за фон -- хората вече бяха пуснали 7 монети в шлема му). Той забеляза купчината отпадъци в далечния край на улицата и седна върху обърнатия варел.
      - Добре, можеш да се покажеш вече, - каза той на заобикалящия го свят. - Не знаех, че са оцеляли някакви гноми наоколо.
      Боклукът се раздвижи. Те изпълзяха навън -- дребен мъж с червена шапчица, голяма гърбица и крив нос, малка жена с нахлупен калпак, грижеща се за съвсем мъничко бебе, дребен полица, куче с нагръдник закрепен на врата, и изключително малък алигатор. Ефиейтор Керът седна, готов да слуша.
      - Той ни принуди да го направим, - каза малкият мъж с изненавдащо дълбок глас. - Щеше да ни победи. Дори алигатора. Всичко, от което разбираше бе да удря нещата с тояга. И взе всичките събрани пари на кучето Тоби, за да се напие. И после ние побягнахме и той ни хвана в уличката, първо Джуди и детето, и падна отгоре им...."
      - Кой го удари пръв? - попита Керът.
      - Всички!
      - Но не много силно, - каза Керът. Вие сте твърде малки. Не сте го убили. Убеден съм в това. Значи аз отидох и го погледнах отново. Той се беше задушил. Какво е това?
      Той повдигна малък кожен диск.
      - Това е малка измама, - каза малкият полицй. - Използваше я за гласовете. Той мислеше, че нашите не са достатъчно смешни.
      - Така ги правеше! - добави жената, която наричаха Джуди.
      - Това беше вкарано в гърлото му, - отбеляза Керът. - Предлагам ви да избягате. Толкова далеч, колкото можете.
      - Мислим, че можем да започнем като обединение, - каза водачът на гномите. - Знаете, експериментална драма, уличен театър, такива неща. Без да се удряме един друг с бухалки.
      - Правите това за деца? - попита Керът.
      - Той каза, че това е нов тип шоу, който ще е сполучлив.
      Керът се изправи и бутна коженото дискче в боклука.
      - Хората няма да разберат за това. That's not the way to do it.
(C) Terry Pratchett 1993
« Last Edit: януари 18, 2006, 04:22:59 pm by bee »

vorux

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #10 on: януари 31, 2006, 05:20:39 pm »
Да не пропускаме и:

 - Не го гледай - каза папагалът - Кажжгодето ти ще се преобърне!
Ринсуинд погледна. Кажжгодето му се преобърна.

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #11 on: март 05, 2006, 10:56:28 am »
Разликата между боговете и хората се състои единствено в това, че първите вършат неща, за които на вторите не им достига смелост.
"Пирамиди"
 :)
I am who I am.

Offline reply

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 261
  • SoHm!
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #12 on: март 05, 2006, 01:10:20 pm »
az p1k sega 4eta "The last continent"(posledniq kontinent) na prat4et i to na angliiski...da si priznaq trudni4ko mi e :D  nqkoi da q e 4el!?!? ;D

Offline wind

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1210
  • Gender: Female
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #13 on: март 05, 2006, 04:52:48 pm »
Мота ми се из къщи, ама не съм.
И що се мъчиш на английски, като я има на български... :idiot2: :P
fly like a wind .......

Offline reply

  • Средно напреднал
  • ****
  • Posts: 261
  • SoHm!
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #14 on: март 05, 2006, 09:04:30 pm »
6toto s1m avantiurist :D

Offline Eternities

  • ad infinitum
  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 601
  • Gender: Female
    • Изворите
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #15 on: март 30, 2006, 03:30:37 pm »
От тук можете да си изтеглите 21 книги на Тери Пратчет на български (около 4 Мб):

http://sfictionbg.mirche.net/autors/Terry_Pratchett/Pratchett.zip

В арената има торенти с 36 негови книги - всяка в текстов и аудио формат, филмите "Посестрими в занаята" и "Музика на душата"  и сериала "Джони и бомбата" :)
(не съм сигурна, защото все още не съм изтеглила нищо от там, но предполагам че са на английски)

http://www.******.com/browse.php?search=pratchet&cat=0&incldead=0&official=0

 :smitten:
I am who I am.

Offline wind

  • Напреднал
  • *****
  • Posts: 1210
  • Gender: Female
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #16 on: март 30, 2006, 03:36:39 pm »
Ей на това му се казва находка!
Благодаря!  :)
fly like a wind .......

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #17 on: юли 06, 2006, 07:27:51 am »
Излязла е нова книга от Света на Диска - Чудовищна команда. :) 8)

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #18 on: юли 07, 2006, 06:17:06 am »
Вижте сега как започва:
Поли отряза част от косата си пред огледалото с леки угризения, че не изпитва големи угризения от това. Косата се предполагаше да е венецът на нейното великолепие и всички казваха че е прекрасна, но когатобеше на работа обикновено я сплиташе. Често си казваше, че е пропиляна за нея. Но се стараеше дългите златисти къдрици да падат на постланото за целта чаршафче.
Ако изобщо би си признала някаква силна емоция в този момент, щеше да е чиста проба яд, че и трябва единствено да се постриже, за да мине за младеж. Дори не се налагаше да стегне бюста си, каквато бе дочула, че е обичайната практика. Природата се бе погрижила да няма почти никакви проблеми в тази област.

......

Забрави, че си Поли. Мисли мъжкарската, това му е цаката. Пръцкай шумно и със самодоволство от добре свършената работа, движи се като марионетка с две-три безразборно срязани върви, никога не прегръщай никого и ако срещнеш приятел, го сръгай. Няколко години работа в кръчмата бяха осигурили доста нагледен материал. Поне нямаше проблеми с полюшването на бедрата. Природата и там бе твърде пестелива.
Но трябваше да усвои и мъжкарската походка. Жените поне полюшваха само бедрата си. Младежите полюшваха всчико, от раменете до долу. Целта е да заемаш много място - разсъждаваше тя - Така изглеждаш по-голям; като котараците, когато наежат опашки." Беше се нагледала в кръчмата. Момчетата се стараеха да вървят нашироко, като самозащита от всички останали ширещи се наоколо хлапаци. Аз съм лош, аз съм жесток, аз съм хладнокръвен, искам халба бира, смесена с лимонада, и мама ме пуска до девет ...."
 :2funny:
« Last Edit: юли 07, 2006, 06:19:38 am by bee »

Иай

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #19 on: юли 26, 2006, 10:46:56 pm »
Ето това е от любимите ми :

(от "Фантастична светлина")

Варварският вожд попита:
     - Кои,  тогава,  са  най-великите  неща,  които човек може да намери в
живота?
     Това е една от темите, за които се предполага, че се подемат, за да се
поддържа степният дух във варварските кръгове.
     Човекът  от  дясната  му страна вглъбено допи коктейла си от кобилешко
мляко и кръв от снежна котка и рече следующото:
     - Свежият  хоризонт  в  степта,  вятърът  в косата ти, отморен кон под
тебе.
     Човекът отляво рече:
     - Крясъкът  на  белия  орел  във  висините,  снегът в гората, истинска
стрела в лъка ти.
     Вождът кимна и рече:
     - Без  съмнение,  това е да видиш врага си убит, унижението на племето
му, скръбта на жените му.
     Чу  се  всеобщо одобрително мърморене под мустак при тази демонстрация
на свирепост.
     Тогава вождът почтително се обърна към госта си, дребна фигурка, която
грижливо грееше измръзналите си меса на огъня и рече:
     - Но  нашият гост, чието име е легенда, трябва вярно да ни каже: кое е
това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?
     Гостът помълча насред нов неуспешен опит да запали.
     - Какво кажа? - попита беззъбо.
     - Рекох:  какво е това, което човек може да нарече най-великите неща в
живота?
     Войните се наведоха напред. Това навярно заслужаваше да се чуе.
     Гостът мисли дълго и дълбоко и после каза предпазливо:
     - Топла вода, добра жъболекаршка помош и мекишка тоалетна хартия.

Обичам го тоя Пратчет ;D :smitten:

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #20 on: септември 14, 2006, 10:11:14 pm »
Препрочитам Малки Богове и ето това ме накефи /сори, че е на английски, ама не намерих тази книга на български/:

The story takes place in desert lands, in shades of umber and orange. When it begins and ends is more problematical, but at least one of its beginnings took place above the snowline, thousands of miles away in the mountains around the Hub.[1]
One of the recurring philosophical questions is:
"Does a falling tree in the forest make a sound when there is no one to hear?"
Which says something about the nature of philosophers, because there is always someone in a forest. It may only be a badger, wondering what that cracking noise was, or a squirrel a bit puzzled by all the scenery going upwards, but someone. At the very least, if it was deep enough in the forest, millions of small gods would have heard it.
Things just happen, one after another. They don't care who knows. But history . . . ah, history is different. History has to be observed. Otherwise it's not history. It's just . . . well, things happening one after another.
And, of course, it has to be controlled. Otherwise it might turn into anything. Because history, contrary to popular theories, is kings and dates and battles. And these things have to happen at the right time. This is difficult. In a chaotic universe there are too many things to go wrong. It's too easy for a general's horse to lose a shoe at the wrong time, or for someone to mishear an order, or for the carrier of the vital message to be waylaid by some men with sticks and a cash flow problem. Then there are wild stories, parasitic growths on the tree of history, trying to bend it their way.
So history has its caretakers.
They live . . . well, in the nature of things they live wherever they are sent, but their spiritual home is in a hidden valley in the high Ramtops of the Discworld, where the books of history are kept.
These aren't books in which the events of the past are pinned like so many butterflies to a cork. These are the books from which history is derived. There are more than twenty thousand of them; each one is ten feet high, bound in lead, and the letters are so small that they have to be read with a magnifying glass.
When people say "It is written . . ." it is written here.
There are fewer metaphors around than people think.

bee

  • Guest
Re: Фен-клуб на Тери в Изворите
« Reply #21 on: октомври 10, 2006, 10:41:26 pm »
Не знам да се смея ли, да плача ли, но с годините се хващам, че почвам да приличам на Баба Вихронрав. По принцип имам черти и на Леля Ог, така че като комбинация между двете трябва да съм цяло бедствие  :2funny:
И все пак, вижте какво имам предвид относно Баба Вихронрав:

Баба Вихронрав
Вещицата, практикуваща психоложка, пчеларка и специалистка по намеса в чуждите работи. Природата вероятно я е предназначила да бъде една от онези зли вещици, които си имат къщичка от сладкиши със страшна пещ вътре. Баба Вихронрав е прекалено схватлива и твърде опърничава, за да се примири с такова предопределение. Затова обикновено е на страната на Доброто или поне на Справедливостта. Е, както тя я разбира. В момента.

Всъщност, когато Баба Вихронрав върши добрини, може би е по-страшна от която и да било друга вещица, занимаваща се със злини (защото Доброто не винаги е онова, което им се иска на хората, пък и често се оказва трудно поносимо). Сигурно самата тя се отнася към ролята си като към силно лекарство – няма как да помогне, ако не е отвратително на вкус.
Най-доволна е, ако има нещо, което да порицае.

Из "Албумът на Тери Пратчет"

И двете вещици между другото имат за прототипи няколко възрастни жени, които Тери е познавал, включително собствената му баба.  :D