Двамата стигнаха до централния площад, седнаха върху отломките и се огледаха. Разрухата беше по-страшна,
отколкото си мислеше - нищо не бе пощадено. Покривите
на повечето къщи се бяха сринали, а мръсотията и насекомите бяха превзели целия град.
- Трябва да се махнат труповете - каза той. - Иначе ни-
що не ще бъде в състояние да възпре чумата.
Момчето стоеше със сведени очи.
- Вдигни си главата - рече Илия. - Ще трябва доста да
поработим, за да остане майка ти доволна.
Момчето обаче не се подчини. Започваше да осъзнава,
че някъде под руините се намира тялото, което го бе донесло на бял свят, и това тяло щеше да прилича на всички останали тела наоколо.
Илия не настоя. Стана, вдигна един труп на плещите си
и го занесе на средата на площада. Не бе в състояние да си припомни, че Господ е наредил мъртвите да се погребват.
Най-важното сега бе да се попречи на чумата да превземе
града и единственият изход беше да ги изгорят.
Работи цяла сутрин. Момчето продължаваше да седи на
същото място, без да вдигне глава дори за миг. Ала изпълняваше обещанието, което бе дало на майка си - нито една сълза не капна върху земята на Акбар.
Някаква жена спря и се загледа в това, което правеше
Илия.
- Човекът, който разрешаваше проблемите на живите,
сега подрежда телата на мъртвите - подметна тя.
- Къде са жителите на Акбар? - попита Илия.
- Заминаха и взеха със себе си и малкото, което беше
останало. Вече няма нищо, заради което човек да стои тук.
Не напуснаха града само старците, вдовиците и сираците,
защото не могат да вървят.
- Но хората са живели тук от поколения. Не могат да
оставят града така лесно.
- Опитай се да обясниш това на някой, който е изгубил
всичко.

=>