Колко странно е да се родиш!
Само преди часове бях в безопасност, носех се в топлина и уют, а ето че сега губя контрол над съзнанието си,
пълна катастрофа. Стотици ярки от страх смъртно-чер-
вени предупредителни сигнали: или ще дишаш, или ще
умреш; или ще ядеш, или ще умреш; падането е смъртоносно; огънят е смъртоносен; водата е смъртоносна; в
тъмното е пълно с врагове; кучето изглежда кротко, но
яде бебета.
Никога не съм виждал толкова ярки сигнали за тревога. Сега съм беззащитен пред целия свят- У-ЯЗ-ВИМ,
тоест безсилен и дори не мога да извикам членоразделно
„Помощ!"
Един човек е близо до мен. Мамо, мразя да бъда такъв егоист, но моля те, бъди редом с мене, докато не минат всички тези опасности, докато не бъда въоръжен н
брониран, докато стана поне на трийсет години, моля те.
А междувременно, кажи ми защо съм тук? Забравил
съм... аз ли съм си избрал този живот или ти си го избра-
ла и по каква смахната причина?
Тя знаеше отговорите на моите въпроси, но те излизаха като викове и думите „Спи, радост моя", не са голя-
ма утеха, когато навън е минус трийсет градуса, а аз за-
почвам да треперя при шейсет и осем градуса над нула-
та. Единственият ми избор е да затворя очи, да изключа
от външния свят и ла спя.
М в съня да се върна към меките абаносови склонове. без да надам, а просто да се нося. като светло глухар-
че по въздуха. Сънят ме връща отново у дома, аз отново
съм умен, спомнил си своя език без думи, и тук всички
сме и учители, и ученици едновременно, смисъл и цел на
всичко.
- НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ! - казвам им. - Следващия път, когато започна да говоря, че един нов живот
във време-пространството ще бъде удоволствие, трябва
да ме хванете в мрежа и да не ме пускате! Нима не виждахте, че съм ПОЛУДЯЛ? Тук изведнъж те затискат с
всякакви ограничения още на секундата, когато докоснеш Земята... ограничения в пространството, ограничения във времето: Аз съм отделен и различен от всички
останали, окован във формата на ДРЕБНО създание с
неугледно миниатюрно палячовско телце, по-малко от
всичко друго наоколо, не мога да общувам, не мога да се
върна, не мога дори да летя. а гравитацията е огромна,
по-тежък съм от слон в смола, по-крехък съм от пеперуда, всичко навсякъде е лед и стомана, освен мама, и до-
ри пелените ме ограничават като кинжал в гърлото, не
зная правилата, вдигнали са се завесите на една игра, в
която сам трябва да напиша собствената си роля с думи,
които не познавам, и съзнание, което се опитва да накара устата ми да проговори, а тя не може да каже дори да
ме пуснат оттук.
Време-пространството дори само на теория изглежда безумие... На практика то е лудост. Това, което за въз-
растните е минута, за мен е цял ден: кланк-кланк-кланк:
всяка секунда се разпадат вселени и никой не забелязва,
постоянно се разбиват милиони избори и се свеждат само до един - всички се оказват погребани в неизменното
минало, за да се изправят пред едно бъдеще, за което всеки може да се досети.
Това е някаква игра, нали? Бях предупреден, че е не-
реална, но това е повече от нереално, то е немислимо: да
превърна това инфантилно съчетание на тяло-съзнание в
човек, който в най-добрия случай ще може малодушно
да разсъждава за това кой е, а в най-лошия - да се превърна в сламчица сред водопада, която никога не ще се
добере до някаква здрава почва под краката си и ще се
носи по водата, питайки се какво е всичко това. Кой може да си спомни сред цялата тази шумотевица?
Беше безумие от моя страна да избера всичко това,
но нали мога и да се върна назад? Най-лошото, което може да ми се случи, е ако имам късмет да ме изръфат кучетата и аз ще изляза от тази клетка и ще се върна у до-
ма.
Когато се събудих, дори не си спомнях всичко това.

продължава=>